Симеон Хаджикосев
Прозорец към непознати светове

Може би поради географското им положение (България е разположена в крайната югоизточна, а Португалия — в крайната югозападна част на Европа) контактите между двете страни са били твърде ограничени през вековете. И ако бъдем по-конкретни, трябва да признаем, че португалската литература е почти непозната у нас. Единствените имена, които говорят нещо на българския интелигент, са тези на великия португалски ренесансов поет Луиш де Камоинш и на преведения неотдавна наш съвременник Фернанду Песоа.

А португалската класическа поезия таи непреходни ценности, които заслужават да станат достояние на българския читател. Създавана в продължение на девет столетия на Иберийския (Пиренейския) полуостров, португалската поезия не е „бедна сестра“ на испанската, както мнозина са склонни да мислят, а оригинална естетическа реалност с европейска значимост.

Първата изненада поднася средновековната португалска поезия, създадена през XIII-XIV в. Тя е рожба на провансалската куртоазна лирика, творена от трубадури и жонгльори в независимото южнофренско кралство Прованс през XII-XIII в. След разгрома на албигойци, валденси и катари от войските на Симон дьо Монфор през 1229 г., когато и Провансалското кралство престава да съществува, десетки трубадури побягват на юг, за да се спасят от терора и мракобесието на победителите от север. Част от тях отива в Италия и става вдъхновител на т.нар. „сладостен нов стил“ на Болонската школа, чийто най-бележит представител е Данте Алигиери.

Други трубадури намират подслон в Испания и Португалия, където само след две-три десетилетия под тяхно влияние разцъфтява лириката на иберийските поети от средновековието, без които не можем да си представим и великолепната испанска и португалска ренесансова поезия.

Но влиянието на провансалската поезия, наричана в църковните документи на епохата carmina amatoria (любовна песен), е неотделимо от въздействието на арабската поезия и особено на т.нар. Моашааш, създадени от арабския поет Мокадам от Кабра (недалече от Кордова) през X в. Да не забравяме, че когато възниква средновековната поезия на Пиренейския полуостров, войната с маврите (т.нар. Рсконкиста) е в разгара си и въздействието на арабската поезия върху португалската, кастилската, каталанската и андалусийската поезия е неизбежно. В много португалски фолклорни песни от онази епоха (XI-XIII в.) любимият е наречен „ал-хабиб“ вместо „амигу“.

Най-общо казано, португалската средновековна поезия се поделя на сатирична (cantigas de escambo e mal dizer) и лирична (cantigas de amor, gentilezas). Още в тази твърде приблизителна подялба се оглеждат съществените отлики на иберийската от провансалската поезия.

Провансалската лирика е почти напълно куртоазна, тя не познава демократичността на фолклорната стихия, отприщена в столетните войни с маврите. Въпреки че и на Пиренейския полуостров поезията процъфтява край кралските и аристократическите дворни, тя е пропита от дълбоко народностен дух.

Разцветът на португалската средновековна поезия съвпада с кралуването на дон Диниш през последните десетилетия на XIII в. и първата четвърт на XIV в. Внук на прочутия крал Афонсу X Мъдри, останал в паметта на поколенията и като поет, дон Диниш е образец на просветен владетел и даровит творец. Той е основател на Португалския университет в Лисабон (1290 г.), въвел простонародния език в официалните документи. Но по-важно е да се подчертае, че дон Диниш е бил плодовит и надарен трубадур, автор на 138 песни, сред които преобладават любовните. Открояват се т.нар. cantigas de amigo (бухв. приятелска песен), наречена така, тъй като текстът е адресиран към приятел (приятелка) — душеприказчик, и подигравателните песни.

Дон Диниш е най-талантливият поет сред една поредица певци от кралско потекло, уникално явление в световната поезия. И незаконният му син дон Афонсу Саншиш, причинил на баща си неприятности около престолонаследието, също е бил талантлив лирик.

Средновековните португалски поети се делят на две основни категории — жонгльори и трубадури. Към жонгльорите се причисляват и т.нар. сегреиш (букв. тайни, засекретени), които били обеднели дворяни, препитаващи се от поезията си. Жонгльорите (порт. жуграиш) често получавали благороднически титли. Такъв жонгльор е бил Бернал (Бернарду) де Бонавал, който бил на служба при двора на крал Афонсу X.

И трубадурите били два вида: от буржоазен, т.е. незнатен произход като Жуау Айраш де Сантягу и Перу (Педру) Миогу и благородници като дон Афонсу III, дон Диниш, дон Афонсу Саншиш и др.

За трубадурите Жуау Лопиш д’Улюа. Жуау де Гиляде, Жуау Куелю, Нуну Фернандиш Турнеол знаем със сигурност, че са творили при двора на крал Афонсу III, бащата на дон Диниш. Вероятно от тях младият престолонаследник се е учил на поезия. Негов по-голям връстник вероятно е бил Руй Кеймаду (букв. Руи Обгорелия), осмиван нееднократно в поетическите сборници заради преувеличенията при разработката на темата: „Смърт от любов“.

По-специално внимание заслужава галисийско-португалският поет Фернанд Ишкиу (XIV в.), един от последните трубадури, родом от Компостела, прочутото в средновековието място за поклонение на Сантяго. В сборниците Ишкиу е обозначен като „жонгльор и войник“ (той взел участие в обсадата и превземането на Алхесирас в 1309 г.). При него и „приятелските“, и „подигравателните“ песни достигат забележително съвършенство, което вече предвещава психологическата нюансировка на поетите от епохата на Ренесанса.

Португалската ренесансова поезия съвпада с XVI в., епохата на най-големия възход на кралството, свързан със завоевателните походи на конкистадорите и с Великите географски открития. Това е време на необикновено политическо могъщество и на разцвет на изкуството в страната. Тогава Португалия съперничи на по-силната си съседка Испания, превръща се във велика морска държава и нищо не предвещава трагичния упадък след 1580 г., когато тя става за дълго време владение на испанската корона.

Тази велика преломна епоха създава типа на поета мореплавател и несретник, пред чиито очаровани очи се разкриват необятните океански простори и се променя представата за света и човека. Четвърт век преди в Алкала де Енарес да се роди великият испанец, героят от Лепанто, наричан el Manco (Едноръкия), обезсмъртил се чрез своите духовни рожби Дон Кихот и Санчо Панса, в Португалия се ражда друг голям авантюрист и страдалец, наричан от съвременниците си не без издевателство Едноокия, тъй като изгубил едното си око в битка в Северна Африка.

Луиш Ваш де Камоинш (1524–1580) действително е най-великият португалски ренесансов поет, чрез чието творчество португалската поезия внася съществен принос и в световната. На младини честолюбивият потомък на дребни благородници води бурен и неуреден живот в Лисабон, откъдето често го прогонват. Заради това, че наранил тежко един царедворец на дуел в 1552 г.. Камоинш бил затворен в тъмница, където престоял осем месеца. За щастие оздравелият благородник му простил (по писмото-прошка от 7.III.1553 г. косвено съдим и за годината на раждането на поета) и през пролетта на същата година го натоварили на кораба „Сау Бенту“ по посока към Индия.

Преди да стигне до португалската колония Гоа, поетът взима участие в експедиция по Малабар, Червено море и Персийския залив. По-късно отива до Молукските острови, а през 1557–1558 г. е в Макао, португалска колония в Югоизточен Китай. Камоинш се замогва от административната длъжност, която заема в Макао, но изгубва всичко припечелено, когато претърпява корабокрушение при устието на река Меконг. От „Лузиадите“ знаем, че е спасил текста само на великата си поема, но не е известно със сигурност дали поетът не се е изразил образно, в смисъл, че е знаел поемата си наизуст.

Въпреки че е автор на стотици стихотворения — песни, елегии, сатири и сонети, приживе Камоинш е отпечатал само три. През 1572 г. той публикува с кралско позволение първото издание на поемата си „Лузиадите“.

В настоящото издание Камоинш е представен с три различни дяла от поетическото си творчество — песни, сонети и откъс от великата му поема. Обикновено представата за Камоинш се покрива с „Лузиадите“ и със сонетите му, считани с основание за един от върховете на този труден ренесансов жанр. Но тя не може да бъде пълна, без да се имат предвид прелестните му песни по фолклорни мотиви. У него фолклорната стихия и неоплатоническите устреми, възприети чрез Петрарка и италианското Чинкуеченто, са две страни от неделимата му същност, както си съжителствуват няколко десетилетия по-късно духът на испанското романсеро и на бароковата мистическа ирационалност в творчеството на великия му испански събрат Луис де Гонгора.

Поемата „Лузиадите“ (по латинското наименование на Португалия в древността — Лузитания) е представена с началото на пета песен, в която се разказва за похода на флотилията на Вашку да Гама през 1497–1498 г., когато бива открит южният морски път към Индия. Макар че говори от името на Вашку да Гама, Камоинш всъщност споделя личните си преживявания от дългогодишните си скитосвания по морета и океани. Написана в октави по подобие на италианската ренесансова поема (Пулчи, Боярдо, Ариосто), творбата е силно повлияна от „Одисея“, „Енеида“, както и от поемите на Ариосто.

Но Камоинш не е начало, а връх на португалската ренесансова литература. Преди него, а и редом с него творят много талантливи поети, без които картината на блестящия ренесансов век в Португалия би била непълна.

В началото на тази поредица от имена се извисява привлекателната фигура на Жил Висенте (1465–1537), бащата на португалската драма и театър, служил при кралете дон Мануел I и дон Жуау III като придворен драматург. Както повечето от своите съвременници, и Висенте е бил двуезичен писател, пишел е едновременно на кастилски и на португалски (11 от драмите му са писани на кастилски. 15 — на португалски, а останалите — и на двата езика). Творчеството му е необикновено богато в жанрово отношение: Висенте създава литургически драми, комедии, трагикомедии и фарсове. Както отбелязва Антониу Сарайва в „История на португалската култура“ (1955 г.): „Жил Висенте направи опит за синтез, обединявайки алегорията, присъща на религиозното моралите, и фарса с реалистично вдъхновение: такава е особената нестабилна форма, която му отрежда изключително място в развитието на европейския театър.“

Откъсите, поместени в настоящия сборник, свидетелствуват за силата на реалистичното вдъхновение у Жил Висенте, преминаващо ту в яростна сатира, ту в натуралистични акценти, чрез които в изисканата ренесансова поезия властно и грубо проговаря гласът на потиснатите социални низини.

Същински родоначалник на португалската ренесансова поезия е Са де Миранда (1481–1558). Незаконен син на каноника Гонсалу Мендеш, Миранда отрано се насочва към кариерата на учен и хуманист по подобие на италианските хуманисти, които обожава. След завършване на Лисабонския университет получава титлата доктор на науките и известно време ръководи катедра в него.

От 1521 до 1526 г. поетът е в Италия, където се запознава с изкуството и поезията, създадени за две столетия Ренесанс. В Рим Миранда е допуснат в кръга на прочутата Витория Колона, така че не е изключено предположението да е познавал лично и Микеланджело.

На връщане от Италия Са де Миранда се свързва в Испания с известните писатели Хуан Боскан и Гарсиласо де ла Вега. Поетът владее италиански и испански и това му помага да следи в общи линии развитието на европейската поезия. Повлиян от италианския „сладостен нов стил“ и от платонизиращата поезия на Петрарка, Миранда е инициатор на т.нар. нов размер (a medida nova) в португалската поезия.

Съзерцателен човек, склонен към уединение, Са де Миранда се оттегля в имението си Тапада, на левия бряг на река Нейва, недалече от Дуаш Игрежаш, където, вдъхновен от идеала на Хораций за безметежен живот сред лоното на природата, започва да пише на португалски и на латински своите еклоги.

Още през 30-те години на XVI в. Са де Миранда е вече най-авторитетният португалски поет и става духовен глава на литературната група на „италианизиращите“ (os Italianizantes), в която влизат дон Мануел де Португал, Перу де Андраде Каминя, Франсишку де Са де Менезиш, Антониу Ферейра и др.

Лирическата поезия на Миранда също има двоен източник — платоническо-петраркистки и народнопесенен. Но в сонетите на поета темата за безвъзвратно отлитащото време и за трагичността на битието достига до глъбини, които напомнят за гения на Шекспир. Въпреки че сравнен с бурния живот на Камоинш, животът на Миранда е лишен от вълнуващи събития, поезията му е спотаено трагична и се успоредява с преживяванията на модерния човек.

Връстник и близък приятел на Са де Миранда е Бернардим Рибейру (1482–1552). И той учи в Лисабонския университет и страда от нещастна любов, рана, която носи в сърцето си до края на живота. Изглежда, е заминал за Италия заедно със Са де Миранда, но се завръща по-рано от него (1524 г.) и кралят дон Жуау III го назначава за придворен историограф.

Пише романа си „Момиче младо…“, в който разказва тъжната история на любовта си.

Проф. Тейшейра Рибейру твърди убедено, че името Рибейру е анаграма на Абраванел, прочут португалски философ-неоплатоник, автор на твърде популярната през XVI в. книга „Диалози за любовта“ (1535 г.), излязла на италиански език под псевдонима Лиау Ебреу.

Легендата за мнимото авторство е един от често срещаните митове в световната литературна история. Още по-често се среща тя в Португалия, където по силата на редица културно-исторически обстоятелства животът на ренесансовите писатели е по-слабо документиран, отколкото този на английските им събратя. И ако тезата на Т. Рибейру намира малко привърженици, името на Крищовау Фалкау (1515(18)-1555?) е обвито в мистичен ореол. Този поет е написал единствено поемата „Кришфал“, отпечатана през 1554 г. в италианския град Ферара. В нея има стихове, заимствувани от Б. Рибейру и явни подражания на този поет. Името на лирическия герой Натониу пък е анаграма на Антониу, пасторалния псевдоним на Рибейру.

Тези, а и някои други съображения са залегнали в тезата на португалския литературовед Делфим Гимараиш, който в началото на века пише две книги, оспорващи авторството на Фалкау за поемата „Кришфал“. Но нека не влизаме в подробности около тази вълнуваща полемика.

„Писмо“, с което е представен Кр. Фалкау в настоящия сборник, е автентичен документ на онази сурова епоха. Придворният паж Кр. Фалкау се влюбва в красивата Мария Брандау, но тъй като е много беден, младите хора се венчават тайно. Когато истината се узнава, родителите на Мария обвиняват поета, че прелъстил невръстната им дъщеря, поради което той бил затворен в Лисабонската крепост, където престоява цели пет години. Междувременно Мария била изпратена от родителите си в манастир, недалече от Коимбра. „Писмо“ е израз на накипялата болка на младежа, чиято единствена вина е била бедността. Но това писмо от затвора, както ще видим, не е единственото в португалската поезия.

Сред ренесансовите поети заслужава да се спомене и Антониу Ферейра (1528–1569), последовател и приятел на Са де Миранда, поет и драматург, въвел одата в системата на португалските лирически жанрове. Той е забележителен пурист в литературния език и страстен патриот. Това проличава от поместеното в сборника „Писмо до Перу де Андраде Каминя“, член на поетическата група около Са де Миранда.

Последната част е посветена на поетите от епохата на Просвещението, предромантизма и романтизма. Свързани с просветителските устреми на епохата, поетите от XVIII в. са по-умозрителни и дидактични, не притежават непосредствената мощ и сила на Камоинш и Миранда. И все пак и през тази епоха продължава традицията на класическия ренесансов сонет, намерил изящен майстор в поезията на Жуау Шавиер де Матуш (ок. 1730–1789), който следва традициите на Камоинш.

Но Португалското просвещение не е френският „век на светлините“, подготвил умовете за приближаващата революция, по израза на Енгелс. То протича под знака на сурова и бдителна феодално-католическа реакция, която пресича и най-невинния опит за свободомислие. Черната сянка на Инквизицията омрачава живота на повечето от талантливите поети от онова време, някои от които завършват дните си в емиграция.

Особено показателен е случаят с Жузе Анащасиу да Куня (1744–1787), изтъкнат физик и математик и известно време ръководител на катедрата по геометрия в университета в Коимбра. През 1777 г. Инквизицията му отправя обвинение, че „пише деистични стихотворения и чете книги от нечестиви философи“. На следващата година книгите му са осъдени на аутодафе, а самият той на затвор и изгнание заради „отстъпничество и ерес“.

Куня бил почитател на Шекспир, превеждал Волтер. Поради преследванията на Инквизицията стиховете му са били публикувани в Португалия повече от половин век след смъртта му.

С възвишената си патетика поемата „Прегръдка“ предвещава духа на романтизма. Но същевременно тя е свидетелство за лично изживяна драма. Писана в затвора, поемата е адресирана до приятелката на Куня Маргарида, с която той не бил свързан в брак и това обстоятелство изиграло неблагоприятна роля при съдебния процес. Поемата е най-страстната защита на любовта, като висше човешко достояние, в португалската поезия.

Типологически сходен с оглед на любовната тема, макар и твърде различен по същество, е случаят с Томаш Антониу Гонзага (1744–1810), напуснал Португалия на 7 години и прекарал живота си в Бразилия и Мозамбик. Назначен за квестор на мините във Вила Рика (Бразилия), четиридесетгодишният поет посвещава стиховете си на една прелестна седемнадесетгодишна девойка, назовавана от него Марилия. Тази идилия продължава няколко години. В 1789 г. само дни преди сватбата на Гонзага с любимата жена той бива арестуван по т.нар. Миньорско съзаклятие, целящо отделянето на Бразилия от метрополията и провъзгласяването на независимостта й. През трите години, които прекарва в затвора, преди да бъде експулсиран в Африка, поетът пише трогателни стихове, посветени на Марилия, която обаче отказва да тръгне с поета за Мозамбик след излизането му на свобода.

Интересна фигура в поезията от онази епоха е Филинту Илизиу, поетически псевдоним на отец Франсишку Мануел ду Насименту (1734–1819). Незаконен син на дребен благородник и продавачка на риба, Илизиу получава добро образование и отрано се отдава на литература. Едва 22-годишен създава собствена литературна трупа (Рибейра даш Науш), с която се противопоставя на новооснованата школа, назована „Аркадия“. Преследван от Инквизицията заради свободомислието си, поетът е принуден да избяга във Франция, където преживява по-голямата част от 40-годишното си изгнание. Свидетел на великите събития във Франция, той се възхищава от романтиците, превежда Хораций. Лонг, Лафонтен, Расин, Шатобриан. Младият Ламартин му посвещава стихотворение.

Маркиза де Алорна (дона Лионор де Алмейда. 1750–1839) в младите си години е ученичка на Ф. Илизиу по латински и чрез него попада в средата на най-талантливите поети на епохата. Увлича се от идеите на френските просветители Волтер. Русо, д’Аламбер. Омъжва се за пруския офицер граф Ойнхаузен, когото придружава във Виена, и се запознава с немскоезичната литература.

Маркиза де Алорна е португалската Мадам Дьо Стал, с която я сближава и опозицията й спрямо Наполеон. Талантлива, но неуравновесена, тя живее известно време в изгнание в Англия. Поетическият стил на маркиза де Алорна е преходен — в него се редуват класицистични черти с типични романтични мотиви на неясна скръб („новата болка“, по израза на поетесата).

Последният представен поет е Антониу Фелисиану де Кащилю (1800–1875), един от най-големите португалски романтици. Младостта му съвпада с подема на аркадското движение, създадено още в предходния XVIII в., което се противопоставя на херметизма и мистиката на гонгоризма, едно типично бароково явление в испанската и в португалската литература. Девизът на аркадци, насочен срещу украшателството в поезията, гласи: „Да се изхвърля непотребното.“

Но и португалският романтизъм е твърде своеобразен. Както свидетелствува творчеството на предходниците му, в него са заложени две противоречиви тенденции — класицизираща и собствено романтична. Първата е свързана с „учената“ петраркистка линия в португалската ренесансова поезия, а втората — с фолклорно-демократичната. Така е и у Кащилю. Неговите „Писма на Ехо до Нарцис“ сякаш предвещават класическата безметежност на френските парнасисти, докато кантилената „Тринадесетгодишна“ е виртуозна интерпретация по фолклорни мотиви, познати още от средновековната поезия.

Настоящият сборник е първи опит да бъде приобщен българският читател към богатия и непознат у нас свят на португалската класическа поезия. Той не претендира за пълнота и изчерпателност, не е антология в традиционния смисъл и отразява личните предпочитания на съставителя преводач. Ако предизвика любопитството и симпатиите на нашия читател и стане причина за появата на нови поетически преводи от португалски, скромната цел, която си е поставил преводачът, ще бъде постигната.