Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slight Rebellion Off Madison, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 16 гласа)
Корекция
сди (2016 г.)

Във ваканция от подготвителното училище за момчета Пенси („Инструктор на всеки десет ученика“), Холдън Мориси Колфийлд обикновено носеше палтото си с велурена яка и велурена шапка. Докато се возеха на някой от автобусите по Пето авеню, момичета, които познаваха Холдън, често си мислеха, че са го видели да върви покрай Saks’ или Altman’s, или Lord & Taylor’s, но обикновено беше някой друг.

Тази година началото на коледната ваканция на Холдън от Пенси съвпадна с тази на Сали Хейс от училището за момичета Мери А. Уудръф („Специално внимание към тези, които се интересуват от актьорско майсторство“). Във ваканция от Мери А. Уудръф, Сали обикновено носеше своето ново сребристосиньо палто от ондатра. Докато се возеха по Пето авеню, момчета, които познаваха Сали, често си мислеха, че са я видели да върви покрай Saks’ или Altman’s, или Lord & Taylor’s. Обикновено беше някой друг.

Веднага щом Холдън стигна в Ню Йорк, той взе такси до вкъщи, остави куфара си във фоайето, целуна майка си, струпа шапката и палтото си върху подходящ стол и набра номера на Сали.

— Хей! — каза той в слушалката. — Сали?

— Да. Кой е?

— Холдън Колфийлд. Как си?

— Холдън! Добре съм! Ти как си?

— Супер — каза Холдън. — Слушай. Как я караш наистина? Имам предвид как е училището?

— Добре е — каза Сали. — Имам предвид… знаеш…

— Супер — каза Холдън. — Добре, слушай. Какво ще правиш тая вечер?

 

 

Холдън я заведе в Уеджууд Руум. Двамата се бяха изтупали. Сали носеше новата си тюркоазена рокля. Танцуваха много. Стилът на Холдън беше дълги, бавни, широки стъпки назад-напред, сякаш танцуваше около отворена шахта. Танцуваха с плътно прилепени лица и когато кожата им стана лепкава от допира, никой от тях нямаше нищо против. Периодите между ваканциите бяха дълги.

Използваха чудесно пътуването в таксито към къщи. На два пъти таксито спира рязко в трафика и Холдън пада от седалката.

— Обичам те! — закле се той на Сали, отмествайки уста от нейната.

— О, скъпи, аз също те обичам — каза Сали и добави с по-малко страст. — Обещай ми, че ще оставиш косата си да порасне. Войнишките прически са такава скука.

 

 

Следващият ден беше четвъртък и Холдън заведе Сали на дневно представление на „О, моя възлюбена“, което никой от двамата не беше гледал. По време на първия антракт, те пушеха във фоайето и разгорещено се съгласиха един с друг, че двамата Лънт са били вълшебни. Джордж Харисън от Андоувър също пушеше във фоайето. Той позна Сали така, както и тя се бе надявала. Бяха ги представили един на друг веднъж на парти и оттогава не бяха се виждали. Сега, във фоайето на Емпайър, те се поздравиха с енергичния ентусиазъм на хора, които може да са се къпали заедно като малки. Сали попита Джордж дали не мисли, че шоуто е вълшебно. Джордж си даде известно пространство, за да отговори, настъпвайки крака на жената зад него. Той каза, че пиесата сама по себе си със сигурност не е шедьовър, но двамата Лънт, разбира се, са абсолютни ангели.

„Ангели“, помисли си Холдън. „Ангели. За бога. Ангели.“

След матинето Сали каза на Холдън, че има вълшебна идея:

— Хайде да отидем на ледената пързалка в Рейдио Сити довечера.

— Добре — каза Холдън. — Става.

— Наистина ли го мислиш? — каза Сали. — Не го казвай, ако наистина не го мислиш. Имам предвид, все ми е тая, така или иначе.

— Не — каза Холдън. — Нека да отидем. Може да е готино.

 

 

Сали и Холдън, и двамата бяха ужасни кънкьори. Глезените на Сали имаха болезнената, направо неприлична склонност да се огъват един към друг, а и тези на Холдън не бяха много по-добри. Онази вечер имаше поне сто души, които нямаха за правене нищо по-смислено от това да гледат пързалящите се.

— Хайде да си намерим маса и да пийнем — внезапно предложи Холдън.

— Това е най-вълшебната идея за целия ден — каза Сали.

Те свалиха кънките си и седнаха на маса в топлия вътрешен салон. Сали свали червените си вълнени ръкавици. Холдън започна да пали клечки кибрит. Оставяше ги да горят, докато не можеше повече да ги държи, а после пускаше каквото беше останало в пепелника.

— Виж — каза Сали. — Трябва да знам ще ми помогнеш ли или не, да украсим елхата за Коледа?

— Е, да — каза Холдън без ентусиазъм.

— Имам предвид, наистина трябва да знам — каза Сали.

Холдън изведнъж спря да пали клечки. Наклони се напред над масата.

— Сали, понякога писвало ли ти е? Имам предвид, случва ли ти се понякога да се страхуваш, че всичко ще се скапе, ако не направиш нещо?

— Аха — каза Сали.

— Обичаш ли училището? — попита Холдън.

— Ужасна скука е.

— Мразиш ли го, искам да кажа?

— Чак пък да го мразя.

— Е, аз го мразя — каза Холдън. — Боже, колко го мразя! Но не е само това. Ами всичко. Мразя да живея в Ню Йорк. Мразя автобусите по Пето авеню и автобусите по Медисън авеню, и да слизам от средните врати. Мразя киното на Седемдесет и втора улица с тия фалшиви облаци по тавана и да ме запознават с типове като Джордж Харисън, и да слизам надолу с асансьори, когато искам да изляза навън, и разни да ми преправят постоянно панталоните в Brooks — гласът му стана по-развълнуван. — Ей такива неща. Нали разбираш? Знаеш ли какво? Ти си единственият човек, заради когото си дойдох тая ваканция.

— Сладък си — каза Сали, мечтаейки си той да смени темата.

— Боже, как мразя училището! Трябва да идеш в училище за момчета някой път. Всичко, което правиш, е да учиш и да си даваш вид, че ти пука дали футболният отбор печели, и да говориш за момичета, и дрехи, и поркане, и…

— Виж какво — Сали го прекъсна. — Много момчета получават повече от училището от това.

— Съгласен съм — каза Холдън. — Но това е всичко, което аз получавам. Разбираш ли? Това искам да кажа. Аз не получавам каквото и да било от нищо. В лоша форма съм. Направо скапана. Виж, Сали. Как ти се струва просто да се разкараме? Това ми е идеята. Ще взема назаем колата на Фред Хелси и утре сутрин ще подкараме към Масачузетс и Върмонт, и околността, а? Прекрасно е. Искам да кажа, че там е чудесно, бог ми е свидетел. Ще живеем в тия къмпинги с бунгала и подобни, докато ми свършат парите. Имам сто и дванайсет долара у мен. После, когато парите свършат, ще си намеря работа и ще живеем някъде край поток, и тъй нататък. Разбираш ли какво искам да кажа? Заклевам се в бога, Сали, ще бъде жестоко. После, по-нататък, ще се оженим или нещо подобно. К’во ще кажеш? А! К’во ще кажеш? А! Хайде! Нека да се чупим, а?

— Не може просто да направиш нещо такова — каза Сали.

— Що не? — попита Холдън рязко. — Защо не, по дяволите?

— Защото не можеш — каза Сали. — Просто не можеш, това е всичко. Представи си, че парите ти свършат и не си намериш работа… тогава какво?

— Ще си намеря работа. Не се притеснявай за това. Изобщо не трябва да се притесняваш за това. Какво има? Не искаш ли да тръгнеш с мен?

— Не е това — каза Сали. — Изобщо не е това. Холдън, имаме много време за тези неща — всичките тези неща. След като отидеш в колеж и се оженим, и изобщо. Ще има купища вълшебни места, на които да ходим.

— Не, няма да има — каза Холдън. — Ще бъде съвсем различно.

Сали го погледна. Той беше изказал несъгласието си толкова тихо.

— Изобщо няма да е същото. Ще трябва да слизаме надолу с асансьори, с куфари и неща. Ще трябва да се обаждаме на всички и да им казваме „Довиждане“, и да пращаме картички. А аз ще трябва да работя при баща ми и да пътувам с автобусите по Медисън авеню, и да чета вестници. Ще трябва постоянно да ходим до Седемдесет и втора улица и да гледаме кинопрегледите. Новини! Винаги има тъпо конно надбягване и няк’ва дама разбива бутилка в кораб. Изобщо не разбираш какво имам предвид.

— Може би не разбирам. Може би ти също не разбираш — каза Сали.

Холдън се изправи с кънките, провесени на рамото му.

— Така ме дразниш — обяви той доста безстрастно.

 

 

Малко след полунощ, Холдън и едно дебело, непривлекателно момче на име Карл Лус седяха в бар Уодсуърт, пиеха скоч и сода, и ядяха пържени картофи. Карл също беше от Пенси и беше отличникът на класа.

— Ей, Карл — каза Холдън, — ти си един от тия интелектуални типове. Кажи ми нещо. Представи си, че ти е писнало. Представи си, че откачаш, почваш да изперкваш. Представи си, че искаш да напуснеш училище и да се разкараш от Ню Йорк. Какво би направил?

— Пий — каза Карл. — По дяволите.

— Не, аз съм сериозен — каза Холдън почти умолително.

— Винаги имаш муха в главата — каза Карл, стана и си тръгна.

Холдън продължи да пие. Изпи скоч и сода за девет долара и в два след полунощ се премести от бара в малкото преддверие, където имаше телефон. Набра три номера, докато уцели правилния.

— Аало! — Холдън изкрещя в слушалката.

— Кой се обажда? — поиска да знае студен глас.

— Аз съм, Холдън Колфийлд. Може ли да говоря със Сали, моля?

— Сали спи. Аз съм г-жа Хейс. Защо се обаждаш по това време, Холдън?

— Искам да говоря със Сали, г-жа Хейс. Много е важно. Дайте ми я.

— Сали спи, Холдън. Обади се утре. Лека нощ.

— Събудете я! Събудете я, а? Събудете я, гос’жа Хейс.

— Холдън — каза Сали от другия край на линията. — Аз съм. Каква е идеята?

— Сали? Сали, ти ли си?

— Да. Ти си пиян.

— Сали, ще дойда у вас за Бъдни вечер. Да ти украся елхата. А? К’во ще кажеш? А?

— Да, лягай си сега. Къде си? Кой е с теб?

— Ще ти украся елхата. А? К’во ще кажеш? А? Окей?

— Да! Лека нощ!

— Лека! Лека, Сали, любима. Сали, мила, скъпа.

Холдън затвори и стоя до телефона почти петнайсет минути. После пусна още една монета в процепа и отново набра същия номер.

— А-а-ало! — изкрещя в слушалката. — Да говоря със Сали, моля.

Чу се остро изпукване, когато връзката прекъсна, и Холдън също затвори. Постоя, клатушкайки се за момент. След това отиде до мъжката тоалетна и напълни един от умивалниците със студена вода. Потопи главата си до ушите, след което закрачи, капещ, към радиатора и седна на него. Седя там, броейки квадратите по плочките на пода, докато водата капеше от лицето му и отзад по врата му, и попиваше в яката на ризата и вратовръзката. Двайсет минути по-късно пианистът от бара дойде да среше вълнистата си коса.

— Здравей, момче! — Холдън го поздрави от радиатора — Аз съм на горещия стол. Издърпаха ми щепсела. Сега се пържа.

Пианистът се усмихна.

— Братче, страшно свириш! — каза Холдън. — Наистина можеш да свириш на пиано. Задължително трябва да те пускат по радиото. Знаеш ли? Безсрамно добър си, момче.

— Искаш ли кърпа, приятелче? — попита пианистът.

— Не аз — каза Холдън.

— Защо не си идеш вкъщи, хлапе?

Холдън поклати глава:

— Не аз — каза. — Не аз.

Пианистът сви рамене и прибра дамския си гребен във вътрешния джоб. Когато излезе от стаята, Холдън стана от радиатора и премигна няколко пъти, за да изкара сълзите от очите си. После отиде до гардероба. Облече палтото си, без да го закопчава, и нахлузи шапката отзад, на подгизналата си глава.

С неудържимо тракащи зъби, Холдън стоеше на ъгъла и чакаше автобус по Медисън авеню. Чакането беше дълго.

Край