Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Както са едно вода и жажда…
Португалска класическа поезия - Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Симеон Хаджикосев, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2016 г.)
Издание:
Както са едно вода и жажда…
Сборник
Португалски
Първо издание
Подбрал и превел от португалски: Симеон Хаджикосев
POESIA MEDIEVAL
I. Cantigas de amigo
Ordenação, prefácio е notas de Hernâni Cidade
5-a Edição, Lisboa. 1972
ANTOLIGIA LITERÁRIA (Comentada)
Época clássica. Século XVI
Maria Ema Tarracha Ferreira
Editorial Aster, Lisboa, 1976
Os Lusiadas
de Luis de Camões
Instituto de Alta Cultura
Lisboa, 1972
POETAS DO SÉCULO XVII!
Selecção, prefácio е notas de Rodrigues Lapa
Seara Nova, Lisboa. 1967
Ч-1
Народна култура — София, 1985 г.
Съставителство, превод, предговор и бележки © Симеон Хаджикосев
Рецензенти: Божидар Божилов, Румен Стоянов
Литературна група ХЛ. 04 9536678331/5559-29-85
Редактори: Александър Миланов, Симеон Владимиров
Художник-редактор: Николай Пекарев
Художник: Петър Тончев
Технически редактор: Красимир Градев
Коректор: Стефка Добрева
Дадена за набор: август 1984 г.
Подписана за печат: февруари 1985 г.
Излязла от печат: март 1985 г.
Формат 70×90/32. Печатни коли 11
Издателски коли 6,42. УИК 5,27.
Цена 1,05 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Георги Димитров“ — София
История
- — Добавяне
Подкрепяй моя дух, скала усамотена!
Не зная смърт ли ми вещае любовта,
но докато тупти кръвта във мойте вени,
да вкуся искам мир, щом спусне се нощта.
Любов, кажи, любов, ти накъде отплува,
та бездна без предел живота ми разсича?…
Душата ми се учи сега да съществува,
а знаеше преди тя само да обича.
Не беше ли в морето удавница тя съща,
замаяна от нежност, неизразимо чиста?
Едва поемам дъх… и още ме обгръща
голяма, странна нимба от светлина лъчиста.
Потъвам във любовни, нечувани видения,
които предусещам единствено в екстаз!
Душата се въззема над тленните селения
или пък се пробуждам?… Ах, не сънувах аз.
Не, не сънувах… още с ръце съм устремени
към тебе, за да сключа обятия в прегръдка.
Не, не сънувах; още от устни упоени
целувката ти вкусвам с неизразима тръпка.
Усещам как се блъска сърцето изнурено
и сякаш ще се пръсне измъчената плът;
едно сърце, което с любов бе победено
и дивна сладост вкуси до твойта нежна гръд.
Кажи, живот суетен, богатствата какво са?
Сребро и диаманти не губят ли цена?
Пред добродетел чиста и красота защо са
съкровища несметни от кралската хазна?
О, вий, които смело моретата браздите,
рискувайки живот, ала и чужд товар,
защо без свян тамян окървавен кадите
със фанатичен бяс пред светия олтар?
Себичните най-често са в любовта блажени,
защото те не друг, а себе си обичат,
а колко много други — и зли, и заблудени,
подир порока зъл сами неволно тичат.
Дали е вярно, че ликът на красотата
от пътя на греха самичък отклонява —
тогава него вижте, той дар е от съдбата,
и нека добродетел все в път ви наставлява.
О, дим саждив и черен на славата менлива,
която всеки следва по пътя си трънлив,
ще видите сами как в миг той си отива
пред чара всепобеден на този лик красив.
Наслади земни, дето сте толкова ценени,
о, колко много бихте ни радвали очите,
но само да не бяхме така опиянени,
единствено заети със себе си самите.
И ако радостите въжделени
пред взора ви духовен се разкрият,
дано и тази сладост съвършена
очите ви успеят да попият.
Но не, защо напразно се надявам,
че любовта ни ще смекчи душите;
та само ангели я одобряват,
чист разум я следи във висините.
Не вярваш ли, че рой от херувими
край нас кръжи и все ни наблюдава
подобно на любовници незрими,
ако възможна е любов такава?
Ако възможна е… Дали ще се намери
в аналите на този древен свят
друг, който — вечен пленник на химери —
така да е обичал в порив свят?
Нима не чувстваш ти самата
телата ни, от ласка упоени?
Нима не виждаш блясъка в лицата,
сърцата ни, навеки съюзени?
Дори не съюзени. Сладостна магия
ме правеше все по твой в оня час.
Спомни, спомни си думи като тия:
— Любими, аз не съм ли ти и ти не си ли аз?
От две съседни капчици в росата
стори едно знамение голямо
и прекови, Амур, във небесата
от двете ни сърца едничко само:
едни и същи мисли и желания,
една и съща воля, нежен зов,
и — връх на постижимото признание —
не влюбени, самата сме любов.
О, слава, за малцина неизбежна,
за любовта кой вярно ще мълви
или ще спомня думите ти нежни,
в прегръдка кратка щом ме ти обви?
Прегръдка кратка… кратка си остана!
Защо, небе, не трая до смъртта?
Ти можеш всичко, ала ще въстана,
душите щом не свърза в любовта.
Закони, уж човешки, а безчестни,
невинната прегръдка ви смути,
различна от прищевките ви лесни,
но срам не багри хорските черти…
Ако да те прегърна в небесата,
за земната ми участ носи слава
на добродетелта под знамената,
към друга бих ли се стремил тогава?
От тленната си плът освободени,
щом любовта ни води с мисъл ясна,
при бога ще отлитнем съюзени
в прегръдка вечна, сладка и прекрасна!