Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Както са едно вода и жажда…
Португалска класическа поезия - Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Симеон Хаджикосев, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2016 г.)
Издание:
Както са едно вода и жажда…
Сборник
Португалски
Първо издание
Подбрал и превел от португалски: Симеон Хаджикосев
POESIA MEDIEVAL
I. Cantigas de amigo
Ordenação, prefácio е notas de Hernâni Cidade
5-a Edição, Lisboa. 1972
ANTOLIGIA LITERÁRIA (Comentada)
Época clássica. Século XVI
Maria Ema Tarracha Ferreira
Editorial Aster, Lisboa, 1976
Os Lusiadas
de Luis de Camões
Instituto de Alta Cultura
Lisboa, 1972
POETAS DO SÉCULO XVII!
Selecção, prefácio е notas de Rodrigues Lapa
Seara Nova, Lisboa. 1967
Ч-1
Народна култура — София, 1985 г.
Съставителство, превод, предговор и бележки © Симеон Хаджикосев
Рецензенти: Божидар Божилов, Румен Стоянов
Литературна група ХЛ. 04 9536678331/5559-29-85
Редактори: Александър Миланов, Симеон Владимиров
Художник-редактор: Николай Пекарев
Художник: Петър Тончев
Технически редактор: Красимир Градев
Коректор: Стефка Добрева
Дадена за набор: август 1984 г.
Подписана за печат: февруари 1985 г.
Излязла от печат: март 1985 г.
Формат 70×90/32. Печатни коли 11
Издателски коли 6,42. УИК 5,27.
Цена 1,05 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Георги Димитров“ — София
История
- — Добавяне
Пак, Нарцисе, ти пиша, че всичката ми обич
в гърдите ми угасна, когато ме пропъди,
след себе си оставил единствено омраза.
Да, висш закон е, знай, по щастие копнежът;
така копнеех аз, но ти не бе съгласен;
ридах напразно аз, ти беше безсърдечен.
Простря ме ти без милост на звяр жесток в нозете
и аз кадих тамян напразно пред триножник.
Останала ми бе измамата и чарът;
за да те покоря, опитах всичко, всичко.
На нимфата ти мила аз името обсебих,
пред твоите очи успях да се престоря,
че истински обичам и за да бъдем двама,
примамих те сама сред пещера пустинна.
Дойде и твойте стъпки кънтяха отдалече.
За миг се задържа на входа полутъмен
и шепнейки със глас, от смут и страх прегракнал,
„Тук ли си, нимфо?“ — каза. „Тук съм“ — ти отвърнах.
Ти влезна насърчен, едва те бе погълнал
смразяващият мрак, в прегръдките ти паднах
аз, без да се уплаша, че ти ще ме познаеш.
Ала коя ли зла богиня завистлива
внезапно ти разкри забулената тайна?
Блуждаеща ръка едва ти бе поставил
на тръпната ми гръд, и ужасен извика:
„Коя, коя си ти?“ И след това добави:
„Не, ти не си, не си…“ И от стрела по-пъргав,
побягна ти от мене по ръбовете остри
на канари отвесни и сякаш непристъпни.
Понечих да те следвам, ала се спрях в уплаха,
останах вцепенена, студена, неподвижна,
на мрамор твърд подобна от статуя антична.
Но ще те възмездя за страшната обида,
за болката жестока, която причини ми.
Прекрасната наяда, която обожаваш,
това си ти самият, огледан във водата!
Ти сянката обичаш, а аз обичам тебе;
една любов безплодна, със моята сравнима,
защото в теб самия е туй, което търсиш.
Насладата ти бяга, убягва и на мене,
макар че аз я диря, защото ти се криеш
като от зла Мегера от нежната любима.
И аз те ненавиждам, презирам те дълбоко,
сърцето ми такава омраза не побира,
омраза справедлива, от тебе причинена.
Покоя ми отне ти, отне ми свободата,
смеха и радостта ми, и славата, и всичко,
та, клетнико, престанах дори да бъда нимфа.
В един ужасен сън съгледах странен образ —
видях се как започвам да се превръщам в камък.
Изстивах много бързо и сякаш мраз течеше
но цялото ми тяло, без време вцепенено.
Поисках да избягам, но глезените мои
превърнали се бяха на камъни корави;
ръцете си протегнах и те се промениха
във същата минута на кремъчни отломки.
Угасна всеки усет във тялото ми клето
и от това, което преди аз притежавах,
останаха до днеска гласът ми и душата.
Чуй, Нарцисе, не помня мой сън да ме е лъгал:
отне ми същността и тялото на нимфа
и оня мраз сънуван усещам как ме сграбчва,
как всичките ми мишци по малко вцепенява.
С усилие огромно успявам да ти пиша,
едва ръката движа и буквите нанизвам.
Прости, напускам вече любимите дъбрави,
отивам в планините — другарки мои нови,
за да оплаквам вечно страдания и жалби.
Не Фуриите гонят, но те причакват тайно
Амур и Немезида в божествени прегръдки,
поемат те несетно и в светлина те къпят,
че край брега на Стикс ще бъде мрак навеки,
а в нейните води — щом справедливост има
лицето си ще гледаш след тоя ден неспирно,
от мъка излиняло, от чар съвсем лишено,
опалено и цяло до болка нажежено
под стръвния камшик на страшната Мегера.
Прости! Излей се ти, о, безполезна жалбо,
отчайвай се, зови, вопий към боговете;
главата ти е вече на фуриите плячка,
безчестнико, отмина часът на мойта прошка!