Клайв Баркър
Изповедта на савана (на един порнограф)

Някога той бе имал плът. Плът, кости и амбиции. Преди цяла вечност… или поне така му се струваше, защото споменът за това блажено състояние избледняваше бързо.

Имаше следи от предишния му живот, които останаха, времето и разложението не успяха да му отнемат всичко. Можеше да си представи ясно и болезнено лицата на онези, които бе обичал и мразил. Те се взираха в него от миналото, ярки и отчетливи. Все още виждаше сладките изражения на децата си, когато ги приспиваше. И същите изражения, макар и не така сладки, върху лицата на изродите, които беше убил.

От някои спомени му се доплакваше, но нямаше сълзи, които да пролее с колосаните си очи. Освен това беше късно за съжаление. Съжалението беше лукс, запазен за живите, които все още имат време, дъх и енергия за действие. Той нямаше. Малкият Рони, както го наричаше майка му (ех, да можеше да го види сега), беше мъртъв от почти три седмици. Беше късно за разкаяние.

Направи всичко възможно да поправи допуснатите грешки. Удължи максимално съществуването си, открадвайки скъпоценно време да закърпи дупките в окаяното си битие. Малкият Рони на мама винаги е бил подреден — образец на подреденост. Това бе една от причините да обича счетоводството. Преследването на няколко загубени пенита чрез стотици изчисления беше игра, на която се наслаждаваше, да не говорим за задоволството, с което изравняваше сметките в края на деня. За съжаление, разбра твърде късно, че животът не е идеален. Все пак беше дал всичко от себе си, а това, както обичаше да казва майка му, беше всичко, на което човек можеше да се надява. Не му оставаше друго, освен да признае греховете си и после да изслуша смирено присъдата с празни ръце. И ето го сега — седи на излъсканата от употреба седалка в изповедалнята на „Света Мария Магдалена“ и се измъчва от мисълта, че тялото, което си е присвоил, няма да издържи достатъчно дълго, за да изповяда всички грехове, които носи в лененото си сърце. Той се съсредоточи, като се опита да запази тялото и духа си свързани за тези няколко последни, жизненоважни минути.

Отец Руни щеше да дойде скоро. Щеше да седне зад зарешетеното прозорче на изповедалнята и да му предложи думи на утеха, разбиране и опрощение; после Рони Глас щеше да използва оставащите минути от откраднатото си съществуване, за да му разкаже своята история.

Като начало щеше да опровергае най-ужасното петно върху репутацията си — обвинението, че е порнограф.

Порнограф.

Самата мисъл беше абсурдна. В него нямаше капчица страст към порнографията. Всеки, който го бе познавал през тридесет и две годишния му живот, щеше да потвърди това. За бога, та той дори не харесваше особено секса. Каква ирония. От всички хора, които можеха да обвинят в разврат, Рони беше най-неподходящият. Докато всички около него парадираха с прелюбодеянията си и ги размахваха като пишки, той бе водил безупречно съществуване. Също като автомобилните катастрофи, забранените плътски удоволствия се случваха на другите, а не на него. Сексът беше шеметно пътуване, на което можеш да се отдадеш веднъж в годината. Два пъти беше поносимо, три — отвратително. Беше ли изненадващо тогава, че за деветгодишния си брак с добра католичка този добър католик се беше сдобил само с две деца?

Но той беше обичал жена си, без да изпитва похот към нея, а Бернадет беше споделяла равнодушието му към секса, така че апатичният му член никога не беше ставал повод за раздори между двамата. А децата бяха радост. Саманта вече се превръщаше в образец на вежливост и спретнатост, а Имоджен (макар и само на две) притежаваше усмивката на майка си.

В крайна сметка бе имал хубав живот. Беше успял да стане почти пълноправен собственик на невзрачна къща, долепена до друга къща в зелените покрайнини на Южен Лондон. Беше притежавал малка градина, за която се грижеше всяка неделя — огледало на душата му. Беше водил образцов живот, тих и скромен, или поне така смяташе.

И животът му щеше да продължи да бъде такъв, ако не беше алчен по природа. Лакомията го беше погубила, нямаше две мнения по въпроса.

Ако не беше алчен, нямаше да приеме веднага работата, която му предложи Магуайър. Щеше да се довери на инстинктите си и да си плюе на петите още щом зърна тесния задимен офис над сладкарницата в Сохо. Но ламтежът за пари му беше попречил да види истината — че използва всичките си умения на счетоводител, за да придаде достоверност на една дейност, която вони на корупция. Дълбоко в себе си беше знаел, че е така, разбира се. Беше знаел, че Магуайър е отрепка въпреки безконечните му брътвежи за Морално превъоръжаване^[1], въпреки привързаността му към децата и манията по джентълменското изкуство бонзай. Отрепка, и то от най-големите. Но Рони си беше затворил очите и се беше отдал сляпо на счетоводната работа. Магуайър беше щедър към него, затова не му беше трудно да се преструва на сляп. Даже започна да харесва човека и съдружниците му. Свикна с тромавата грамада, каквато беше Денис Лузати — Чекиджията с вечно омазаните му с торта дебели устни, свикна и с дребния трипръст Хенри Б. Хенри, който не спираше да дърдори и да прави трикове с карти. Не бяха най-изисканите събеседници и със сигурност нямаше да ги приемат радушно в клуба по тенис, но изглеждаха достатъчно безобидни.

Затова преживя шок, ужасен шок, когато най-сетне прогледна и видя какви животни бяха в действителност Чекиджията, Хенри и Магуайър.

Разбра го случайно.

Една вечер взе такси до склада с намерението да връчи лично на Магуайър данъчния отчет, по който бе работил до късно. До този момент не беше ходил в склада, само беше чувал да се говори за него. Магуайър държеше книгите си там от няколко месеца. Предимно готварски книги от Европа или поне така му бяха казали. Онази вечер, последната вечер на непорочност, Рони се изправи пред истината в целия й блясък.

Магуайър се намираше в една от стаите с голи тухлени стени — седеше на стол, заобиколен от пакети и кашони. Розовото му теме лъщеше под голата крушка на тавана. Чекиджията също беше там и нагъваше лакомо кейк. Хенри Б. редеше пасианс. А около тримата се издигаха купчини от списания — хиляди и хиляди списания с лъскави корици, девствени и някак месести.

Магуайър вдигна очи от листовете със сметки.

— Гласи — рече той. Винаги се обръщаше към него с това галено име.

Рони се взираше в купчините съкровища, струпани в другия край на помещението — въпреки че се намираше далеч от тях, вече се досещаше какво представляват.

— Влизай — обади се Хенри. — Ще направим ли една игра?

— Успокой се — каза Магуайър, — това е просто стока.

Вцепенен от ужас, Рони се приближи до една от купчините и отгърна най-горното списание.

„Изпразваща еротика“, пишеше на корицата. „Цветна порнография за възрастни с изтънчен вкус. На английски, немски и френски.“ Неспособен да се спре, той започна да разглежда списанието с пламнало от смущение лице, без да обръща внимание на шегите и заплахите, с които го обсипваше Магуайър.

Страниците преливаха от неприлични снимки. Рони не беше виждал подобно нещо през живота си. Всевъзможни сексуални актове по взаимно съгласие между пълнолетни (и няколко, на които биха се съгласили само надрусани акробати) бяха показани до най-дребни детайли. Участниците в тях се усмихваха с празни погледи на Рони, докато се съвкупяваха без свян и извинение на похотливите лица. Всички отвори, цепнатини, бръчки и пъпки по голите им тела бяха изложени на показ. Снимките бяха толкова много и толкова безсрамни, че стомахът на Рони се сви.

Той затвори списанието и погледна към съседната купчина. Различни лица, същото бясно съвкупяване. Нямаше извратеност, която да не е задоволена. Самите заглавия говореха красноречиво за скритите под корицата удоволствия. „Ексцентрични жени в окови“ гласеше едното. „Роби на гумата“ обещаваше друго. „Любовница на лабрадора“ пишеше на трето, а снимките бяха толкова отчетливи, че си личеше всяко влажно косъмче.

Дрезгавият от цигарите глас на Майкъл Магуайър си проби бавно път до замаяното съзнание на Рони. Мъчеше се да го успокои и по-лошото беше, че успя заради наивността му.

— Трябваше да научиш рано или късно. Предполагам, че можеше да стане и по-скоро. Не е опасно. Просто малко забавление.

Рони поклати яростно глава, опитвайки се да прогони картините, които се бяха настанили в съзнанието му. Те вече се множаха и превземаха територия, доскоро неопетнена от подобни възможности. Във въображението му се мятаха облечени в кожа лабрадори, които ближеха телата на оковани блудници. Беше плашещо как тези образи се рояха пред очите му, а на всяка страница — нова гадост. Той почувства, че ще се задуши, ако не направи нещо.

— Отвратително — беше всичко, което успя да каже. — Отвратително. Отвратително. Отвратително.

Ритна една купчина с „Ексцентрични жени в окови“ и тя се срути, а еднаквите корици се разпиляха по мръсния под.

— Не прави така — каза много тихо Магуайър.

— Отвратително — повтори Рони. — Всички са отвратителни.

— Но хората се избиват да ги купуват.

— Не и аз! — възрази Рони, сякаш Магуайър беше намекнал, че той също се интересува от тях.

— Добре, значи, не ти харесват. Не ги харесва, Чекиджия.

Чекиджията бършеше пръстите си с фина носна кърпичка.

— И защо?

— Прекалено мръснишки са за него.

— Отвратителни — каза отново Рони.

— Но си затънал в тях до шия, синко — рече Магуайър. Звучеше като самия дявол, нали? Със сигурност звучеше като Сатаната. — По-добре се усмихвай и си трай.

Чекиджията се изкиска.

— Усмихвай се и си трай. Това ми хареса, Мик, хареса ми.

Рони погледна Магуайър. Шефът му беше на четиридесет и пет, може би на петдесет, но лицето му беше сбръчкано като на много по-възрастен мъж. Това лице вече не му се струваше чаровно, дори не беше съвсем човешко. Изпотено, с набола брада и свити устни, то внезапно му заприлича на зачервения задник на една от курвите, които бе видял в списанията.

— Всички тук сме известни негодници — каза задникът — и нищо не губим, ако ни хванат.

— Нищо — потвърди Чекиджията.

— Докато ти, синко, си неопетнен професионалист. И поне както аз виждам нещата, ако се раздрънкаш за мръсния ни бизнес, ще загубиш репутацията си на добър и честен експерт-счетоводител. Даже смея да предположа, че никога повече няма да си намериш работа. Разбираш ли какво ти казвам?

На Рони му се прииска да удари Магуайър и го стори, при това го фрасна здраво. Зъбите на мъжа изтракаха по възхитителен начин и след малко от устата му бликна кръв. Рони не се беше бил от ученическите години, затова реагира прекалено бавно на неизбежната ответна реакция. Юмрукът на Магуайър го просна окървавен сред „Ексцентричните жени“ по пода. А когато се помъчи да се изправи, токът на Чекиджията се заби в лицето му и му счупи носа. Рони се просна отново, но проклетникът го вдигна на крака и го задържа неподвижен пред Магуайър. Онзи сви накичените си с пръстени пръсти в юмрук и през следващите пет минути превърна тялото му в боксова круша, като започна да го млати по слабините и продължи нагоре.

Рони откри странно успокоение в болката — тя излекува покварената му психика по-успешно от продължително повтаряне на „Аве Мария“. Когато побоят приключи и Чекиджията го остави да се свлече в безсъзнание на пода, в обезобразеното му тяло вече нямаше гняв, само нужда да довърши започнатото от Магуайър пречистване.

Когато се прибра по-късно вечерта при Бернадет, Рони я излъга, че са го нападнали улични крадци. Почувства се зле, че я излъга, докато тя всячески го утешаваше, но нямаше избор. Тази нощ не можа да мигне, на следваща също. Лежеше в леглото си на няма и метър от леглото на доверчивата си съпруга и анализираше чувствата си. Беше убеден, че истината рано или късно ще стане публично достояние. По-добре да отиде в полицията, за да излезе чист. Но за това се искаше кураж, а той никога не се беше чувствал по-уплашен. Затова не предприе нищо в четвъртък и в петък, изчака синините да избледнеят и смущението му да се уталожи.

После, в неделя, настана същински ад.

Лицето му се появи на първите страници на най-долнопробните жълти вестници, придружено от заглавието „Секс империята на Роналд Глас“. В статиите имаше снимки, направени при невинни обстоятелства, подбрани така, че да илюстрират вината му. Глас с вид на преследван. Глас с разгулен вид. Прекомерната му окосменост го караше да изглежда небръснат, спретнатата му прическа напомняше на затворническите подстрижки, по които си падаха някои престъпници. Понеже недовиждаше, очите му бяха вечно присвити и това му придаваше вид на похотлив плъх.

Застанал пред вестникарската будка, Рони се взираше в собственото си лице и знаеше, че личният му Армагедон наближава. Целият разтреперан, той разгърна вестниците и зачете лъжите в тях.

Някой, така и не разбра кой точно, беше разказал на журналистите цялата история. За порнографията, бордеите, сексшоповете, филмите. Тайният свят на перверзии, който Магуайър беше създал и ръководил, беше описан до най-гнусните подробности. Само че името на Магуайър не фигурираше вътре. Нито имената на Чекиджията и Хенри. Навсякъде се говореше за Глас, вината му бе очевидна. Всички обвинения бяха насочени към него. Наричаха го „човек, който развращава децата“, и „непослушното момче, което се разпусна и стана порочно“.

Беше прекалено късно да отрича всичко. Когато се върна вкъщи, откри, че Бернадет си е тръгнала и е отвела децата със себе си. Сигурно някой й беше съобщил новината по телефона, изпитвайки извратено удоволствие от споделянето на всички пикантни подробности.

Докато стоеше пред кухненската маса и сервираната на нея семейна закуска, която никога нямаше да бъде изядена, Рони се разплака. Не плака много — запасът му от сълзи беше силно ограничен, — но достатъчно, за да почувства, че е изпълнил дълга си. След това, вече приключил с разкаянието, той се отпусна в един стол и понеже беше благоприличен мъж, оклеветен несправедливо, започна да планира убийство.

* * *

Най-трудното беше да си набави огнестрелно оръжие. Бяха нужни внимателно обмисляне, няколко деликатни думи и доста суха пара. Отне му ден и половина да намери пистолета, който искаше, и да се научи да го използва.

После, без да губи време, Рони се залови за работа.

Хенри Б. Хенри умря пръв. Застреля го в собствената му облицована с чам кухня в проспериращия квартал „Айлингтън“. Хенри държеше в трипръстата си ръка чаша прясно сварено кафе, а на лицето му беше изписан почти трогателен ужас. Първият куршум го улучи отстрани, проби ризата му и през дупката бликна малко кръв. Но Рони се беше подготвил за повече. Набрал увереност, той стреля отново. Вторият куршум улучи мишената му във врата и, изглежда, беше фатален. Както държеше кафето си, Хенри Б. се просна по лице като комедиант в ням филм. Чашата се търколи сред пръски кафе и изтичащ живот, завъртя се с дрънчене по пода и накрая спря.

Рони се приближи до Хенри и пусна трети куршум в тила му. Този път стреля почти небрежно, изстрелът беше бърз и точен. Сетне избяга през задната врата, почти въодушевен от лесното убийство. Все едно не беше убил човек, а вмъкнал се в мазето му плъх — неприятно задължение, което трябва да бъде свършено.

Въодушевлението му продължи пет минути. После се почувства зле. Все пак това беше Хенри. Вече нямаше да прави трикове с карти.

Смъртта на Чекиджията беше по-вълнуваща. Денис закъсняваше за гонка с кучета, даже показа на Рони печелившия си билет, когато дългото острие на ножа хлътна между четвъртото и петото му ребро. Той не можа да повярва, че го убиват, на тлъстото му лице се изписа безкрайна изненада. Продължи да върти глава към минаващите край него комарджии, сякаш очакваше всеки момент някой от тях да го посочи, да се засмее и да му каже, че това е шега, подранил номер за рождения му ден.

После Рони завъртя острието в раната (беше чел, че това винаги е пагубно) и Чекиджията разбра, че дори с печеливш билет днес не е щастливият му ден.

Тълпата повлече тежкото му тяло със себе си, докато десет метра по-нататък то не се заклещи между раменете на въртящата се бариера на входа на стадиона. Едва тогава някой усети топлата струя и изпищя.

Но Рони вече беше далеч.

Доволен и пречистен (с всеки изминал час се чувстваше все по-чист), той се върна у дома. Откри, че докато го е нямало, Бернадет е била в къщата, за да прибере дрехите и любимите си бижута. Рони искаше да й каже „вземи всичко, все ми е едно какво ще вземеш“, но тя се беше изпарила пак, неуловима като дух. Последната неделна закуска все още стоеше на кухненската маса. По корнфлейкса в купичките на децата имаше прах, във въздуха се усещаше миризмата на гранясало масло. Той седя там през целия следобед и през цялата нощ, като се наслаждаваше на новооткритата си власт над живота и смъртта. После, в ранните часове на утрото, си легна с дрехите, защото вече не му пукаше дали е спретнат, и спа почти непробудно.

Магуайър се досети лесно кой е видял сметката на Чекиджията и Хенри Б. Хенри, но му беше трудно да повярва, че убийствата са извършени от този червей. Много престъпници познаваха Роналд Глас и се бяха надсмивали над наивността му заедно с Магуайър. Никой от тях не бе допускал, че счетоводителят е способен на подобна крайност срещу враговете си. Жителите на по-долнопробните квартали вече възхваляваха жестокостта му, други като самия Магуайър смятаха, че е отишъл твърде далеч, за да бъде приет в стадото като заблудена овца. Преобладаващото мнение беше, че трябва да бъде премахнат, преди да е нарушил още повече деликатния баланс във властта.

Така на Рони му останаха броени дни живот. Можеха да бъдат преброени на трипръстата ръка на Хенри.

Дойдоха за него в събота следобед и бяха толкова бързи, че не свари да грабне пистолета, за да се защити. Отведоха го в един магазин за колбаси и печено месо, провесиха го на кука в едно студено складово помещение и го измъчваха сред ледената белота. Всеки, който бе разстроен от смъртта на Чекиджията и Хенри, получи възможност да излее скръбта си върху него. С ножове, чукове, ацетиленови горелки. Строшиха му коленете и лактите. Пробиха му тъпанчетата и му изгориха ходилата.

Накрая, към единадесет часа вечерта, мъчителите започнаха да се отегчават. Нощните клубове вече отваряха врати, масите за хазарт се пълнеха, беше крайно време да приключат с раздаването на справедливост и да се позабавляват в града.

И тогава пристигна Мики Магуайър, наконтен с най-хубавите си дрехи по случай убийството. Рони разбра, че бившият му шеф е някъде там, в мъглата, но сетивата му бяха притъпени и почти не видя пистолета, който Магуайър вдигна към главата му, не чу и шума от изстрела, който отекна сред белите плочки на стените.

Един-единствен, прецизно насочен куршум проби дупка в средата на челото му. За по-спретната дупка не би могъл и да мечтае — приличаше на трето око.

Тялото му се сгърчи върху куката и той умря.

Магуайър изчака да заглъхнат аплодисментите, целуна дамите, поблагодари на верните си приятели за помощта и отиде да играе хазарт. Трупът беше прибран в черен полиетиленов чувал и изхвърлен в покрайнините на парка „Епинг Форест“ в ранните часове на неделното утро, когато сред короните на ясените и чинарите прозвучаха първите трели на птичия хор. И това беше краят на историята или поне така смятаха всички. Но се оказа, че е едва началото.

Откриха тялото на Рони в понеделник, малко преди седем сутринта; намери го един любител на джогинга. Беше престояло повече от двадесет и четири часа в чувала и беше започнало да се разлага.

Но патологът беше виждал далеч по-тежки случаи. Той погледа равнодушно как двамата служители в моргата събличат трупа, сгъват дрехите и ги прибират в полиетиленови торби. После изчака търпеливо да доведат в ехтящото му царство съпругата на покойника с посивяло лице и подпухнали очи, готови да заплачат. Тя погледна тялото без любов и почти не трепна, когато видя всички рани и следи от мъчения. Патологът съчини наум цяла история, вдъхновена от последната среща между Краля на секса и невъзмутимата му съпруга. Бракът им без любов, свадите, предизвикани от достойните му за презрение постъпки, нейното отчаяние и неговата бруталност и накрая облекчението й, че всичко е свършило и е свободна да започне нов живот. Патологът си отбеляза мислено да провери адреса на вдовицата. Беше очарован от безразличието й към обезобразения труп; стори му се толкова сладка, че при мисълта за нея устата му се напълни със слюнка.

Рони разбра за посещението на Бернадет, видя и всички други хора, които минаха през моргата, само за да зърнат Краля на секса. Дори и мъртъв, той будеше любопитство и сега изпита неочакван ужас — ужас, който се загнезди в студените гънки на мозъка му като квартирант, отказващ да си тръгне, — че все още вижда околния свят, а не може да му въздейства.

През следващите дни нищо не му подсказа как може да се освободи от това състояние. Остана затворен в мъртвия си череп, неспособен да намери път към света на живите, но и нежелаещ да умре напълно, за да отиде на небето. Все още имаше желание да отмъщава. Злопаметната част от съзнанието му беше готова да отложи пътуването до Рая, за да довърши онова, което бе започнал.

Сметките се нуждаеха от изравняване и Рони не можеше да се помири с Бог, преди да е убил Майкъл Магуайър.

Той наблюдаваше как любопитните идват и си отиват от облия си костен затвор и желанието му растеше.

Патологът обработи тялото на Рони с вещината на опитен чистач на риба, като извади небрежно куршума от черепа му и порови из кашата от счупени кости и хрущяли, която заместваше някогашните му колене и лакти. Рони изпита неприязън към мъжа. Беше зяпал Бернадет по много непрофесионален начин, а сега, когато се правеше на професионалист, грубостта му беше направо възмутителна. Ех, да имаше отново глас, юмрук и плът, пък макар и за кратко. Щеше да покаже на този търговец на месо как трябва да се отнася с телата. Но желанието не беше достатъчно; трябваше да се фокусира върху него и да измисли начин да избяга.

Патологът завърши доклада си, заши грубо разрезите, хвърли изцапаните ръкавици и инструменти при тампоните и спирта върху подвижната маса и остави тялото на своите помощници.

Рони чу затварянето на двукрилата летяща врата. Някъде течеше вода и се плискаше в мивката; звукът го подразни.

Двамата служители застанаха до масата, на която лежеше, и започнаха да обсъждат обувките си. От всички възможни неща да говорят точно за обувки. Колко банално, помисли си Рони, направо упадъчно.

— Сещаш ли се за новите токове, Лени? Онези, които сложих на кафявите велурени мокасини? Никаква файда от тях.

— Не съм изненадан.

— А колко пари дадох. Виж ги, само ги виж. Износиха се за няма и месец.

— Тънки като хартия.

— Така е, Лени, тънки са като хартия. Ще ги върна.

— Върни ги.

— Ще.

— Върни ги.

След продължилите с часове мъчения, внезапната смърт и аутопсията, които Рони беше преживял, този глупав разговор му се стори почти непоносим.

Духът му се замята като вбесена пчела, захлупена с буркан от сладко — мъчеше се да излезе навън и да започне да жили…

Въртеше се в кръг като разговора.

— Тънки като проклета хартия.

— Не съм изненадан.

— Проклети вносни подметки. Произведени в шибаната Корея.

— Корея?

— Затова са тънки като хартия.

Тъпотата на тези хора беше непростима. Да живеят, да се движат, да бъдат… докато той се върти в кръг и беснее от безсилие. Нима беше честно?

— Чист изстрел, а, Лени?

— Какво?

— Това. Този дъртак, Краля на секса. Застрелян в центъра на челото. Виждаш ли? Право в десетката.

Събеседникът на Лени явно продължаваше да е погълнат от тънките си като хартия подметки. Той не отговори. Лени дръпна любознателно савана от челото на Рони. Разрезите с триона и обелената кожа бяха зашити грубо, но дупката от куршума беше идеално кръгла.

— Виж.

Другият хвърли поглед към мъртвото лице. След като беше извадил куршума с медицински щипки, патологът беше почистил раната. Ръбовете й бяха бели и сбръчкани.

— Мислех, че обикновено се целят в сърцето.

— Това не е била улична престрелка. Било е тържествена екзекуция — рече Лени, като пъхна малкия си пръст в раната. — Съвършен изстрел. Точно в центъра на челото. Все едно има три очи.

— Аха.

Саванът покри отново лицето на Рони. Пчелата продължи да обикаля в кръг.

— Нали знаеш за третото око?

— А ти?

— Стела ми прочете разни работи, било център на тялото.

— Това е пъпът. Как може челото ти да бъде център на тялото?

— Ами…

— Пъпът е.

— Не, това е по-скоро духовният ти център.

Другият не благоволи да отговори.

— Точно там, където е дупката от куршума — каза Лени, който продължаваше да се възхищава от убиеца на Рони.

Рони-пчелата се заслуша. Дупката от куршума беше просто една от многото дупки в живота му. Дупки на мястото на съпругата му и децата му. Дупки, които го зяпат като слепи очи от страниците на списанията: розови, кафяви и космати. Дупки отляво, дупки отдясно…

Дали най-накрая не беше намерил дупка, която да му бъде от полза? Защо да не излезе през раната?

Духът му събра сили и се запромъква през мозъчната кора, беше едновременно неспокоен и развълнуван. Изходът приличаше на светлина в края на дълъг тунел. От другата страна на дупката тъканта на савана проблясваше като обетована земя. Духът на Рони имаше добро чувство за ориентация и напредваше във вярната посока — светлината стана по-ярка, гласовете — по-силни. Накрая изскочи във външния свят без звук на фанфари — малко облаче душа. Частиците на флуида, които пренасяха желанието му и неговото съзнание, попиха в савана като сълзи в памучен тампон.

Тялото му от плът и кръв вече беше напълно празно — студен труп, готов за кремация.

Рони Глас съществуваше в нов свят — бял ленен свят, който не приличаше на нито една страна, в която беше живял или която беше сънувал.

Рони Глас се беше превърнал в ленения си саван.

Точно тогава патологът влезе в моргата. Ако не беше толкова завеян, той нямаше да се върне, за да потърси тефтерчето, в което беше записал номера на вдовицата. А ако не се беше върнал, нямаше да умре. Но…

— Още ли не сте започнали? — скастри той помощниците си.

Те промърмориха някакво извинение. По това време на нощта патологът винаги беше сприхав; бяха свикнали с гневните му изблици.

— Хайде, действайте — продължи той, като отметна савана от тялото и го захвърли раздразнено на пода, — преди копелето да е станало и да си е тръгнало отвратено. Не искаме малкият ни хотел да се сдобие с лоша репутация, нали?

— Да, сър. Искам да кажа не, сър.

— Тогава се размърдайте и го подгответе. Имаме вдовица, която няма търпение да го изпрати на оня свят. Вече видях всичко, което исках да видя от него.

Рони лежеше на смачкана купчина върху пода и малко по малко завладяваше новооткритата страна. Беше хубаво да има отново тяло, пък било то скучно и правоъгълно. Със силата на воля, каквато не бе подозирал, че притежава, той овладя напълно савана.

Отначало парчето плат отказа да оживее. Досега бе водило пасивно съществуване, това беше естественото му състояние. Не беше свикнало да бъде обитавано от духове. Но Рони не се предаваше. Волята му не допускаше възражения. В разрез с всички правила на естественото си поведение лененият плат се изпъна и се усука в подобие на живот.

Саванът се изправи.

Патологът беше намерил черното си тефтерче и тъкмо го прибираше в джоба си, когато белият покров се изправи на пътя му и се протегна като човек, който току-що се е събудил от дълбок сън.

Рони се опита да каже нещо, но гласът му прозвуча като шумолене на плат — твърде тих и безплътен, за да бъде чут през хленча на ужасените мъже. Ужасени бяха и още как. Патологът извика, но никой не му се притече на помощ. Лени и приятелчето му се прокрадваха към двукрилата врата, като пелтечеха молитви към всеки местен бог, готов да ги изслуша.

Патологът отстъпи към масата за аутопсии, боговете определено не бяха с него.

— Махни се.

Рони го прегърна и го стисна здраво.

— Помощ — каза тихичко патологът. Но помощта я нямаше. Бягаше по коридорите и продължаваше да пелтечи, загърбила чудото, което ставаше в моргата. Патологът беше сам и преглътнал гордостта си в колосаната прегръдка, мърмореше някакви извинения.

— Извинявай, който и да си. Каквото и да си. Извинявай.

Но в Рони имаше гняв, който нямаше да се задоволи със закъсняло покаяние — никаква прошка и отмяна на смъртното наказание. Това рибооко копеле, този син на скалпела беше разрязал и разровил старото му тяло, сякаш е парче говеждо месо. Рони побесняваше само при мисълта за отношението на този мръсник към живота, смъртта и Бернадет. Копелето щеше да умре тук, до собствените му останки; щеше да сложи край на коравосърдечната му професия.

Краищата на савана се извиха в грубо копие на ръцете на Рони — такива, каквито ги помнеше. Беше естествено да се опита да пресъздаде стария си облик с новата материя, която обитаваше. Първо оформи ръце, после пръсти и дори зачатъци на палци. Роди се един отблъскващ Адам от лен.

Ръцете, все още в процес на оформяне, стиснаха врата на патолога. Бяха лишени от чувствителност и Рони не знаеше колко силно стискат пулсиращата кожа, затова реши да използва цялата си сила. Лицето на мъжа потъмня и езикът му с цвят на слива изскочи от устата като връх на копие, остър и твърд. Ентусиазиран от резултата, Рони му счупи врата. Той се прекърши внезапно и главата клюмна назад под неестествен ъгъл. Безплодните извинения бяха секнали отдавна.

Рони пусна патолога на лъскавия под и погледна с очи, които приличаха на две дупки от топлийка в изцапания плат, към ръцете, които беше създал.

Чувстваше се уверен в новото си тяло и, ей богу, беше силен — беше счупил врата на мръсника, без да се напъва особено. Това странно безкръвно тяло го освобождаваше от ограниченията на човешката плът. Въздухът сякаш беше оживял, усещаше как го изпълва и издува. Можеше да лети като лист хартия по вятъра или ако пожелае, да се свие в юмрук и да подчини света с груба сила. Възможностите изглеждаха безкрайни.

И все пак… знаеше, че това състояние е само временно. Рано или късно саванът щеше да поиска да се върне към стария си начин на живот като статично парче плат — тогава истинската му пасивна природа щеше да възтържествува. Това тяло не му беше дадено, а взето назаем; трябваше да се възползва доколкото може от него. Знаеше какви приоритети има. Преди всичко да открие Майкъл Магуайър и да го убие. После, ако имаше достатъчно време, щеше да посети децата. Но да им се яви като летящ саван не беше никак удачно. По-добре да поработи върху човешкия си облик и да види дали няма да подобри илюзията.

Беше виждал на какво са способни причудливите гънки от плат — можеха да образуват лице в една смачкана възглавница или във висящо на вратата яке. Да не говорим за Торинската плащеница, върху която чудодейно се бяха отпечатали лицето и тялото на Христос. Бернадет беше получила пощенска картичка с нея: личеше си всяка рана от копие или гвоздей. Тогава защо Рони да не сътвори същото чудо със силата на волята си? Нима и гой не беше възкръснал?

Отиде до мивката и спря течащата вода, после се втренчи в огледалото, за да наблюдава проявлението на волята си. Повърхността на савана вече трептеше и бързаше да заеме новата форма. Първо се появи зачатък на глава, съвсем груб, като главата на снежен човек. Две вдлъбнатини за очи и подобие на нос. Но Рони се съсредоточи и разпъна лена до пределите на еластичността му. И я виж: получи се, наистина стана! Нишките възроптаха, но се подчиниха на желанието му: образуваха изящни ноздри, после и клепачи — първо горните, после долните. Той потърси в паметта си контурите на изгубеното си лице, както влюбеният си припомня чертите на своята любима, и ги пресъздаде до най-малката подробност. После оформи колона за врат — беше пълна с въздух, но изглеждаше измамно солидна. Дойде ред на торса. Ръцете вече бяха оформени, скоро ги последваха и краката. Готово.

Приличаше отново на себе си.

Илюзията не беше идеална. Беше прекалено бял, ако не се броят петната, освен това плътта му беше от плат. Чертите на лицето му бяха твърде груби, почти абстрактни; не успя да оформи коса и нокти. Но беше готов за света, доколкото един оживял саван можеше да се впише в него.

Беше време да напусне моргата и да се срещне със своята публика.

* * *

— Ти печелиш, Мики.

Магуайър рядко губеше на покер. Беше прекалено умен, а набръчканото му лице — почти неразгадаемо; уморените му кървясали очи не издаваха нищо. Но въпреки страховитата си репутация на победител, той никога не мамеше. Беше си дал дума да не го прави. Победата не беше сладка, ако е извоювана с измама. Тогава щеше да бъде най-обикновена кражба, а кражбите бяха за престъпниците. Мики беше бизнесмен, истински бизнесмен.

Тази вечер, след два часа и половина игра, той беше прибрал в джоба си значителна сума. Животът беше хубав. След смъртта на Чекиджията, Хенри Б. Хенри и Глас полицаите бяха прекалено заети с убийствата, за да обърнат внимание на дребните пороци. Освен това бяха получили добри рушвети, нямаше причина да се оплакват. Инспектор Уол, дългогодишен другар по чашка на Магуайър, дори му предложи закрила от побъркания убиец, който, изглежда, бродеше из града. Мики намери иронията на това предложение за очарователна.

Беше почти три сутринта. Крайно време лошите момичета и момчета да се оттеглят по леглата, за да сънуват предстоящите си престъпления. Той стана от масата, с което даде да се разбере, че за тази нощ хазартът е приключил. Закопча жилетката си и оправи грижливо възела на копринената си вратовръзка с цвят на лимонада.

— Да поиграем пак следващата седмица? — предложи Магуайър.

Победените играчи се съгласиха. Бяха свикнали да губят пари от шефа си и не хранеха лоши чувства към него. Но изглеждаха някак натъжени — липсваха им Хенри и Чекиджията. Съботните нощи винаги бяха весели. Този път комарджиите бяха необичайно мълчаливи.

Пърлгат си тръгна пръв, като загаси рязаната си пура в препълнения пепелник.

— Лека нощ, Мик.

— Лека, Франк. И да целунеш децата от чичо им Мик.

— Обезателно.

Пърлгат се затътри към изхода, следван по петите от заекващия си брат.

— Ле-ле-ка нощ.

— Лека, Ърнест.

Братята затрополиха по стълбището.

Както винаги, Нортън си тръгна последен.

— Ще направим ли доставка утре? — попита той.

— Утре е неделя — напомни му Магуайър. Той никога не работеше в неделя; неделята беше ден за семейството.

— Не, днес е неделя — възрази Нортън, като се постара да не звучи дребнаво. — Утре е понеделник.

— Вярно.

— Ще направим ли доставка в понеделник?

— Надявам се.

— Ще ходиш ли до склада?

— Вероятно.

— Тогава ще те закарам, можем да отидем заедно.

— Добре.

Нортън беше добър човек. Без чувство на хумор, но благонадежден.

— Лека нощ тогава.

— Лека.

Седемсантиметровите му подковани токове зачаткаха по стълбите като остри като игли дамски токчета. Вратата долу се затръшна.

Магуайър преброи спечеленото, пресуши чашата си с коантро^[2] и загаси осветлението в игралната зала. Въздухът беше застоял и задимен. Трябваше да накара някой да дойде утре, за да отвори прозореца и да пусне малко от свежите миризми на Сохо. На салам и кафеени зърна, на търговия и мошеничество. Обичаше миризмата на този квартал, обичаше я страстно, както бебето обича цица.

Докато слизаше по стълбите в притъмнелия сексшоп, той чу как другите се сбогуват на улицата, как вратите на колите се затварят и скъпите автомобили се отдалечават с приглушено ръмжене. Една хубава нощ с добри приятели — какво повече му трябва на човек?

Когато стигна до подножието на стълбището, Магуайър се спря за момент. Примигващите табели от другата страна на улицата хвърляха достатъчно светлина в магазина, за да различи редиците със списания. Латексови маски проблясваха, силиконови гърди и зачервени от бой задници се издуваха по кориците като презрели плодове. Силно гримирани лица му правеха гримаси и му обещаваха специфични за всеки брой удоволствия. Но той остана равнодушен към предложенията им, отдавна беше загубил интерес към тези неща. За него списанията бяха просто пари — не го отвращаваха, нито го възбуждаха. Все пак беше щастливо женен за съпруга, чието въображение стигаше едва до втора страница на „Кама сутра“ и която шамаросваше децата им при всяка неприлична според нея дума.

В ъгъла на магазина, там, където бяха изложени списанията за връзване и доминиране, нещо се размърда и от пода се надигна една мъжка фигура. Магуайър се опита да различи чертите й, но примигващата светлина му пречеше. Червено, синьо. Червено, синьо. Във всеки случай не беше Нортън, нито някой от братята Пърлгат.

И все пак Магуайър познаваше усмихнатото лице, което се изпречи пред кориците на „Вързани и изнасилени“. Сега видя — това беше Глас, несъмнено беше той и въпреки разноцветните светлини, изглеждаше бял като платно.

Магуайър не се впусна в разсъждения как е възможно един мъртвец да го гледа — просто зяпна от изумление, изпусна палтото си и хукна да бяга.

Вратата беше заключена, а на ключодържателя му висяха над двадесет ключа. Боже, защо имаше толкова много ключове? За склада, за зимната градина, за публичния дом. И трябваше да намери правилния на тази примигваща светлина. Червено, синьо. Червено, синьо.

Магуайър запрехвърля ключовете и — о, чудо — първият, който реши да изпробва, влезе с лекота в ключалката и се превъртя в нея като пръст в горещо масло. Вратата се отвори, показа се улицата.

Но Глас, който се беше прокраднал безшумно зад гърба му, метна някакъв плат през лицето му миг преди да прекрачи прага. Миришеше на лекарства, на някакъв дезинфектант или и на двете. Магуайър се помъчи да изпищи, но платът нахлу в гърлото му като свита в ръка юмрук. Той се задави в инстинктивен опит да повърне. В отговор нападателят стегна още повече хватката си.

От другата страна на улицата едно момиче, което Магуайър познаваше само като Натали (модел, който си търси интересна работа със строг шеф), наблюдаваше борбата на прага на магазина с празно, надрусано изражение. Тя вече беше виждала едно-две убийства и безброй изнасилвания, така че нямаше никакво намерение да се меси. Освен това беше късно и слабините я боляха. Накрая Натали обърна гръб на сцената с насилие и се скри с небрежна походка в един осветен с розови лампи коридор. Магуайър си отбеляза наум да нареже лицето й през някой от следващите дни. Стига да оцелее, разбира се, което не му се струваше много вероятно в момента. Червено-синята светлина се размаза през очите му — лишен от кислород, мозъкът му вече не беше в състояние да различава цветове — и въпреки че успя да сграбчи потенциалния си убиец, той откри, че стиска в потните си ръце единствено изплъзващ се от пръстите му ленен плат.

И тогава чу нечий глас. Не беше на убиеца, защото не прозвуча зад гърба му. Дойде откъм улицата. Нортън. Бог да го поживи, това беше Нортън. Беше се върнал по някаква причина и тъкмо излизаше от паркираната си на десетина метра кола, като крещеше името на Магуайър.

Глас разхлаби хватката си и гравитацията повлече Мики. Той се строполи тежко на тротоара, светът танцуваше пред очите му, лицето му изглеждаше мораво на бледата светлина.

Нортън се затича към Магуайър, като се мъчеше да извади пистолета от джоба си, който беше пълен с всевъзможни джунджурии. Облеченият в бяло убиец вече отстъпваше към другия край на улицата, неподготвен да се справи с втори мъж. Приличаше, помисли си Нортън, на изпаднал член на Ку-клукс-клан: качулка, роба и плащ. Нортън се отпусна на едно коляно, прицели се с две ръце в мъжа и стреля. Резултатът беше поразителен. Фигурата сякаш се разду и обезформи, превърна се в развят като знаме бял плат, върху който се забелязваха едва-едва очертанията на лице. Чу се звук като от просването на мокри чаршафи върху тел — звук, който със сигурност нямаше място на тази мръсна задна уличка. Озадачен и объркан, Нортън се вцепени за момент, а човекът-чаршаф се издигна във въздуха и изчезна.

Магуайър, който лежеше в краката на Нортън, се посъвзе и започна да стене. Опитваше се да каже нещо, но думите, които излизаха през нараненото му гърло, бяха неразбираеми. Нортън се приведе към него. Шефът му миришеше на страх и повръщано.

— Глас — повтаряше Магуайър или поне така му се стори.

Това му беше достатъчно. Нортън кимна и му изшътка да млъкне. Лицето на чаршафа беше на Глас, разбира се. Неблагоразумният счетоводител. Беше видял със собствените си очи как му изгарят краката, беше присъствал на целия жесток и противен ритуал.

Добре, очевидно Рони Глас имаше приятели, жадни за отмъщение приятели.

Нортън вдигна глава, но вятърът беше отнесъл призрака нейде над покривите.

* * *

Какво неприятно преживяване, първият вкус на провала. Рони още помнеше онази злочеста нощ. Беше се свил на купчина в гъмжащия от плъхове ъгъл на една изоставена фабрика южно от реката, полагайки усилия да се пребори с паниката, завладяла всичките му фибри. Каква полза от триковете, които беше овладял, щом губеше контрол над тях при първия признак на опасност? Трябваше да обмисли ходовете си по-добре и да укрепи волята си, докато всяка съпротива стане немислима. Вече чувстваше, че енергията му го напуска, този път се затрудни повече да оформи тялото си. Нямаше време да оплаква глупавия си провал. Трябваше да сгащи Магуайър на място, от което не би могъл да му избяга.

* * *

Полицейското разследване в моргата беше циклило на едно място половин ден, а после дойде нощта и все още нямаше резултати. Инспектор Уол от Скотланд Ярд беше изпробвал всичките си познати техники. Вежливи думи, груби думи, обещания, заплахи, примамливи предложения, изненади, дори шамари. Но Лени продължаваше да разказва една и съща история: нелепа история, която, кълнеше се той, колегата му щял да потвърди, щом излезе от състоянието на ступор, в което се намираше. История, която инспекторът просто нямаше как да вземе на сериозно. Ходещ саван?

Как да напише подобна глупост в доклада си? Не, той искаше нещо правдоподобно, пък било то и лъжа.

— Може ли една цигара? — попита Лени за пореден път.

Уол поклати глава.

— Хей, Фреско — обърна се той към дясната си ръка, мъж на име Ал Кинкейд. — Мисля, че е време да преслушаш още веднъж този приятел.

Лени знаеше какво има предвид инспекторът под преслушване, това беше евфемизъм за побой. Щяха да го изправят пред стената с разкрачени крака и с ръце на главата и после… Стомахът му се сви при мисълта.

— Слушайте… — примоли се той.

— Какво, Лени?

— Не го убих аз.

— Разбира се, че си бил ти — възрази Уол, като си чоплеше носа. — Просто искаме да знаем защо. Не харесваше старото копеле? Той говореше мръсотии за приятелките ти, нали? Знам каква репутация имаше.

Ал Фреско се усмихна мазно.

— Затова ли го пречука?

— За бога — изстена Лени, — нима щях да ви разкажа такава шибана история, ако не я бях видял със собствените си шибани очи?

— Езикът — смъмри го Фреско.

— Саваните не летят — заяви Уол с разбираема убеденост.

— Тогава къде е саванът? — възрази Лени.

— Изгорил си го, изял си го, откъде да знам, мамка му?

— Езикът — каза тихо Лени.

Телефонът иззвъня, преди Фреско да свари да го удари. Той го вдигна, промърмори нещо и го подаде на Уол. После отвъртя един приятелски шамар на Лени, като му пусна малко кръв.

— Виж какво — рече Фреско и навря лицето си в неговото, сякаш искаше да му вземе дъха. — Знаем, че ти си го направил. Ти си бил единственият в състояние да го направи. Просто искаме да знаем защо. Това е. Защо?

— Фреско — обърна се Уол към здравеняка, като закри слушалката с ръка.

— Да, сър?

— Обажда се господин Магуайър.

— Господин Магуайър?

— Мики Магуайър.

Фреско кимна.

— И е много разстроен.

— Така ли? Защо?

— Смята, че е бил нападнат от мъртвеца в моргата. Порнографът.

— Глас — обади се Лени. — Рони Глас.

— Именно, Роналд Глас — каза Уол, като се усмихна на Лени.

— Това е абсурдно — рече Фреско.

— Но сме длъжни да изпълним дълга си към един порядъчен член на обществото, нали? Я отскочи до моргата, ако обичаш, и се увери…

— Да се уверя?

— Че копелето още е там.

— О!

Фреско изглеждаше объркан, но излезе, без да възрази.

Лени недоумяваше какво става, но и не го интересуваше. Какво значение имаше, по дяволите? Започна да си играе с топките през една дупка в левия си джоб. Уол го изгледа презрително.

— Стига — рече му той. — Ще се пипаш колкото си искаш, щом те набутаме в някоя хубава, топла килия.

Лени поклати бавно глава и извади ръка от джоба си. Днес не му вървеше и това е.

Фреско се върна леко задъхан.

— Там е — съобщи той, видимо ободрен от простата задача.

— Естествено, че ще бъде там — рече Уол.

— Мъртъв като додо^[3] — добави Фреско.

— Какво е додо? — попита Лени.

Здравенякът го изгледа тъпо.

— Такъв е изразът — сопна му се той.

Уол продължи разговора си с Магуайър. Мъжът се беше уплашил здравата и от успокоителните му думи явно нямаше голям ефект.

— Всичко е тип-топ, Мики. Объркал си се.

Страхът на Магуайър се предаде по телефонната линия като слаб електрически заряд.

— Видях го, мамка ти.

— Глас лежи на долния етаж с дупка в челото, Мики. Така че кажи ми: как е възможно да си го видял?

— Не знам.

— Аха.

— Слушай… отбий се насам, ако можеш. Ще процедираме по обичайния начин. Имам нещо хубаво за теб.

Уол не обичаше да говори за бизнес по телефона, подобни разговори го притесняваха.

— По-късно, Мики.

— Добре. Ще се обадиш, нали?

— Ще.

— Обещаваш ли?

— Да.

Инспекторът затвори телефона и се втренчи в заподозрения. Лени беше подновил играта си на джобен билярд. Какво безмозъчно животно: направо си просеше да го преслушат пак.

— Фреско — каза кротко той, — ще бъдеш ли така добър да научиш Лени да не се пипа в присъствието на полицаи?

* * *

Магуайър се беше затворил в крепостта си в Ричмънд и ревеше като бебе.

Беше видял Глас; изобщо не се съмняваше, че е бил той. Уол смяташе, че тялото е в моргата, но грешеше. Копелето беше навън и се разхождаше по улиците, въпреки че Магуайър собственоръчно му беше продупчил главата.

Той беше богобоязлив и вярваше в живота след смъртта, само че никога не си бе задавал въпроса как изглежда. А сега имаше отговор: този вонящ на етер шибаняк с безизразно лице. И отговорът го накара да се разплаче — страхуваше се да живее, страхуваше се и да умре.

Нощта беше отминала, беше спокойно неделно утро. Магуайър се намираше в безопасност в своята „Пандероса“ и нищо лошо нямаше да му се случи на дневна светлина. Това беше неговата крепост, построена с цената на мъчни кражби. Нортън беше тук, въоръжен до зъби. До всяка порта имаше кучета. Никой, бил той жив или мъртъв, не би посмял да го предизвика на негова територия. Тук, между портретите на своите герои Луис Майер^[4], Дилинджър и Чърчил, заобиколен от семейството си, от добрия си вкус, от парите си и своите objets d’art^[5], Магуайър беше пълноправен господар. И ако лудият счетоводител дойдеше за него, щеше да го унищожи, дори и да е дух. Край.

Та не беше ли той Майкъл Роско Магуайър, създател на една малка империя? Роден с празни ръце, Магуайър се беше издигнал благодарение на лицето си на борсов посредник и на бунтарското си сърце. От време на време, при строго определени обстоятелства, той даваше воля на тъмните си апетити — като при екзекуцията на Глас. Беше изпитал истинско удоволствие от този малък драматичен сценарий, от този coup de grâce^[6], от безграничната милост на фаталния изстрел. Но беше оставил насилието зад гърба си. Сега Магуайър беше просто един буржоа, оттеглил се в сигурната си крепост.

Ракел се събуди в осем и се засуети да приготвя закуска.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита го тя.

Той поклати глава. Гърлото го болеше прекалено много.

— Кафе?

— Да.

— Тук ли ще го пиеш?

Магуайър кимна. Обичаше да седи пред прозореца, от който се откриваше изглед към моравата и зимната градина. Денят изсветляваше; гъсти пухкави облаци се перчеха на вятъра и сенките им се носеха по съвършената зеленина. Може да се отдаде на рисуване като Чърчил, помисли си той. Да пренесе любимите си пейзажи върху платна, да нарисува градината, а защо не и Ракел гола — да я обезсмърти с маслени бои, преди циците й да увиснат безвъзвратно.

Тя мъркаше отново до него, носеше му кафето.

— Добре ли си?

Тъпа кучка. Естествено, че не е добре.

— Разбира се.

— Имаш посетител.

— Какво? — Той се изправи в кожения си стол. — Кой?

Ракел го гледаше с усмивка.

— Трейси. Иска да влезе и да те гушне.

Магуайър изпуска със съскане въздуха през ъгълчетата на устата си. Тъпа, тъпа кучка.

— Искаш ли да видиш Трейси?

— Разбира се.

Малката катастрофа, както той обичаше да я нарича, застана на прага, още беше по нощница.

— Здрасти, тате.

— Здравей, съкровище.

Тя се понесе елегантно към него — бледо копие на майчината й походка.

— Мама казва, че си болен.

— Сега съм по-добре.

— Радвам се.

— И аз.

— Ще излизаме ли днес?

— Може би.

— Ще отидем ли на панаира?

— Може би.

Тя се нацупи прелестно, беше уверена в ефекта. Още от номерата на Ракел. Магуайър можеше само да се надява, че няма да стане също толкова тъпа, когато порасне.

— Ще видим — каза той, като се надяваше, че Трейси ще приеме това за да, въпреки че нямаше никакво намерение да излизат.

Тя се покатери на коленете му и Магуайър послуша известно време историите й на петгодишна пакостница, после я изпрати да закусва. Гърлото го болеше от приказки, а и днес не се чувстваше като особено любящ баща.

Когато остана пак сам, той се загледа в танца на сенките по моравата.

* * *

Кучетата се разлаяха малко след единадесет. Не след дълго млъкнаха. Той отиде да потърси Нортън и го завари в кухнята да реди пъзел с Трейси. „Каруца със сено“^[7] в две хиляди парчета. Един от любимите на Ракел.

— Провери ли кучетата, Нортън?

— Не, шефе.

— Върви тогава, мама му стара.

Гледаше да не ругае пред детето, но сега имаше чувството, че ще се пръсне. Нортън се втурна да изпълни заповедта. Когато отвори задната врата, Магуайър усети миризмата на деня. Миришеше изкусително и му се прииска да излезе навън. Само че кучешкият лай караше главата му да пулсира, а ръцете му — да настръхват. Трейси продължи да реди пъзела, тялото й беше напрегнато в очакване на бащиния гняв. Той не каза нищо, просто отиде и се излегна в шезлонга.

От мястото си виждаше как Нортън крачи по моравата. Кучетата бяха замлъкнали. Мъжът сви зад зимната градина и се изгуби от поглед. Мина доста време. Магуайър започна да нервничи, когато Нортън се появи отново, погледна към него, сви рамене и заговори. Магуайър отключи плъзгащата се врата и излезе на двора. Благоуханният ден го посрещна.

— Какво казваш? — извика той на Нортън.

— Кучетата са добре.

Магуайър усети, че напрежението го напуска. Разбира се, че кучетата са добре; защо да не полаят малко, нали такава им е работата? За малко да си подмокри панталона и да се изложи само защото са се разлаяли. Той кимна на Нортън и нагази в тревата на моравата. Какъв хубав ден, помисли си. Тръгна с бърза крачка към зимната градина, за да се порадва на цъфналите бонзаи, за които полагаше толкова грижи. Нортън го чакаше покорно до вратата, като ровеше в джобовете си за ментови бонбони.

— Да изчакам ли тук?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да — рече великодушно Магуайър. — Върни се в къщата да поиграеш с детето.

Нортън кимна.

— Кучетата са добре — повтори той.

— Аха.

— Сигурно ги е обезпокоил вятърът.

Имаше вятър. Топъл, но силен. Клатеше клоните на медните букове, които обграждаха градината. Лъскавите клони се полюшваха и повдигаха светлите си отдолу листа към небето, движенията им успокояваха с непринудената си изисканост.

Магуайър отключи зимната градина и пристъпи в своя рай. Тук, в този изкуствено създаден рай, се намираха истинските му любими същества, отглеждани с нежни думи и тор от сепия. Неговата китайска хвойна, преживяла суровия климат на планината Ишизучи; неговата японска дюля; неговият азиатски смърч (Picea Jesoensis), любимото му джудже, което, след няколко неуспешни опита, бе успял да прихване на камък. Тази красота, това миниатюрно чудо с извито стъбло и водопади от иглички, заслужаваше най-нежните му грижи.

Обзет от задоволство, Магуайър забрави временно за външния свят и се отдаде на растенията си.

* * *

Кучетата се бяха сбили за Рони, сякаш е някаква играчка. Бяха го хванали да се провира през оградата, бяха го обградили и заръфали, окъпвайки го в слюнка. Беше успял да се измъкне само защото приближаването на Нортън ги беше разсеяло.

Разкъсан на няколко места, замаян от нападението и погълнат от усилието да запази човешкия си облик, Рони едва бе сварил да избяга, преди Нортън да го види.

Сега той изпълзя от скривалището си. Борбата беше изцедила енергията му, саванът беше надупчен, илюзията, че е от плът и кръв — развалена. В корема му зееше дупка, левият му крак беше почти откъснат. Петната се бяха увеличили — освен с кръв, вече беше изцапан и с кучешки лиги. Но волята, волята беше по-важна. Сега, когато се намираше толкова близо, нямаше да отстъпи пред естествения ход на природата. Съществуването му беше в разрез с всички природни закони и — за пръв път в живота (и смъртта) си — той се главозамая от постигнатото. Да бъде противоестествен, да съществува напук на системата и на разума: нима беше толкова лошо? Беше мърляв, окървавен, мъртъв и възкресен в парче мръсен плат; беше един абсурд. И все пак го имаше. Никой не можеше да отрече, че съществува, докато имаше волята да бъде. Мисълта беше възхитителна — като да откриеш нов смисъл в един сляп и глух свят.

Той видя Магуайър в зимната градина и го погледа известно време. Врагът му беше изцяло погълнат от хобито си, даже си подсвиркваше националния химн, докато обгрижваше растенията. Рони се приближи до стъклото, още и още; гласът му беше едва доловимо шумолене на разпадащ се плат.

Магуайър не чу въздишката на плата през прозореца, докато Рони не притисна лице в стъклото и чертите му не се размазаха и разкривиха. Той изпусна азиатския смърч, дръвчето падна на пода и клоните му се изпочупиха.

Мъжът се помъчи да изкрещи, но всичко, което успя да изтръгне от гласните си струни, беше приглушено скимтене. Спусна се към вратата и в същия миг лицето, станало огромно от жаждата за отмъщение, строши стъклото. Магуайър не разбра напълно какво се случи после. Главата и тялото влетяха през счупения прозорец напук на всички физични закони и се събраха отново в светилището му, като оформиха човешка фигура.

Не, не беше съвсем човешка. Създанието приличаше на жертва на побой, бялата му маска и бялото му тяло бяха увиснали надясно и когато се хвърли към Магуайър, мъжът видя откъснатия крак, който се влачеше след него.

Той отвори вратата и отстъпи в градината. Нещото го последва, като протегна напред ръце и проговори.

— Магуайър…

Гласът беше толкова тих, че можеше и да си го е въобразил.

Но не, нещото проговори отново.

— Позна ли ме, Магуайър?

И, разбира се, той го позна въпреки разкривените черти, които трептяха и се вълнуваха — беше Рони Глас.

— Глас — каза Мики.

— Да — потвърди призракът.

— Не искам… — започна Магуайър и се запъна. Какво не искаше? Да разговаря с този ужас — със сигурност. Да знае, че той съществува — също. Но най-вече не искаше да умре. — Не искам да умра.

— Ще умреш — увери го призракът.

Магуайър усети как въздухът се раздвижи, когато чаршафът се метна към лицето му, или може би вятърът бе този, който грабна невъзможното чудовище и го запрати върху мъжа.

Независимо каква беше истината, прегръдката му вонеше на етер, дезинфектант и смърт. Ръце от лен го обгърнаха и стиснаха, а раззиналото уста лице се притисна в неговото сякаш за целувка.

Мики посегна инстинктивно към тялото на нападателя и ръцете му напипаха една от дупките, които кучетата бяха оставили в савана. Пръстите му сграбчиха скъсаните краища и ги дръпнаха. Той чу със задоволство как платът се разцепва и мечешката прегръдка го пусна. Саванът се замята в ръцете му, безформената уста се разшири в беззвучен писък.

Рони изпитваше агония. Мислеше, че се е освободил завинаги от нея, че тя е останала в миналото заедно с плътта и костите му. Но ето я отново: болка, болка, болка.

Той се отдръпна от своя мъчител, като пищеше, доколкото гласът му позволяваше да пищи, а Магуайър отстъпи със залитане по моравата, облещил широко очи. Мъжът беше на крачка от лудостта, съзнанието му със сигурност нямаше да издържи. Но това не беше достатъчно. Рони трябваше да убие копелето, беше си обещал да го стори и щеше да го направи.

Болката не изчезна, но той се помъчи да я игнорира и впрегна цялата си енергия да догони Магуайър, който тичаше към къщата. Уви, вече беше твърде слаб — вятърът едва не го отнесе, когато профуча през разпореното му тяло. Приличаше на пострадало във война знаме: обезобразено почти до неузнаваемост и готово да се предаде на врага.

Само че, само че… Магуайър.

Мики се добра до къщата и затръшна вратата. Чаршафът се залепи за прозореца, като плющеше и дереше стъклото с ленените си ръце; безформеното му лице настояваше за отмъщение.

— Пусни ме — каза нещото. — Ще вляза вътре.

Магуайър отстъпи с несигурни крачки към дъното на стаята и се скри в коридора.

— Ракел…

Къде се беше дянала тази жена?

— Ракел?

— Ракел…

Нямаше я в кухнята. От всекидневната се чуваше пеенето на Трейси. Той надникна вътре. Момиченцето беше само. Седеше по средата на пода със слушалки на главата и пригласяше на някаква любима песен.

— Мама? — попита я той, като оформи внимателно думата с устни.

— На горния етаж — отговори дъщеря му, без да си свали слушалките.

На горния етаж. Докато се качваше по стълбите, Магуайър чу лая на кучетата в градината.

Какво правеше? Какво правеше онзи шибаняк?

— Ракел? — Едва чу собствения си глас, толкова слаб беше. Сякаш се бе превърнал в призрак в собствената си къща.

Горе цареше тишина.

Като се олюляваше, той влезе в банята с кафяви плочки и светна лампата. Обичаше да се оглежда под ласкавата светлина. Мекото осветление изглаждаше бръчките му. Но този път отказа да го излъже. Лицето, което го погледна от огледалото, беше лице на преследван старец.

Магуайър отвори сушилнята и разрови топлите хавлии. Ето го! Пистолет, скрит за спешни случаи сред ухаещите на чисто дрехи. От допира до оръжието устата му се напълни със слюнка. Грабна го и провери дали е заредено. Всичко беше наред. Пистолетът вече беше убил веднъж Глас: щеше да го убие отново. И отново. И отново.

Отвори вратата на спалнята.

— Ракел?

Завари я седнала на ръба на леглото, с Нортън между краката й. Все още бяха облечени, едната й пищна гърда беше изскочила от сутиена и се притискаше към услужливата уста на мъжа. Тя обърна глава към Магуайър и го изгледа по обичайния си тъп начин, не осъзнаваше какво е сторила.

Без да се замисли, той стреля.

Куршумът попадна в отворената й глупаво уста и проби в тила й порядъчно голяма дупка. Нортън се дръпна ужасено от нея — все пак не беше некрофил — и хукна към прозореца. Така и не стана ясно какво е намислил — със сигурност не умееше да лети.

Вторият куршум го улучи в средата на гърба, проби тялото му и счупи прозореца.

Едва сега, когато любовникът й беше мъртъв, Ракел се строполи по гръб на леглото с окървавени гърди и разперени крака. Магуайър проследи с поглед падащото й тяло. Неприличието в домашни условия не го отвращаваше, беше съвсем приемливо. Цица, кръв, уста, изгубена любов и така нататък — всичко беше съвсем, съвсем поносимо. Може би започваше да става безчувствен.

Той изпусна пистолета.

Кучетата бяха спрели да лаят.

Измъкна се от стаята и затвори тихо вратата, за да не притесни детето.

Не трябваше да го тревожи.

Когато стигна до стълбището, видя очарователното лице на дъщеря си — тя стоеше в подножието на стълбите и го гледаше.

— Тате.

Той се втренчи в нея с объркано изражение.

— Пред вратата имаше някого. Видях го да минава край прозореца.

Мики тръгна колебливо по стълбите, стъпало по стъпало. „Бавно, но славно“, помисли си той.

— Отворих вратата, но нямаше никого.

Уол. Сигурно е бил Уол. „Той ще знае най-добре какво да правим.“

— Висок мъж ли беше?

— Не го видях добре, тате. Само лицето му. Беше по-блед и от теб.

Вратата! О, боже, вратата! Ако я е оставила отворена…

Твърде късно.

Посетителят влезе в коридора и лицето му се набръчка в подобие на усмивка, която беше най-кошмарното нещо, което Магуайър някога бе виждал.

Не беше Уол.

Уол беше човек от плът и кръв, а посетителят беше парцалена кукла. Уол беше вечно намръщен, а този се усмихваше. Уол беше живот, закон и ред. А това нещо не беше.

Беше Глас, естествено.

Мики поклати глава. Детето, което не беше видяло потрепващата във въздуха фигура зад гърба си, разбра жеста погрешно.

— Къде сбърках? — попита Трейси.

Рони се плъзна край нея и полетя над стълбите — вече приличаше повече на сянка, отколкото на човек и ръсеше след себе си парчета плат. Магуайър нямаше време да се защити, нито щяха да му оставят такова. Той отвори уста, за да се помоли за живота си, и Рони завря единствената си оцеляла ръка, сега усукана като въже, дълбоко в гърлото му. Мъжът се задави, но ръката не спря — провря се през протестиращия епиглотис^[8], проби си път през хранопровода и стигна до стомаха на Магуайър. Мики усети присъствието й там като тежест от преяждане, после ръката започна да се гърчи във вътрешността на тялото му и да дращи коремната стена. Всичко стана толкова бързо, че той нямаше време да умре от задушаване. А щеше да се радва, ако си беше отишъл по този ужасен начин. Защото усети как ръката на Рони рови все по-дълбоко в корема му и се мъчи да напипа ободното черво и дванадесетопръстника. А когато ленените пръсти най-сетне ги сграбчиха, шибанякът издърпа ръка.

Въжето се измъкна бързо от устата на Магуайър, но за него моментът продължи безкрайно. Той се преви, когато изкормването започна, и усети как вътрешностите излизат през гърлото му, докато го обръщаха с хастара навън. Карантиите изскочиха през устата му сред гейзер от слуз, кафе, кръв и стомашни киселини.

Като продължаваше да стиска червата, Рони издърпа вече празното тяло до върха на стълбището. Теглен от собствените си вътрешности, Магуайър стигна до последната стълба и залитна напред. Тогава Рони го пусна, мъжът се търколи назад по стълбите с омотана в черва глава и падна в подножието им, където все още стоеше Трейси.

Тя не изглеждаше особено разтревожена от видяното, но Рони знаеше, че децата са добри актьори.

Сега, когато всичко беше приключило, той пое с несигурни крачки надолу по стълбите, като развиваше ръката си и тръскаше глава в опит да възвърне човешкия си облик. Усилията му се увенчаха с успех. Когато стигна до момиченцето, вече изглеждаше почти нормално. Прегърна я, но Трейси не реагира. Понеже не знаеше какво друго да стори, Рони я остави и си тръгна, като се надяваше, че с времето ще забрави какво е видяла.

Когато напусна къщата, Трейси се качи на горния етаж, за да потърси майка си. Ракел не отговори на въпросите й; мъжът, който лежеше на килима до прозореца — също. Но една част от него я омагьоса. Малка, дебела червена змия, която се подаваше от панталона му. Изглеждаше толкова глупаво, че детето се разсмя.

Когато вечно закъсняващият Уол от Скотланд Ярд се появи, Трейси още се смееше. Инспекторът видя как е танцувала смъртта из къщата и в крайна сметка остана доволен, че е пропуснал забавата.

* * *

Рони Глас седеше в изповедалнята на „Света Мария Магдалена“ и беше на предела на силите си. Вече не усещаше почти нищо и имаше едно-единствено желание — толкова силно, че му беше трудно да се бори с него — да напусне изтерзаното си тяло. Саванът му беше служил добре; нямаше причини да се оплаква. Само че Рони беше останал без дъх. Вече не можеше да поддържа живо това неодушевено парче плат.

И все пак трябваше да се изповяда, копнееше да се изповяда.

Да каже на Отца, Сина и Светия дух какви грехове е извършил, за какви грехове е мечтал. И имаше само един начин да го направи: щом отец Руни нямаше да дойде при него, той щеше да отиде при отеца.

Рони отвори вратата на изповедалнята. Църквата беше почти празна. Предположи, че е станало вечер, а кой имаше време да пали свещички, когато трябваше да се готви, да се купува любов, да се живее? Само един гръцки цветар, който се молеше на пътеката между редовете синовете му да бъдат оправдани от съда, видя как саванът върви с клатушкане към вратата на вестиария. Приличаше на някакъв проклет юноша, наметнал през глава мръсен чаршаф. Цветарят ненавиждаше подобни богохулства — заради такива постъпки сега децата му бяха на този хал — и реши да натупа хлапето, за да го научи как да се държи в Божия дом.

— Ей, ти! — каза той твърде високо.

Саванът се обърна и го изгледа с очи като две дупки, отпечатани в топло тесто. Изражението на лицето на призрака беше толкова мрачно, че думите на цветаря замръзнаха върху устните му.

Рони натисна дръжката на вратата, после потропа. Беше заключено.

Един напрегнат глас попита отвътре:

— Кой е?

Отец Руни.

Рони се помъчи да отговори, но от устата му не излезе нищо. Можеше само да тропа като всеки достоен за внимание призрак.

— Кой е? — повтори малко нетърпеливо доброто отче.

Изповядай ме, искаше да каже Рони, изповядай ме, защото съгреших.

Вратата остана затворена. Отец Руни беше зает. Правеше снимки за частната си колекция, а обективът му беше насочен към една прекрасна дама на име Натали. Дъщеря на порока, беше му казал някой, но той не смяташе така. Натали беше прекалено услужлива и послушна, а върху щедрите й гърди висеше броеница — приличаше на току-що излязла от метох монахиня.

Тракането на дръжката спря. Добре, помисли си Руни. Който и да беше, щеше да се върне. Едва ли беше нещо спешно. Той се усмихна на жената. Натали отвърна на усмивката.

От другата страна на вратата Рони се дотътри до олтара и коленичи пред него. Три реда скамейки по-назад продавачът на цветя спря да се моли и се изправи, вбесен от това светотатство. За да се клатушка така, момчето очевидно беше пияно, а той нямаше да се остави да бъде изплашен от някаква си евтина мъртвешка маска. Като псуваше цветисто богохулника на гръцки, цветарят сграбчи коленичилия призрак.

Под чаршафа нямаше нищо, съвсем нищо.

Мъжът усети, че живият плат се гърчи в ръката му, пусна го и изписка. После заотстъпва по пътеката, кръстейки се трескаво като обезумяла вдовица. Когато стигна на няколко метра от вратата на църквата, той се обърна и избяга.

Саванът остана да лежи там, където цветарят го беше захвърлил. Скрит между гънките, духът на Рони вдигна очи към великолепието на олтара. Той блестеше ярко дори под оскъдната светлина на свещите и развълнуван от красотата му, Рони реши да се откаже от илюзията. Не беше получил опрощение, но вече не се боеше от божието наказание, затова изостави савана и си тръгна.

* * *

Час по-късно отец Руни отключи вестиария, изведе целомъдрената Натали от църквата и заключи предния вход. На връщане надникна в изповедалнята, за да провери за скрити деца. Нямаше никого, цялата църква беше празна. Хората бяха забравили за съществуването на света Мария Магдалена.

Докато крачеше с подсвиркване обратно към ризницата, отчето зърна савана на Рони Глас. Той лежеше забравен върху стълбите на олтара — жалка купчина дрипав плат. Идеално, каза си свещеникът и го вдигна. На пода на вестиария бяха останали няколко издайнически петна. Вече имаше с какво да ги избърше.

Руни подуши плата; обичаше да души всичко. Миришеше на хиляди неща. Етер, пот, кучета, черва, кръв, дезинфектант, празни стаи, разбити сърца, цветя и загуба. Възхитително. Ето затова обичаше енорията на Сохо. Нещо ново всеки ден. Мистерии на прага, мистерии пред олтара. Толкова много престъпления, че беше нужен океан от светена вода, за да бъдат отмити. Поквара, която се предлага на всеки ъгъл, стига да знаеш къде да я търсиш.

Руни пъхна савана под мишницата си.

— Обзалагам се, че имаш какво да ми разкажеш — рече гой, като угаси обредните свещи с пръсти, твърде горещи, за да усетят пламъка.

Бележки

[1] Международно движение за морално и духовно обновление, известно още като Оксфордското движение, основано през 1938 г. от американския свещеник Франк Бъкман. — Б.пр. ↑

[2] Марка портокалов ликьор. — Б.пр. ↑

[3] Вид птица от семейство Гълъбови, изчезнала през XVII век. — Б.пр. ↑

[4] Американски филмов продуцент, починал през 1957 г.; един от шефовете на „Метро Голдуин Майер“. — Б.пр. ↑

[5] Произведения на изкуството (фр.). — Б.пр. ↑

[6] Смъртоносен удар (фр.). — Б.пр. ↑

[7] Една от най-известните картини на английския художник Джон Констабъл. — Б.пр. ↑

[8] Епиглотисът, наричан още надгръклянник, представлява еластичен хрущял, който затваря входа на гръкляна при гълтане. — Б.пр. ↑