Луиш ди Камоинш
Лузиадите (Пета песен (Откъс))

Така възпламеняваше сърцата

стареят там, а ние дружно вече

разпъвахме като криле платната

и пристанът остана надалече.

И както става при попътен вятър,

платното сякаш свода син пресече.

„На добър път!“ — проекна вик несвесен,

а мачтите запяха свойта песен.

 

Навлизаше всевечното светило

тогава на Лъва във зодиака;

светът, що времето безспирно смила,

на шестата епоха бе под знака^[1].

А слънцето бе вече преброило

по над хиляда слизания в мрака.

Та в четиристотин и деветдесет и седма

пое на път армадата победна^[2].

 

И ето я как се отдалечава

на родната земя от върховете;

любимата Тежу назад остава,

на планината Синтра снеговете,

и вече се очите замъгляват,

че там остава — скръбно — и сърцето.

И всичките черти щом избледняха,

небето и морето в миг се сляха.

 

В моря незнайни със вълната спори

на кораба изостреният кил —

да видим нови острови, простори,

които Дон Енрике бе открил^[3].

За Мавритания сега говоря,

където и Антей се е родил.

И сякаш че отдясно я съзираш,

без да я виждаш, ти я подозираш.

 

Покрай Мадейра шхуните възвиха;

туй име „дървесина“ означава,

че португалци първи я откриха^[4],

но има тя и друга стара слава:

намирали са тука радост лиха,

които Афродита обожава.

И славата е, знайте, не от вчера —

отпреди Кипър, Пафос и Китера.

 

И от Сахара бряг вълните мият,

където бродят дивите пастири;

вода там прясна хората не пият

и стрък зелен тревицата не вири,

земята носи черна орисия

и за храна желязо щраус дири^[5].

Та кой по немотия ще се мери

със тези етиопци и бербери!

 

А Тропикът далеч зад нас остава,

на Севера последните предели;

народи много тука обитават,

но Фаетон им пречи да са бели^[6].

Та странни хора жажда утоляват

на Сенегал в струите разбеснели,

където Арсинарио се въззема,

макар Зелени нос да го зовеме.

 

Останаха далече сред вълните

Канарските ни острови зелени.

Доплувахме така до дъщерите

на Нюкта, сред водите вцепенени^[7];

на Хесперидите пък за очите

са много нови чудеса стаени.

Попътен вятър в пристана ни води

да си отдъхнем малко от несгоди.

 

Пристанахме на острова за ден,

наречен на преславния светия

Сантяго, на испанци посветен,

че маврите успяха да надвият.

И на Борей^[8] попаднали във плен,

през кротките води поехме ние

в море открито; избледня в простора

земята, гдето вкусихме отмора.

 

Подминахме така в далечината

и Африка — на изток тя остава.

(В Жалофо са безбройни племената,

но негърското тук преобладава;

голяма е Мандинга, има злато,

а жълтият метал ни възхищава;

Мандинга чак до Гамбия опира,

а нея пък Атлантикът прибира.)

 

Доркадите^[9] видяхме насълзени,

наречени така според сестрите,

които в древността, от взор лишени,

с едно око си служели и трите.

И ти, чиито къдри разпилени

Нептун без жал подпали над вълните

и в страшно те изчадие превърна,

в безплодната земя ти змии върна.

 

И с килове, към Юга устремени,

в просторен залив тъй се озовахме,

задгърбяйки горичките зелени

на оня нос, що Палма назовахме.

Великата река Нигер там стене

край плажовете бели, но не спряхме

ни там, нито на острова огрян,

от господ-бог Сан Томе назован.

 

Конго — така страната се нарича,

приела вярата Христова свята;

през нея бистрата Заир протича,

на древните народи непозната;

морето тук екватора пресича

и Мечката изгрява в небесата,

бележейки незримата верига,

догдето полушарието стига.

 

И тъй, навлезли в друга полусфера,

пред нас звездата нова ярко блесна^[10],

незнайна за моряците довчера

и в древността, без друго, неизвестна.

По липса на звезди бе сводът чер, а

над Полюса фиксиран не се знае

земя или море следа чертае^[11].

 

Моря браздихме, а по тях оттатък

два пъти Аполон в зенит минава,

донасяйки два пъти зима и два — лято,

и щом към Полюс друг се отклонява,

със бури и затишия, с пасати

Еол морето строго управлява.

Там Мечките видяхме да се къпят,

щом на Юнона клетвата престъпят^[12].

 

А мога да разказвам за опасни

неща, които никой не познава,

за урагани, толкова ужасни,

че въздухът се сам възпламенява,

за дъжд-потоп и вечери неясни,

за мълния, света що разломява

и прави да омекнат колената,

стовари ли се с гръм от небесата.

 

По път съм слушал как моряци груби,

но насъбрали опит под платната,

разказват страхотии и се губят

в измамната привидност на нещата,

а оня, който истината люби

и вниква на света в сърцевината,

до тайните му скрити задълбава

и хич не вярва в приказка такава.

 

Видях и оня огън поднебесен^[13],

като свещен морякът го почита —

сред буря, щом задуха вихър бесен,

към мачтите той с тъжен плач налита.

Но не по-малко ми е интересен

мигът на чудото, що в страх уплита,

да видиш облаците през фуния

солените води как дръзко пият.

 

Със сигурност видях (и съм уверен,

не лъже взорът) да се извисява

в простора пара като дим възчерен

и после вятър луд я завъртява;

завихря към небето стълб безмерен,

като вретено фин се устремява —

очите ти едва го забелязват,

подобен е на облаците, казват.

 

Ала полека-лека големее

и по-дебел от мачта се простира,

ту свие се, ту с влага се налее,

на едри глътки в миг вода прибира

и над вълните странно се люлее;

отгоре му там облак се съзира,

като мехур неспирно наедрява,

от многото вода огромен става.

 

Пиявица ще видите такава

на бърната на звяр (непредпазливо

вода отпил от извор сред дъбрава)

как чужда кръв краде немилостиво,

безспир я смуче и се угоява,

издува се и с течност се налива:

така и този стълб се разпростира

ведно със оня облак, що подпира.

 

Но жаждата щом вече утоли,

внезапно се колоната подвива —

щом от небето мигом завали,

отвред водата със вода се слива;

вълна срещу вълната гръмоли,

ала солта отново ги отбива.

Да видят искам книжните учени

какви са тайни вред в света стаени!

 

И ако всички древни философи,

по пътища незнайни устремени,

са преживели всички катастрофи

и всички чудеса, от мен видени,

какви ли щяха да оставят строфи!

Какви поличби, във звезди стаени!

Какви загадки, все необясними,

ала до една удостоверими!

 

Но щом като за пети път луната,

що обитава първа емпирея^[14],

лицето ми докосна в мрачината

и в океана шхуните огрея,

един моряк на гросела оттатък

„Земя! Земя!“ извика ненадейно.

На борда тичат всичките смутени,

с очи, към хоризонта устремени.