Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Послеслов
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)
Допълнителна корекция
thefly (2021)

Издание:

Ловци в северните гори

Ърнест Томпсън Сетън

 

Редактор: Мери Цонева

Технически редактор: Фани Владишка

Коректор: Мария Стоева

Художествен редактор: Кремен Бенев

Корица: Николай Буков

 

Преведе от английски: Сидер Флорин

 

Ernest Thompson Seton

Rolf in the Woods

Doubleday, Doran & Company, Inc.

Garden City, New York 1928

Ч 820–3

 

Формат 59×84/16; печатни коли 17

издателски коли 14,09; дадена за печат на 28.V.1968 г.;

подписана за печат на 6.VII.1968 г.; ЛГ III-1;

Поръчка на издателството №73

Цена 1,40 лв.

 

ЗЕМИЗДАТ, София, 1968

Държавна печатница „Тодор Димитров“, кл. №1, София, пор. №14406

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Природата зове хората да потънат в успокоителното й лоно да общуват с нея и тя да им разлиства страница след страница от своя неръкотворен ръкопис. Но все пак трябва да има някой да ги научи да четат нейната азбука, да ги води през поля и гори, край блата и по скални чукари, да им показва стъпките на животните, да ги побутва с лакът да се обърнат и да видят кой пее в лесния гъстак. В това отношение книгите на Томпсън са били винаги, а и за дълго ще останат своеобразен курс по природознание на вещ и добър учител.

Писател, художник и зоолог — такъв е тройният образ на този голям приятел на животните. Да се каже за него, че е „детски“ писател, е неточно — четат го с еднакъв интерес и учениците, и ония, които имат синове и внуци.

Като писател-анималист той е бил учител на мнозина, които са поемали по неговия път — да пресъздават литературни образи на животните.

Той е и художник. Наблюдателността и надареността му да рисува с перо и с четка са му помогнали да илюстрира много от своите книги. Но той е истински учен, и то тънък и проницателен зоолог, въпреки че пред името му няма титлите „доктор“ и „професор“. Неговите научни трудове се цитират и до днес в Канада. И досега те са канава, по която други учени вплитат детайлни пъстрини с нови данни за проявите на животните, които са били скрити в рамките на природата.

Родителите на Ърнест, преселници от Шотландия, са били потомствени корабостроители. Семейството било многочленно. Ърнест растял с още девет братя и една осиновена братовчедка. Работите с корабостроителството не вървели особено добре, затова ги повлича изселническата вълна към Америка. През лятото на 1866 г. многодетното семейство на Сетън Томпсън стъпва на канадския бряг — тогава Британска Америка. Цялото семейство поема съдбата на фермерите-колонисти и се заселва край Линдсей (щат Онтарио). В един крайгорски участък те разорават земята и секат необятната гора, за да отстъпи тя място за картофи, ечемик и ръж. Живеят под покрива на новопостроената ферма, откъснати от цивилизования свят. И тук именно природата повиква малкия любознателен Ърнест и му шепне: „Ела, ела с мен! Аз ще ти покажа чудни неща, които никога не си видял. Но заклевам те, докато дишаш, ти не трябва да ми измениш!“

И той никога не й изменя. Помамен от този зов, той й остава верен през целия си живот. Слуша гласовете на птици, наблюдава плахите елени, възхищава се от белите жерави и всяко зърнато от него гнездо или съзряна следа на животно е за него откритие. Със захлас слуша ловните разкази на препаратора Чарлз Фолей и благоговее пред неговото чародейно изкуство да прави мумии от птици и бозайници. Природата така омагьосва малкия натуралист, че до последните дни на живота си той й служи честно и предано.

През 1870 г. бащата се преселва в Торонто заедно с цялото си домочадие. Природата тук разлиства пред Ърнест нова глава от своята повест. Той се запознава с блатните птици, с орлите и с гърмящите змии — кроталите. Но финансовият бюджет на семейството му започва да става все по-анемичен. Започват да живеят оскъдно. Ърнест вижда на витрината на една книжарница „Птиците на Канада“ от А. М. Рос. Той дълго пести цент по цент и най-сетне с вълнение отива да я купи. Книгата му дава ключа, за да узнае разнообразието на птичия свят. Същата година той рисува детайлно първия си ястреб, започва да прави все нови и нови скици и портрети на животни. Успехът в гимназията му е отличен. През 1879 г. той е абитуриент и получава златния медал на училището. За награда баща му решава да го изпрати на екскурзия в Лондон.

Ърнест трябва да следва художество. През деня прави скици на моделите-скулптури, за да може да вземе изпита, а нощем в него „гласът на дивото“ го тласка към читалните на Природонаучния музей, където чете и преглежда зоологическите томове. Прекарва в Лондон две и половина години беден, с много лишения и икономии живот. Майка му се безпокои за него и го повиква да се завърне, а баща му му дава да разбере, че е вече време той да печели и да се прехранва. Изходът е един. Скътал първия получен хонорар от 16 долара за нарисувани птици, той отново е на път към Винипег. Отива в Де Винтън, край който град един от по-големите му братя има своя малка ферма. Природата започва да му чете трета част от своята „Новела на открито“. По страниците пробягват вълци, лисици, вонящите скунксове и прехвръкват прерийни тетреви. На пътя му се изпречват вилороги антилопи, стада от бизони, койоти, жерави… Но последните му спестени пари се стопяват и камшикът на немотията отново го шибва осезателно. Той е примамен от възможностите на милионния град на надеждите и на разочарованията — Ню Йорк.

И на 23 ноември 1883 г. той броди по авенютата му, свил комат хляб в ръка, страхуващ се да го изяде преди 12 часа, за да не огладнее на обяд, и се радва, като вижда как нюйоркчани хранят със закуски слизащите от дърветата паркови катерици. През деня рисува срещу възнаграждение, а нощем пише разкази за животни. Те започват да излизат един след друг по разни вестници и списания. Събира някои от тях в сборници, които бързо се разпродават. Отново наедряват спестяванията му и той решава пак да броди из природата, за да направи наблюдения на животните. Свършват парите, свършват и екскурзионните дни на скитника-натуралист. През 1835 г. се връща в стария Торонто, а след това — пак в Ню Йорк. Издателят на енциклопедията „Сенчъри“ му възлага като на изтъкнат художник-анималист да направи хиляда илюстрации на животни. Написва и издава „Птиците на Манитоба“, „Бозайниците на Манитоба“. Запознава се с видни зоолози в нюйоркския музей по естествена история. Пак има пари и пак решава, че те не трябва да стоят в него, а трябва да бъдат оползотворени и върнати на природата. Напуска за три години милионния човешки мравуняк и се заселва в пуста блатна местност край Олд Онтарио. Скита подир сенките на птичите ята, проследява стадата на скитащите бозайници. Написва много нови разкази за своите „диви познайници“. През 1892–1895 г. от неговата четка възкръсват сцени и портрети на животните. Особено изразителна е била сцената с глутница от дузина вълци, нападащи руска шейна.

Томпсън бил вече много популярен и търсен като писател. Сключва договор за публично четене на разказите си. Следват годините и на признаване на неговата голяма научна дейност. След упорит четиригодишен труд по лавиците на книжарниците се появи четиритомният „Животът на дивите бозайници“. За него той получава най-голямата научна награда на САЩ — златния медал „Елиот“ на Националния институт за наука и златния медал в чест на Джон Бероус. Постига всичко, което е мечтал. Повече нищо не го свързва със суетния шум на града. Завинаги напуска Ню Йорк и отпътува към щата Ню Мексико. Там се уединява във вилата си близо до Санта Фе и през 1940 г. завършва писането на „Моят живот“. През 1945 г. на 85-годишна възраст смъртта го преселва да живее завинаги в книгите си, които са преведени в почти всички страни.

Едни от разказите на Томсън са само случки из ежедневието на животните. Повечето са сборни животописи, но главно от истински факти, които се сумират на един и същ обект. Такива са вълкът Лобо, кучето Бинго, гълъбът Арно, сивата мечка Уеб и Спрингфилдската лисица. Неговите четириноги и крилати герои са много подобни на хората-герои в разказите и повестите, които пишат другите писатели. И животните си имат свои радости и неволи, които са достойни, за да бъдат фабулна юзда на разказа. И при тях има разлъка и любов, има и семейни задължения по неписан законник. Родителската им обич също се изявява с прояви на себеотрицание и самопожертвувателност. И при тях има мъки за „насъщния“ и трагични моменти, когато трябва да загинат в коварно поставения капан или примка. Само че при животните отстъпват тщеславието, гордостта, суетата, лицемерието, кариеризмът, сребролюбието и редица други монополни за човека понятия. Те си живеят простичко, както са си живеели от памтивека. За Томпсън „дивите бозайници“ са „родни братя“.

Негови слова са:

„Мисля, че трябва да се преустанови безсмисленото и жестоко избиване на беззащитните животни, и разчитам много на младото поколение. Хората прахосват с милиони да купуват картини и, разбира се, никой не възразява срещу това — красивите картини оставят силно впечатление у зрителя, т.е. все пак принасят полза. Едновременно с това човечеството пропилява много труд и изобретателност за унищожаване на безвредните диви животни. А това тяхно изтребване е наистина голямо зло. Главният мотив, който кара хората да съхраняват хубавите картини, би следвало да се приложи и за запазване на голямото мнозинство от животните. Винаги ще се намери достатъчно свободна земя, от която хората дълго занапред няма още да се нуждаят и да я заселват или ползват. Тези земни кътове могат да служат за убежище на живите диви творения, които ще доставят наслада на всеки, който ще има възможност да ги наблюдава.“

Ловецът Ян упорито и дълго следи един елен — красавец. Но той все му избягва и не може да го повали. Веднъж те се срещат неочаквано, делят ги само някакви пет метра. Двуцевката затреперва в ръцете на ловеца и той я скланя надолу. Еленът продължава да стои гордо и го гледа кротко, но проницателно с великолепните си тъмни очи. Мисълта за убийство на дългоочакваната жертва се стопява. В стария страстен ловец Ян заговорва някакъв друг глас:

„Великолепно бедно животно! Мъдрец някакъв бе казал, че душата се отразява и се изразява видимо в тялото. Та нима душата ти е тъй красива като твоето стройно тяло?… Ние бяхме дълго време неприятели и аз бях врагът ти, а ти — жертвата ми. Сега сме изправени лице с лице и се гледаме двамата. Ние сме чеда на една и съща майка — природата. И при все, че говорът на единия е непонятен за другия, ние добре узнаваме нашите постъпки и чувства. Сега аз те разбирам повече откогато и да било преди. Но съм сигурен, че и ти също разбра това. Животът ти зависи от мен, но ти вече не се страхуваш… Много дни те преследвах аз, а сега безстрашно стоиш пред мен. Не, никога повече ръката ми няма да се вдигне, за да те застреля. Ние сме братя, прекрасно творение, само че аз съм по-стар и по-силен от теб. И ако силата ми би могла да те покровителствува и запази, ти никога не би срещнал опасност. Върви си, ходи без страх, скитай по гористите хълмове и аз няма повече никога да те следя с вълче чувство в гърдите.

Колкото повече узнавам живота, толкова повече той ме сближава с теб и не мога вече като преди да гледам на теб като на добитък, източник на късове вкусно месо… Върви си спокойно и без страх! Ние повече няма да се срещнем. Но ако ти би могъл по-често да проникваш в моите очи, аз съм уверен, че всичко зверско би изчезнало от душата ми и с още по-голяма дълбочина бих проумял великите тайни на природата. Никога повече ние не ще се срещнем. Прости!“

Такива са разбиранията на Томпсън — звучащи напълно съвременно, напълно ново, в унисон с проникващия навред в света настойчив апел: „Спасете природата. Човече, бъди човек към себе си, като се отнасяш достойно към природните създания!“ Но Томпсън не зачерква окончателно лова и риболова било като поминък, било като спорт, който връща загубеното общуване на човека с природата. Затова и освен че имат познавателна страна неговите книги карат читателя да тръгне с него, да му бъде водач и да направи от него наблюдателен следотърсач. Да възвърне онова шесто чувство, което цивилизацията е почти заличила или поне притъпила у нас — да четем азбуката на природата.

Такава е именно книгата „Ловци в северните гори“. Колко много хубост, уважение към природата има уж в примитивния, но съвсем правилен мироглед на ловеца Куонаб от последния индианец от рода Мейанос-Синауа.

С ловеца Куонаб читателите ще се запознаят с блатата и горите на северните райони от Новия свят, с техните интересни диви обитатели: елени, мечки, ондатри (мускусни плъхове), дървесни бодливи свинчета, тетреви, лещарки, бекаси, рисове, обикновени и сребърни лисици, прерийни мармоти (ливадни кученца), сови, бобри и пр. Този, който прочете книгата, ще се научи да узнава присъствието на едни или други животни по ония „визитни картички“, които те остават в природата. Ще присъствува, когато се залагат капани по техните следи. Но не само разузнавач в природата трябва да стане младият природоизпитател. Той трябва да е мъжествен, храбър и да не се отчайва. „От едно нещо човек трябва да се срамува — от страха“. И когато зеленият хаос на северния лес заблуди в своите лабиринти Ролф, Томпсън го съветва да остане твърд и спокоен, да вярва, че всичко ще се нареди. „Изход има и мъжественото сърце винаги ще го намери“. А какъв капитал за младежта са тези качества! „Ловци в северните гори“ няма да остане книга, само приятно прочетена и забравена. Тя ще събуди у много читатели и любов към нашата природа, към нейното разбиране, към прекрасното оползотворяване за наблюдения всред нея в часовете на отмора, когато с пушка, с бинокъл, с бележник или с фотоапарат сме излезли навън от задушния град. А там винаги има какво ново да се срещне и какъв непознат текст да се разчете. Защото във Великата книга на природата никой не е успял да изчете всичко.

Каква поразителна синхронизация на три писателски пера — Чехов с негодувание пише, че под напора гинат руските гори при условията на царска помешчическа Русия, Вазов с възмущение описва опустошението на планинските гори в новоосвободена България. Да дадем думата на Томпсън, който чрез устата на простия, неукия, но трезво мислещ индианец Куонаб се оплаква с наситени с тъга и пророчество думи, жизнени и за нашата съвременност.

„Моят живот — това е мъдростта на горите, а горите бързо изчезват. Ще минат немного години и тук не ще има вече дървета и моята мъдрост ще се превърне в безумие. В тази страна се е поселила голяма сила, която наричат търговия. Тя всичко изяжда, даже и хората.“

Как хубаво биха се разбрали по своите мировъзрения индианецът Куонаб и удихеецът Дерсу Узала на Арсенев! И не е ли време именно и ние да се поучим от тези простички думи и след като затворим последната страница на това томче, да си помислим какво правим, за да спасим богатата и щедра красота на природата, която неумолимо залязва пред нашия взор?

Николай Боев

Край