Станислав Стратиев
Родени губещи

Паскал, Миро и Йеремия са заложили на бизнеса с кошници и от седмица плетат.

Съседът се кълне, че в Берковица ги грабели преминаващи войници на НАТО.

Работят кажи-речи денонощно, защото кризата в Югославия утре може да свърши и върви ги гони после клиентите в иракската пустиня.

Жегата натиска главата, раменете болят и някъде към обяд Миро казва:

— Какво излезе? Че и капитализмът не може да победи в една изостанала страна. И той побеждава само в най-развитите.

— Не заплитай дръжката на обратно! — забелязва му Йеремия. — Остави сега капитализма. Гледай кошниците.

— Обратно се вижда откъм тебе — казва Миро. — Откъм мене си е точно.

Обаче обръща дръжката.

— У нас нищо не може да победи — забелязва скептично Паскал. — Може само да загуби.

— Ние мислехме, че капитализъм е онова, което е обратно на социализма — продължава Миро. — Сега излиза, че като се откажеш от социализма, на негово място не идва автоматически капитализъм.

Йеремия понечва да каже нещо, но се отказва.

— Идват само гангстери — казва Миро.

— Ти какво искаш? — казва Паскал. — Като си роден тука.

— Искам капитализъм. Обаче не идва.

— Няма и да дойде — казва Паскал. — Достатъчно е, че преминава през Берковица. И купува кошници.

— Камъша свършва — отбелязва Йеремия.

Двамата не го чуват, увлечени в дискусията.

— Не се обединяваме с пролетариите от цял свят — казва Миро. — И правилно, по̀ на сметка е да се обединим с капитала от целия свят Той обаче не иска. Поставя ни условия.

— Ти него за прост ли го мислиш? — казва Паскал.

— Първо — да има капитализъм, второ — да има капитали, и чак тогава можело да се мисли за обединение! — плюе настрани Миро. — Че той за какви ни мисли?!?

Йеремия пак си отваря устата, за да каже нещо, но се отказва, става и отива да донесе камъш.

— Нали сме за демокрация — възмущава се Миро. — Какво искат повече?

Той махва с ръка и запалва цигара.

Йеремия идва, нарамил огромен куп камъш, и го разхвърля пред всеки.

— И какво излиза — сега ще трябва да строим и капитализма! — казва Миро, като започва нова кошница. — Иначе никой няма да се обедини с нас.

— Така излиза — казва Паскал.

— Трябва да работим и при капитализма! — възмутено казва Миро. — Хем сме за либералните ценности, хем трябва да работим.

— Ще изпуснеме НАТО! — предупреждава Йеремия. — Не се разсейвайте!…

Двамата млъкват и плетат мълчаливо.

— Нали работим цял живот — казва по едно време Миро. — И при социализма, и при капитализма. И какво?

— Какво искаш да кажеш? — интересува се Паскал.

— С работа не става! — отсича Миро. — Трябва късмет. Нашия късмет обаче го е отнесла реката. Още като сме се родили.

Само Господ знае колко е прав, защото още преди три дена ешелоните на НАТО са отклонени и вече влизат в Косово през Солун.

Така е в Югоизтока, тук цял живот плетат кошници и все не могат да оплетат своята.