Мари дьо Франс
Елидюк

Бих искала да ви предам

тъй, както аз поне я знам,

една история, която

във стара песен е възпята.

 

5 В Бретан живеел рицар млад

на име Елидюк^[1] — познат

със смелост, с щедрост, с дързост, с чест

каквито никой няма днес.

Жена красива имал той

10 (на име Гилделюк] — от сой

най-знатен; влюбени били те

и в радост им течели дните.

Веднъж, по време на война,

той за съседната страна

15 отишъл с меч да се сражава,

но тъй се случило тогава,

че влюбил се във дъщерята

на краля. С хубост всепризната

я знаел целият район;

20 тя казвала се Гилядон.

За Гилядон и Гилделюк^[2]

предимно ще говоря тук

и за надслов на таз новела

бих имената им извела^[3].

25 Те станали преди години

действителните героини

на случката, която аз

ще пресъздам сега за вас.

 

Бил Елидюк за своя крал

30 един безупречен васал,

във всичко служел му така, че

във двора бил високо тачен.

Щом кралят нейде заминавал,

на Елидюк се доверявал

35 делата му да ръководи

и разрешавал му да ходи,

на лов из кралските гори;

а там пазачите дори

не смеели да приближат

40 до него, нежели да спрат

добрия рицар да ловува^[4].

Но този кралски жест му струвал

омраза, клевети, и завист

и властелинът го заставил,

45 под натиска на други хора,

веднага да напусне двора.

Напразно Елидюк се питал

защо тоз крал не му зачита

заслугите и му не дава

50 изобщо да се оправдава.

Ала подученият крал

дори и миг не пожелал

внимание да му обърне.

Наложило се да се върне

55 в дома си Елидюк… Унил,

пред близките си той разкрил

голямото си огорчение,

че кралят със пренебрежение

изгонил го… До онзи ден

60 той бил му предан, бил почтен!…

Мнозина притчата повтарят,

че „в никой случай господарят

не ни дължи благоволение“^[5].

Но поданикът уважение

65 на своя суверен дължи

и нужно е да се държи

добре с познати и съседи.

С взор тъжен Елидюк изгледал

дошлите, сбогом с тях си взел

70 към Логър^[6] по море поел,

жена си в своя дом оставил,

а към най-близките отправил

молба така да се държат

към нея, както им дългът

75 подсказва. Всички приближени

се разотишли натъжени:

той искал да замине само

със десет рицари. Жена му,

покрусена от таз раздяла,

80 го придружила, прималяла,

до пристана. А Елидюк,

заклел се, като мил съпруг,

че с друга мислено дори

не ще й той изневери.

85 А после се отдалечил,

на кораба се настанил,

в откритото море навлязъл

и не след дълго в Тотнес^[7] слязъл.

 

Там властвали крале различни

90 и водели войни епични.

Край Ексетър, във замък бял

живеел стар, почитан крал;

уви, наследник той си нямал,

но имал дъщеря голяма

95 и кандидати тя отвред

привличала. Един съсед

поискал я, ала бащата

не си дал нему дъщерята.

Съседът му го изненадал

100 и кралството със взлом нападнал,

земите му опустошил,

но никой се не осмелил

да му излезе на глава^[8].

Щом Елидюк разбрал това,

105 решително си казал, че

ще трябва да се притече

на помощ. В кралските палати

от свойте рицари изпратил

да известят, че е решен

110 да тръгне още този ден

с нашественика да се бие.

След туй, когато го надвие,

готов бил, ако кралят смята

за нужно, да стои в палата

115 и цял живот. В противен случай,

щял да поиска да получи

ескорт, на който да разчита,

дордето из страната скита.

Приел зарадваният крал

120 вестителите и предал

на конетабъла веднага

за гости замъка да стягат,

вечерята да пригласят

и рицаря да доведат,

125 да му дадат каквото би му

било след туй необходимо.

Със свита Елидюк довели,

радушно в двора го приели,

а след това бил настанен

130 у състоятелен, почтен

и благодетелен човек,

гостоприемен и с нрав мек.

На госта стая той предложил,

сърдечно го предразположил,

135 и с всичко нужно го снабдил.

Тогава Елидюк решил

софрата си да сподели

със бедни рицари, дошли

във този град да пребивават.

140 но сметнал, че не подобава

на хората му за услуга

с пари или пък с нещо друго

престижа си те да окалят,

поне докат се изтъркалят

145 пет-шест недели. Втори ден

откакто той бил настанен,

слух се разнесъл, че полето

е вече от врага завзето

и че той готвел се след пладне

150 с войска града им да нападне.

Чул Елидюк страхотна врява,

видял, че ужас завладява

все повече града и двора,

и наредил на свойте хора

155 със мечовете да вървят

тозчас града да защитят.

Там вече рицари ранени

той виждал; други пък пленени

били… Оставали малцина

160 (навярно към петнайсетина),

които годни били в бой

да влязат… Виждайки как той

се готви стръвно за атака,

без даже нито миг да чакат,

165 оръжието си те взели

и срещу своя враг поели:

 

— Сеньор, — му рекли те — със вас

ще сме до сетния си час!

— Благодаря — отвърнал той —

170 но първо ми кажете кой

ще ми посочи откъде

ще може да ни заведе

там, при врага, та с изненада

да го ударим из засада.

175 Тук няма смисъл да стоим.

— Тогава нека да вървим

към прохода при онзи лес.

Там враговете още днес

ще минат с плячката, която

180 ще са заграбили. Когато

навлязат в просеката тясна

(тя и за нас ще е опасна!),

ще можем да се справим с тях,

ще станат те за срам и смях.

185         Тогава Елидюк им рекъл:

— Приятели, не ще е лека

задачата, но който иска

победа, той ще трябва риска

на неуспеха да приеме.

190 И нека да не губим време!

Щом сте васали, застанете

зад мене вкупом и правете

това, което правя аз.

Заклевам се пред всички вас,

195 че няма крах да претърпите,

ако на мен се доверите.

Ако успеем да надвием

противника, ще се сдобием

заслужено със бойна слава.

200 Повярвали му те тогава

и до гората го завели,

удобно място там заели,

за да нападнат своя враг,

а Елидюк им казал как

205 да влязат в схватката, щом той

със вик даде им знак за бой.

Врагът се появил след миг

и Елидюк със силен вик

другарите си призовал

210 да почнат бой за своя крал.

И всеки с меча взел да маха,

противниците, от уплаха,

съвсем безсилни се видели

и някои се разпилели…

215 Врагът бил бързо победен,

самият конетабъл в плен

ведно със другите бил взет.

Макар че двадесет и пет

били тез рицари, които

220 сражавали се във защита

на краля, те със сетни сили

над трийсет рицари пленили

и цялата им плячка взели.

След туй, доволни, че успели

225 врага си в бой да победят,

накъм града поели път.

А кралят, тюхкайки се в двора,

обзет от страх за свойте хора,

проклинал Елидюк и смятал,

230 че негова ще е вината,

ако в ръцете на врага

са рицарите му сега.

Тогава тъкмо, отдалече,

със плячка, рицарите вече

235 задавали се, ала той

видял, че те били на брой

по-много, и не ги познал.

Изплашен, мнителният крал

разпоредил на свойте хора

240 добре вратите да затворят,

на крепостта да се качат

и със стрелите си да спрат

напредването на вразите.

Но в този миг един вестител

245 на кон до краля приближил

и най-подробно му разкрил

как Елидюк, героят славен,

смелчакът, който нямал равен,

безпримерно врага сразил

250 и конетабъла пленил,

как с двадесет и девет здрави

мъже успял сам да се справи

и в плен ги взел… А колко той

ранил бил и убил в двубой!

255 Излязъл радостният крал

на двора, Елидюк видял,

с победата го поздравил

и топло му благодарил.

А Елидюк, ощастливен,

260 предал му всички взети в плен,

на кралски хора чест оказал

с трофеи бойни, но запазил

за себе си три яки коня;

а пък на тоя или оня

265 от плячката по нещо дал.

От срам избавеният крал

тъй подвига му оценил,

че го със почит оградил —

за свой най-верен страж го взел.

270 А Елидюк му се заклел

в лоялност и със свойте хора

една година служил в двора.

Дочула щерката на краля

как всички подвига му хвалят,

275 на своя шамбелан доверен

заръчала да го намери

и да му каже, че желае

с героя да се запознае.

Все с неотслабващ интерес

280 тя чакала от него вест,

най-сетне той й съобщил,

че много радостен би бил

да бъде с нея някой ден.

От свой приятел придружен,

285 на кон потеглил, за да иде

със дъщерята да се види.

Когато вече приближил,

чрез шамбелан той известил

девойката… Със тон открит,

290 с достоен, благороден вид

той искрено благодарил

на Гилядон, затуй че бил

удостоен с такава мила

покана. Тя го уловила,

295 без да продума, за ръка

най-дружелюбно и така

те седнали върху леглото

и доверили си каквото

подсказвала им младостта.

300 В лицето му се взряла тя,

той видимо й се понравил

и несъмнено й направил

такова силно впечатление,

че тя усетила влечение

305 към него, а Амур веднага

внушил й, че й се полага

да го обикне. Пребледняла

девойката и не посмяла

със рицаря да сподели

310 това си чувство: та нали

могъл би той да я намрази.

Ала настъпил край на тази

визита… Елидюк се канел

да тръгва. Как тя да застане

315 пред него, за да му попречи?

Щом в своя дом прибрал се вече,

той се почувствал, че е в плен

на чара й: бил покорен

от качествата й човешки,

320 ала въздишките й тежки

го мъчели. Замислен, мрачен,

той се упрекнал за това, че

се виждал с нея чак сега.

И в миг се сепнал: как така

325 съпругата си е забравил!

Когато беше я оставил

сама и бе на път поел,

във вярност бе й се заклел.

След тежката раздяла тя

330 не спала никак през нощта.

Но пък на Гилядон тъй много

допаднал Елидюк, ей Богу,

че искала да го спечели.

Щом първите лъчи изгрели,

335 тя шамбелана призовала

и свойта тайна му признала:

— Ах, Боже, колко съм нещастна!

Във положение ужасно

намирам се: не някой друг,

340 обикнах аз, а Елидюк,

с геройство възхитил мнозина.

Безсънна тази нощ премина…

Ако и той е днес готов

да ми отвърне със любов

345 и ми се закълне във вярност,

бих сторила, от благодарност,

каквото сам би пожелал,

дори ще го направя крал.

Пред него съм в такъв захлас,

350 че ако ме отблъсне, аз

бих сигурно от скръб умряла.

        Когато Гилядон изляла

сърцето си пред шамбелана,

той й отвърнал: — Щом тъй стана,

355 госпожо, щом безспирно този

любовен плам ще ви тормози,

тогаз писмо му изпратете

и го със пръстен придружете,

с красив колан или с ширит.

360 Ако покаже се честит

от този дар и от писмото,

туй ще е хубав знак, защото,

безспорно, всеки император

би бил ощастливен, когато

365 узнае, че сте го дарила

с любов.

                Но тя се усъмнила

в съвета му: — Не зная как

след този дар ще имам знак,

че ще ме заобича той.

370 До днес сред рицарите кой

е чакал с дар да го склонят?

Не е било туй никой път,

та бил той влюбен или не.

Да бях аз сигурна поне,

375 че с мен не ще се подиграе!

Но пък щом можем да узнаем

по действията на човека

какви са чувствата му, нека

последвам вашия съвет.

380 — Добре! — отвърнал той в ответ.

А тя добавила: — Вървете,

с колан и пръстен го дарете

и поздрави от мен стократно

предайте му. — Най-акуратно

385 за вас аз всичко бих направил.

 

        И шамбеланът я оставил

сама все още да умува

дали такъв подход си струва

и да се вайка безутешно:

390 „Как този чужденец успешно

за миг ми завладя сърцето?

Той ще си иде там, отдето

дошъл е… Кой е Елидюк?

Та той ще ме остави тук

395 да се проклинам до премала.

Нима съм толкоз полудяла,

та щом като един път аз

говорих с него, в този час

съм вече склонна да му дам

400 сърцето си? Та той за срам

ще ме направи, щом поиска…

Все пак показа се изискан…

Но… жребият е хвърлен. Няма

да има по-нещастна дама

405 от мен.“

                В туй време шамбеланът,

със пръстена и със колана,

бил вече рицаря открил,

от Гилядон го поздравил

и даровете му предал.

410 А той, доволен, в тях се взрял,

надянал пръстена на пръста,

с колана си пристегнал кръста,

протегнал в знак на благодарност

към шамбелана малък дар, но

415 последният не го приел,

със Елидюк си сбогом взел

и нищо друго не му казал.

Щом шамбеланът си излязъл

от Елидюк, той се завтекъл

420 към дъщерята и й рекъл,

че рицарят я поздравява

със благодарност. Тя тогава

отронила: — Кажете само

дали ще имам любовта му?

425 — Да… Чувствата си той прикрива,

но всичко май натам отива.

Щом аз предадох му нещата,

той пръстена ви на ръката

си сложи, тури си колана,

430 ала безмълвен си остана.

И аз го нищо не попитах.

— Дали за знак любовен счита

тез дарове?… Ще е ужасно

надеждите ми да угаснат.

435 — Не знам… Но все пак той прие

подаръците ви добре.

— Не ме успокоява тази

реакция… Дали ме мрази?

Причина за това той няма…

440 Но моята любов голяма

дали не го пък отегчава?

Смърт според мене заслужава

тоз рицар, в случай че презре ме.

От днеска за известно време

445 не ми се ще да му додявам

и нищо не възнамерявам

да предприема ни чрез вас,

нито чрез друг… До онзи час,

когато лично ще призная

450 пред него как ме мъчи тая

любов. Той докога е тук?

— За ваша радост, Елидюк,

госпожо, имал е покана

от краля в двора да остане

455 една година. Той приел

и даже му се е заклел

във вярност. Значи щом решите,

ще можете да споделите

тревогите на любовта.

460         Зарадвала се много тя,

че той остава. Но, уви,

как тя да знае от какви

тревоги този рицар страда?

 

А имал той една отрада:

465 за дъщерята да мечтае,

но продължил да се терзае

от чувството си на вина

към собствената си жена.

На нея вярност той дължал,

470 но как ли би се въздържал

за Гилядон да не се сеща,

да не желае да я среща,

да я прегръща и целува?

Той несъмнено се страхувал,

475 че страстната любов позор

би му навлякла в този двор.

А пък нали бе дал обет

пред краля^[9]! Все така обзет

от чувства тягостни, той скочил

480 на коня си и се насочил

към кралския дворец: държал

да види там самия крал,

пък и да срещне дъщеря му.

Но всъщност тази среща само

485 подтиквала го към палата.

 

В покоите на дъщерята

току-що кралят влязъл бил

и вече бил се вдълбочил

в игра на шах^[10]. Насреща имал

490 играч със дарба несравнима;

дошъл бил щерката на шах

да учи. Елидюк към тях

отправил се. Щом приближил,

съвсем учтиво поздравил,

495 радушно кралят му отвърнал

и се към Гилядон обърнал:

— Ах, щерко, откога желая

с тоз рицар да те запозная!

Той с храбростта си заслужава

500 честта ти. Ако се сравнява

с петстотин рицари на брой,

пак най-добрият ще е той.

        Щом чула, тя се престрашила,

до Елидюк се приближила

505 и от тези думи окрилени

те седнали встрани, смутени,

без да проронят нито звук.

Пръв заговорил Елидюк

и за дара благодарил:

510 такъв скъп дар до днес не бил

от никого той получавал.

А тя признала му тогава,

че с този дар му е отдала

сърцето си и би желала

515 да го приеме за съпруг^[11].

В противен случай тя за друг

не би се никога сгодила.

— Благодаря ви много, мила

госпожо! Знайте, любовта ви

520 безпримерно щастлив ме прави.

И аз с любов ще ви отвърна

и в своя дом не ще се върна

преди да прекратим войната.

Пред краля се заклех в палата

525 да престоя една година,

а след това ще си замина,

ако не се възпротивите.

— Любими, вие ще решите

как да постъпите към мен.

530 Така сте мил и откровен,

че тези ваши думи вливат

в мен радост, правят ме щастлива.

Над всичко друго ви обичам

и с пълна вяра се обричам

535 на вас.

                След тези обещания,

запазили те миг мълчание,

той в стаята си се прибрал

доволен, че се е държал

към нея честно и достойно

540 и че ще може най-спокойно

да среща своята изгора.

И си припомнил как наскоро

бил много рицари пленил,

как кралството освободил

545 и как придворните и кралят

достойнствата му още хвалят.

След туй отпуснал се с надежда,

че всичко се добре нарежда.

В туй време кралят на Бретан,

550 от ред неволи сполетян,

заръчал Елидюк да дирят.

От вътрешни борби раздиран

бил дворът му, а пък вразите

опустошили му земите.

555 Той губел замък подир замък,

от никого подкрепа нямал

и го обзело угризение,

че под зловредното давление

на други се е разделил

560 със Елидюк. Той заточил

клеветниците му в чужбина,

но чувствал, че не може мина,

без своя най-добър васал,

без Елидюк, и настоял

565 той клетвата си да припомни

и да се върне да помогне

на бедстващия вече крал.

Когато Елидюк узнал,

че кралят му го призовава,

570 той почнал да се притеснява,

и смут усетил душегубен,

защото бил безумно влюбен

в девойката, а пък и тя

споделяла му любовта.

575 Необуздани чувства в тях

бушували, но те до грях

не били стигнали: в целувки,

в подаръци и във милувки

намирали си утешение.

580 Тя чувствала едно тежнение —

да бъде негова любима,

без да допуска, че той има

във собствения дом жена.

„Защо дойдох във таз страна? —

585 се питал тъжно той. — За зло ли

аз водих бой, търпях неволи?

Тъй стана, че към дъщерята

на краля тегли ми душата,

а и тя влюбена е в мен.

590 Сега се виждам задължен

да тръгна. За един от нас

настъпи гибелният час…

Пък и за двама ни… Без време

васалският ми дълг зове ме:

595 пред краля аз обет поех,

а пред жена си се заклех

във вярност… Трябва да замина

и то преди една година

да съм изкарал в таз страна.

600 Любимата си за жена

да взема? Всъщност няма как:

религията този брак

не би допуснала^[12]. Не бива.

Но пък душата ми се свива,

605 като помисля за раздяла.

Да, Гилядон би ме разбрала,

че съм в ужасно положение.

Ще взема някакво решение,

след като поговоря с нея.

610 Тя сигурно добра идея

ще ми даде. На траен мир

се радва дворът тук подир

спечелените с мен воини.

А моят крал през тези дни

615 е във беда^[13]… Туй значи, че

преди тоз срок да изтече,

ще тръгна. Трябва да говоря

с любимата си и ще сторя,

щом и пред нея дадох клетва,

620 каквото тя ме посъветва.“

        И той пред краля се явил

и му нещата обяснил:

за доказателство му дал

бележката от своя крал.

625 Монархът много съжалявал,

че Елидюк си заминавал,

предложил му да се откаже

срещу земи и злато… Даже

трезора си му предоставил

630 и казал, че ще го направи

наследник на една третина

от двора, ако не замине

и продължи да служи тук.

— За Бога! — рекъл Елидюк. —

635 Аз моля ви да разберете,

че моят крал е днес в несрета

и че на помощ се надява.

Под клетва аз ви обещавам,

че с рицарите си веднага

640 ще дойда, ако се налага.

        Добрият крал се съгласил

с тез доводи, благодарил

на Елидюк, че вярно, с чест

е служил в кралството до днес,

645 възнаградил го най-богато

с коне, със кучета и злато,

с коприни, за да се облича.

Но Елидюк не го увличал

разкошът, твърде скромен бил.

650 Накрая с краля споделил,

че с неговата щерка иска

да разговаря, като с близка.

Повикал кралят свой придворен

и му заръчал да отвори

655 покоите на дъщеря му.

Девойката като че само

туй чакала: тя го приела

и в стаята си го въвела.

Той й изложил най-напред

660 тревогите си и съвет

от свойта мила пожелал.

Ликът й мигом пребледнял

и тя изгубила съзнание.

А той изпаднал в отчаяние,

665 едва сподавял свойте вопли,

целунал устните й топли,

притиснал си я до сърцето

и тъй я задържал, дордето

любимата му се свестила,

670 а после тихо рекъл: — Мила,

за Бога, чуйте ми молбата.

На вас обрече ме съдбата,

и смърт сте, и живот за мен.

Съвет ви искам в тоз момент,

675 защото свързва ни обет

да сме си верни занапред.

Уви, дългът ми ме застави

да се сбогувам със баща ви,

но пряко волята ви няма

680 да тръгна, колкото голяма

да е възникналата нужда.

— Любими, щом не съм ви чужда,

тогава ме вземете с вас.

Тук ще умра от мъка аз.

685         Той нежен поглед й отправил

и рекъл: — Мила, пред баща ви

аз клетва за една година

положих. Ако с вас замина,

би значело да я погазя.

690 Заклевам ви се, че ще спазя

поетия пред вас обет.

Определете занапред

ден, в който да се видим пак,

и аз ще ви докажа как

695 държа на рицарската чест.

На вас принадлежа от днес.

        Като го чула как се врича

и колко силно я обича,

девойката се съгласила

700 и ден за среща обявила.

След туй халки си разменили

и с много скръб се разделили.

Той през морето път поел

попътен вятър го завел

705 в родината. Отишъл в двора,

там кралят, неговите хора

зарадвали му се. А щом

завърнал се във своя дом,

най се зарадвала жена му.

710 Но Елидюк си мислел само

за своята любов: бил мрачен

и много тъжен, затова че

любимата била далеко.

Без нея как да му е леко?

715 Съпругата от туй държание

изпаднала във отчаяние

и го попитала: — Ах, мили,

във грях ли са ме обвинили?

Дали злосторната мълва

720 не е причина за това?

Пред свои и пред чужди даже,

ако е нужно, ще докажа,

че винаги ти вярна бях

и никога не влязох в грях.

725 — Не, драга, — рекъл той тогава, —

не те аз в нищо обвинявам.

С проблеми тежки е заето

безспирно кралството, в което

аз бях: пред краля се заклех

730 и обещание поех

да се завърна пак, защото

и там глава надига злото.

Щом тука мир се възцари,

аз няма седмица дори

735 да чакам… Тъй съм разтревожен,

че днес едва ли нещо може

да ме зарадва. Аз на крал

съм твърдата си дума дал.

За мен над всичко е честта.

740         Какво могла да каже тя?

Отишъл Елидюк веднага

при своя крал да му помага,

за да се справи с враговете,

и дал му най-добри съвети.

745 А кралят, трогнат, за отплата,

на него поверил земята

на кралството. Но… наближавал

денят на срещата. Тогава

той и войната прекратил,

750 и бунтовете потушил,

защото щял да тръгва скоро.

Но не поканил много хора:

взел шамбелана (той бил вече

в интимния му кръг въвлечен

755 и знаел личната му драма),

взел от роднините си двама

(допадали му те безмерно)

и щитоносците си верни.

Поискал да се закълнат

760 езиците си да държат

и с тях потеглил през морето.

Щом наближил дотам, където

бил най-очакван, най-желан,

той пратил своя шамбелан

765 при милата си със вестта,

че се е спрял пред крепостта

и че предлага, щом нощ слезе

над замъка, тя да излезе

извън града със шамбелана,

770 а Елидюк щял да застане

съвсем наблизо, за да има

възможност своята любима

да срещне. С колко нетърпение

очаквал той туй мигновение!

775 И шамбеланът, преоблечен,

неузнаваем крачел вече

към стаята на дъщерята.

А щом се вмъкнал крадешката

при нея, той я поздравил

780 и й веднага съобщил

къде е Елидюк. Сломена,

неизразимо натъжена

била тя, но от новината

отпуснала й се душата,

785 от радост чак се просълзила

и го с целувки наградила:

нали когато падне мракът,

любимият й ще я чака.

Приготвила се бързо тя

790 за тръгване, а щом нощта

над стихналия замък слязла,

ведно с вестителя излязла

извън предела на стените.

Страх бил й завладял гърдите,

795 но неотклонно тя вървяла,

загърната със наметало,

в чудесно облекло, богато

бродирано с най-чисто злато.

 

Едва на хвърлей на стрела,

800 край гъстата гора била

издигната ограда: тук

отдавна чакал Елидюк.

Веднага той от коня скочил,

към идващите се насочил

805 и с радост невъобразима

целунал своята любима.

А после всички полетели

в галоп към Тотнес. Там видели

на пристана закотвен кораб

810 и рицарят със свойте хора

качили се, за да отплуват.

Ветрец попътен им издувал

платната, по вълните бели

те към желаните предели

815 се носели… Ала когато

брега да стигнат, силен вятър

на корабчето връхлетял,

платната му за миг раздрал,

а те, обзети от тревога,

820 на помощ призовали Бога,

а също и свети Никола^[14],

за милост взели да се молят

и Божията майка с вяра,

че няма смърт да им докара

825 тоз вихър. Бедстващите хора

не знаели какво да сторят.

Та как при корабокрушение

да се надяват на спасение?

Но вик надал един моряк:

830 — Сеньор, нима ще видим бряг,

щом като взел сте с вас жена,

която само на злина

могла би да ни обрече?

Нали мнозина знаят, че

835 сте женен — имате съпруга,

а водите в дома си друга,

напук на святата ни вяра,

на клетвата ви пред олтара.

Ако я хвърлим в глъбините,

840 ще се поукротят вълните

и сигурно ще се спасим.

— Подлец! — със гняв неизразим

отвърнал Елидюк в ответ. —

Млъкни, мерзавецо проклет!

845         И скъпо би му той платил

за думите, ако не бил

зает девойката любима

да утешава… („Значи имал

жена!“)… И тя от скръб в сърцето

850 и от талазите в морето,

припаднала, лице опряла

на Елидюк. Той за умряла

я взел и във сълзи облян

прегърнал нежния й стан.

855 Докопал след това веслото

и с удар силен по челото

свалил моряка на земята,

със яд го хванал за краката

и го през борда запокитил

860 на произвола на вълните.

Заел се Елидюк тогава

сам кораба да управлява

и много скоро съумял

да стигне бряг. Когато спрял

865 на пристан, хвърлил тежка котва

и почнали да се приготвят

да слизат. Но и в този час

девойката била в несвяст,

отпусната и пребледняла,

870 и всички вече за умряла

я мислели. В плен на скръбта,

и Елидюк в тоз миг смъртта

желаел вече: най-добре

било би с нея да умре.

875 Та как живял би занапред?

Той се обърнал за съвет

към спътниците си: в кой кът

девойката да пренесат?

Щом тя е дъщеря на крал,

880 ще трябва с пищен ритуал,

във манастир, с богослужение,

най-подходящо погребение

на нея да й отредят.

Какво могли да му рекат

885 най-близките му приближени?

Нали и те били втрещени…

А всъщност недалеч оттук

бил замъкът на Елидюк

с имота му. Околовръст

890 простирал се един лес гъст,

сред който от света далече

четирийсет години вече

в параклисче отшелник сам

живеел. Често пъти там

895 бил Елидюк. Защо и днес

да не проникне в онзи лес?

И той предложил да отидат

в леса отшелника да видят

и нея там да погребат.

900 А щом се в двора приберат,

от своите земи той щял

да задели не малък дял

за манастир. Там след години

послушнички и монахини

905 за нея ще се молят Богу.

На свойте приближени строго

да пазят тайна наредил,

на кон и Гилядон качил

и всички тръгнали на път.

910 Не бил отдалечен лесът,

те бързо стигнали дотам

открили търсения храм,

повикали те многократно,

почукали и на вратата,

915 но кой да иде да отвори,

на повика да отговори?

Един от тях все пак успял

да влезе вътре и разбрал,

че тоз отшелник неизвестен

920 умрял бил: гробът му бил пресен.

Другарите на Елидюк

предложили да бъде тук

погребана, но той ги спрял

и казал: — Първо бих желал

925 да чуя от по-мъдри хора

какво е най-добре да сторя,

та този малък кът свещен

да бъде облагороден

и да се изгради тук храм.

930 Сега ще я оставим там,

срещу олтара… В небесата

да й приеме Бог душата!

След туй приготвили легло

от горното й облекло

935 и я положили излеко

като покойница на меко.

С неизразима скръб в сърцето,

любимият й по лицето

целунал я и промълвил:

940 — Приятелко, Бог ме убил,

ако доспехи пак надяна!

Защо ли жив аз да остана

на този свят? Защо погубих

живота ви, защо се влюбих

945 във вас? Уви, ако така

не ме обичахте, сега

кралица щяхте да сте, мила.

Но… вече ни е разделила

смъртта. Аз, скъпа, взех решение

950 монах да стана, утешение

в молитви всеки ден да диря

на гроба ви, тук в манастира.

        Щом Елидюк оттам излязъл,

на своя шамбелан той казал

955 във замъка му да върви,

жена му за да извести,

че вкъщи връща се след ден

и че е много изморен.

Добрата вест ощастливила

960 жена му, тя се пригласила

съпруга си да срещне мило,

ала сърцето й се свило,

защото той не я прегърнал,

със нежности не й отвърнал

965 и все студено се държал.

Щом сутрин станел, недоспал,

на меса неотклонно ходел,

а после из гората бродел,

параклисчето посещавал

970 и се безкрайно удивявал,

когато милата си гледал:

тя не била мъртвешки бледа,

а все тъй бяла и червена^[15].

С душа от скърби изтомена,

975 той молел Господа безспир

духът й да почива в мир.

А след молитвите се връщал

почти незабелязан вкъщи.

Жена му се поусъмнила

980 и на прислужник наредила

съпруга и да проследи;

тя щяла да го награди,

коне, пари да му даде,

ако той разбере къде

985 по цял ден Елидюк е бил.

И тъй, прислужникът открил

как през гъстака се провира

мъжът й, как пред храма спира,

как влиза вътре, как излива

990 в молитви свойта скръб горчива.

Тозчас завърнал се слугата

и тайно споделил с жената

как тъжно молел се мъжът й,

как той самият бил покъртен,

995 когато слушал как той стене.

Съпругата, озадачена,

предложила: — Я нека ида

и аз параклиса да видя.

Мъжът ми се приготовлява

1000 при краля днес да заминава.

Не много време, всъщност, мина,

откак отшелникът почина;

мъжът ми много го ценеше,

но надали за него щеше

1005 да бъде чак тъй натъжен.

 

        В следобеда на този ден

отишъл Елидюк в палата,

а пък жена му и слугата

към манастира път поели

1010 и чак в параклиса се спрели.

Върху леглото тя видяла,

ще кажеш роза разцъфтяла,

девойката. Щом я отвила,

съпругата се изумила

1015 от дългите й пръсти нежни

и от ръцете белоснежни.

Едва сега разбрала тя

причината за горестта

на Елидюк и промълвила:

1020 — Ах, погледнете тази мила

девойка с лик същински бисер;

навярно моят мъж скърби все

заради нея, непрестанно…

Не ми изглежда никак странно,

1025 че по умрялата той страда.

Така красива, толкоз млада,

тя предизвиква съжаление

и в мен. Едва ли утешение

бих имала и аз самата.

1030         От силна мъка във душата

съпругата се просълзила

и да се вайка продължила.

Но невестулка в този миг

пребягнала със кобен вик,

1035 на клетницата по снагата,

замахнал със кривак слугата

и ударът тъй силен бил,

че той на място я убил.

Ала след малко дотърчала

1040 и дружката й. Щом видяла

как другата по гръб лежи,

тя взела първо да кръжи

наоколо, един път с крак

побутнала я, после пак,

1045 но всуе… Затова решила

отново да й вдъхне сила,

да иде във леса за цяр,

за билка със вълшебен дар.

Тя не след дълго се прибрала,

1050 със зъби ален цвят държала

и на убитата в устата

напъхала го. Щом жената

видяла как се тя свестила,

към спътника си се извила

1055 и рекла: — Я вземи тояга,

за да я спреш да не избяга,

той я подгонил, тя не спряла,

ала цветеца изтървала.

Жената тутакси го взела

1060 и над девойката се свела

в устата й за да го пъхне,

в очакване тя да въздъхне,

да се привдигне, да отвори

очите си, да проговори.

1065 И точно както пожелала,

тъй случило се^[16]: — Май съм спала

предълго време, Боже мили…

        Щом устните й промълвили

това, съпругата му много

1070 зарадвала се: — Слаба Богу,

че билката така помага!

Кажете откъде сте, драга?

А тя й рекла шепнешката:

— Госпожо, аз съм дъщерята

1075 на Логърския крал. За жалост,

сърцето си дарих изцяло

на хубавеца Елидюк.

Разбрах, когато идвах тук,

във бащината му страна,

1080 че ме е мамил, че жена

законна в своя дом той има.

Покруса непреодолима

ме сполетя и аз припаднах,

излъгана и безотрадна;

1085 той ме заряза в таз чужбина

незнайно по каква причина.

Щом вярва на мъже жената,

тя значи няма ум в главата^[17].

— Приятелко, аз съм жена му —

1090 отвръща другата. — Той само

за вас си мисли, по вас страда

и вече никаква отрада

не чака. Идва всеки ден

във този храм, опечален,

1095 да ви погледа пак и пак.

А аз, като го виждах как

измъчва се, го проследих

и в таз обител ви открих.

Ах, как се радвам, че сте жива!

1100 Бих искала да сте щастлива

с мъжа, комуто сте дарила

сърцето си, девойко мила.

В дома му ще ви заведа,

а него ще освободя

1105 от брачния обет… Пък аз

ще вляза в манастир тогаз.

 

        И тя изпратила слугата

да иде бързо във палата

мъжа й да предупреди

1110 за станалото. И преди

да падне непрогледна вечер,

в дома си Елидюк бил вече,

там сварил своята любима,

почувствал радост несравнима,

1115 с целувки нежни й покрил

лицето и благодарил

на своята добра съпруга.

Щом го видяла как на друга

любов и нежности отдава,

1120 тя доверила му тогава

обзелото я намерение

той част от своето имение

да й даде за манастир

и там тя да намери мир:

1125 нали църковните канони

и възприетите закони

на никой мъж не разрешават

по две жени да притежава^[18].

А Елидюк й отговорил,

1130 че твърдо е решен да стори

каквото искала жена му.

И той се съгласил не само

да й отстъпи от земите,

а предоставил и парите,

1135 с които построила тя

параклиса, обителта,

без да пести нито пари,

нито земя, нито гори.

Издигнала тя манастира

1140 и се заела да набира

послушнички и монахини.

Щом станали те трийсетина,

в обителта ги тя прибрала

и там свой орден основала.

1145 А пък мъжът й, след една

разкошна сватба, за жена

любимата девойка взел и

те дълго време си живели

в любов и щастие, каквито

1150 едва ли някой е изпитал.

Раздавал той пари безчет

и правел добрини навред…

Отпосле двамата решили

и своя дух, и свойте сили

1155 на Господа да посветят:

край замъка, в прекрасен кът

издигнал Елидюк голям,

богато обзаведен храм,

във него свойте средства вложил,

1160 събрал приятели набожни

и с тях поел обет пред Бога

на църквата, дордето могат,

да служат предано и честно.

Но Елидюк счел за уместно

1165 при първата жена да прати

и втората — и таз, която

обичал той над всичко друго.

Веднага двете му съпруги

сприятелили се, дори

1170 държали се като сестри.

А и самата Гилделюк

окуражила Елидюк

да служи Богу беззаветно…

Та ето как мъжът и двете

1175 жени останали си мили

и Господу се посветили^[19];

разменяли си доста често

чрез свои пратеници вести,

със чест живели на земята

1180 и тъй дочакали смърт свята.

 

За тримата се песен пее

и споменът за тях живее

в Бретан… И аз със своя стих

навеки ги обезсмъртих.