Кристофър Еванс
„Усещах се като звездолет някъде далеч, далеч…“

Преди броени месеци черната перла Карл Люис получи международното почетно звание „Легенда на атлетиката“. Може би ще дойде време за подобна титла и в нашия жанр. Тогава Алфред ван Вогт ще има достатъчно основания да бъде поне сред номинираните за „Легенда на фантастиката“ през това столетие. Писател с дръзко и неизтощимо въображение, създал обемисто творчество с не едно еталонно заглавие, „Гранд Мастър“ със завидно житейско и литературно дълголетие (роден е в Канада през 1912 година)… Нима е малко изреденото дотук? Нека прибавим още любовта на многобройните фенове по света, понеже те не забравят патриарха от „златното поколение“ американски фантасти. За да научим повече за този автор, поместваме негово интервю, което е дал на Кристофър Еванс.

— Господин Ван Вогт, кога за първи път се заинтересувахте от фантастика?

— Беше в началото на 20-те години. Тъкмо започвах да чета английското списание „Чамс“, където се печатаха доста странни ескизи за деца, които всеки ден отиват да учат на Марс. Сега ми се струва някак неестествена мисълта, че всички те са ходели по такъв начин на училище, но по онова време възприемах тая картина напълно нормално.

— През онзи период литературата на въображението се е намирала в депресия, нали?

— Истинска фантастика в САЩ нямаше, докато през април 1926 година Хюго Гернсбек не почна да издава своите „Амейзинг Сторис“. Аз почти веднага се зачетох в това списание и открих, че то е пълно с възхитителни произведения на куп таланти. Говоря за Едуард Елмър „Док“ Смит, да речем, чийто роман „Космическата чучулига“ с един скок разшири цялото пространство на жанра. Смятам, че неговата по-късна серия „Ленсмените“ никога няма да бъде надмината. Знаете ли, той бе висококвалифициран учен, доктор по химия, който работеше на щат — ако щете, вярвайте! — във фабрика за пирожки. Когато правите храна в огромни количества, всичко трябва да е издържано на строго научно равнище. Е, „Док“ Смит беше човек, на когото можеха да прекъснат отпуската, за да определи защо прекрасното тесто се разваля. И той се трудеше така ден след ден, като същевременно пишеше своите изумителни книги.

— Разбира се, и други първокласни учени са опитвали перото си във фантастиката…

— Да, тази област ги привличаше. Във всеки случай притегателен център за тях бяха „Амейзинг Сторис“ през ранните години. После списанието беше продадено на нов издател, а пък редакторът, сменил Гернсбек, се оказа тъпанар. Щом казвам „тъпанар“, имам предвид, че той бе толкова глупав да не вярва в космическите полети! В резултат аз се разочаровах и дълго време изобщо не четях никакви фантазии.

— Отрекли сте се от любимото си „лакомство“?

— Кризата продължи чак до 1938 година, когато ми попадна брой от „Ъстаундинг Сайънс фикшън“. Намерих го на една сергия за вестници и романчета. Лениво го прелистих без особена надежда, сетне подхванах разказа „Кой е там?“ от някой си Дон А. Стюарт. След като го изгълтах до половината, бръкнах в джоба си и купих списанието. Бях тъй въодушевен, че написах на редактора Джон Кемпбъл, поздравявайки го с публикуването на такива забележителни автори като този Д. А. Стюарт. Тогава действително не знаех, че това е псевдоним на самия Кемпбъл. Дори в послеписа предадох накратко идеята за собствен опус.

— И получихте ли отговор?

— Ако не ми бяха отвърнали на възторженото писъмце, моята кариера във фантастиката едва ли щеше да потръгне. Но Джон Кемпбъл излезе коректен и ми съобщи, че хрумването му е харесало, като предложи да го разгърна в разказ. Той завършваше с думите: „Уверен съм, че при вас се усеща някаква атмосфера.“ Аз веднага се досетих какво подразбира маестрото, понеже от известно време вече давах някои неща от изповеден тип на списание „Тру Стори“.

— Ще ни разправите ли повечко за тоя ранен период от вашата биография?

— Тогава пишех разкази за обикновени хора, предимно жени, и поднесени от тяхната гледна точка. Да речем, първият текст, който продадох там, се наричаше „Аз съм живяла на улиците“. В него се говореше за девойка, изгонена от стаята си през годините на депресията. Наложило й се да спи по градинските пейки. Всяко изречение в подобни творения трябваше да бъде емоционално наситено. Вие не можете да кажете: „Тя живееше в дом №1234 на Браун Стрийт“, защото тази фраза звучи твърде сухо. Хватката бе да напишете: „Винаги, когато момичето си спомняше своята стаичка в дом №1234 на Браун Стрийт, в очите му напираха сълзи.“ И със същия маниер — до края. Това ме накара да уча владеенето на думите, да използвам сбит, точен език. Разбира се, усвоената вече техника приложих и в опуса за Джон Кемпбъл. Озаглавих го „Гробницата на чудовището“.

— Цените ли го все още?

— Той и досега ми е от любимите работи. Там става въпрос за твар от друга вселена, която трябва да намери някого на Марс, за да й отключи древния склеп-затвор. Налагаше се човекът да бъде математически образован, понеже шифърът на ключалката се основаваше на абсолютно просто число. Макар такова число всъщност да няма, аз по фантастичен начин го „изобретих“…

— Бяхте ли удивен, че харесаха разказа ви?

— Не, защото знаех: получило се е добре. Бях съчетал подходяща атмосфера с любопитна ситуация и поради някои лични съображения изпратих ръкописа, указвайки адреса на приятелката си. Ето че веднъж в 9 сутринта, когато още спях, тя ми позвъни. Каза, че „Гробницата“ е приета, дори има чек от редактора. Това беше велик момент при избора на моя път и не последният фактор да се оженим с Една Мейн Хъл.

— По-късно как се разви вашата кариера на фантаст?

— Първата ми по-голяма изява бе романът „Слан“. Написах го, докато работех към Департамента по национална отбрана в Отава през Втората световна война…

— Тази книга се занимава с мутанти, но също и с телепатия. Защо се насочихте към такива теми?

— Подир войната, и особено след като бе изпробвано атомното оръжие, се появиха доста разкази за промени от всякакъв вид. „Слан“ обаче беше сред „пионерите“, изцяло посветен на новите загадки, пък и излезе малко по-рано. Аз измислих Хомо сапиенс с различен мозък, двойно сърце и правдоподобни телепатически способности. В последна сметка романът се превърна в нещо като класика. Просто хората „кълвяха“ на обещаните мутанти, които ги превъзхождат умствено, ала се оказват безделници и попадат под ударите на безмилостно преследване. Навярно тук трябва да добавя, че по онова време започнах да строя сюжети, използвайки т.нар. от мен сънотворен метод.

— Ще го обясните ли по-подробно?

— Аз нарочно се опитвах да проверя: не мога ли да прехвана някакъв материал от нощното подсъзнание, защото винаги съм усещал, че в него се крият невероятни запаси от творческа активност. Уви, сутрин ние страдаме от съдбовна амнезия, тоест разбираме, че сме загубили нещо интересно, посетило ни в леглото. Затова реших да се будя на всеки час и половина, ловейки съня, така да се каже, в действие. Много забавно е, че неотдавна учените са установили — на мозъка ни е присъщ ритмичен цикъл, при който съновиденията следват през 90-минутни интервали. Ето че по странен начин се оказах пионер и в тази област.

— Когато започнахте да изпробвате своя метод, той донесе ли плодове?

— Ще ви дам характерен пример. Харлан Елисън, когото критиците наричат „черния звяр на американската фантастика“, ме помоли да напишем заедно разказ за сборника „Партньори по чудо“. Предложи ми да съчиня началото, средата и края, а после той ще запълни междинните пропуски. Така Харлан довършваше за тая си антология творбите на 14 автори. Попитах го дали има заглавие за мен. „О, да — отвърна, — то съвсем наскоро ми хрумна. Докато бях на конгреса в Сейнт Луис, чух да казват: «Някои асансьори в хотелите се обслужват от хора оператори.» Определението ме заинтригува и без усилие го запомних…“ Съгласих се, че това „Хора оператори“ е направо превъзходно заглавие и му обещах някога да го използвам.

— Е, сдържахте ли думата си?

— Още през същата нощ, събудил се след първите 90 минути, аз се замислих какво всъщност означава подхвърленото ми от Харлан название. После отново съм заспал. Минаха няколко нощи като тази, сетне изведнъж се стреснах насред кошмарен чувствен сън. Усещах се като звездолет някъде далеч, далеч в пространството — и то, забележете, с един човек на борда. Интересно, нали? Бързо оформих цяла поредица от други впечатления. Тук се включваше идеята, че самият звездолет изпълнява ролята на началство, а космонавтът е просто негов обслужващ персонал въпреки волята си. От всичко това се роди разказ, който продължавам да харесвам. Естествено, че го озаглавих „Човекът оператор“.

— Господин Ван Вогт, и вашата съпруга пише фантастика. Понякога не възникват ли проблеми между вас?

— Не, в случая става дума за преимущество, защото тя може винаги да ме попита как преценявам нейните работи на всеки етап. С мен се получава абсолютно същото. Жена ми се труди много бавно и предпочита творбата да бъде цялостно обмислена, преди да я напише. Виж, това не е моят метод. Аз съчинявам епизод оттук, сценка — оттам. Така, да речем, съм придвижвал и по пет романа успоредно. Бях способен да отделям четири часа дневно за книгата, която трябваше да бъде завършена първа, но после се изхитрях да „открадна“ час-два за всяка от другите в чекмеджетата ми. Навремето по такъв начин пуснах цяла серия романи, които бяха приети достатъчно добре от публиката.