Георги Константинов Христов
Среща

По главната алея на детския парк се дочу песничка.

След песничката се появи хобот.

А след хобота се показа слончето Румпи-румп.

То се връщаше от зъболекар — на левия му зъб проблясваше нова желязна пломба. Затова вървеше радостно по алеята и пееше:

Знам къде е

Ниагара —

не е спирка,

ни е гара.

Знам от свойта

баба стара —

водопад е

Ниагара.

Досещате се сами, че Румпи-румп не беше ходил никога в живота си до водопада Ниагара, който се намира в далечна Америка. Не беше ходил дори до Златните мостове в планината Витоша.

Но някои пътуват по света със самолет, други с влак, а Румпи-румп пътуваше по света с песничка:

Черен крокодил

се плези

в бялата река

Замбези.

Румпи-бом.

Румпи-бай.

Знам къде е

град Бомбай.

Румпи-румп свирна с хобота си три пъти и затанцува на пръсти — за пръв път правеше такава приятна разходка!

Но както танцуваше, усети, че някой го наблюдава. Спря и се обърна…

Встрани от алеята, на кръглата площадка, самотно и мълчаливо стоеше едно друго слонче.

Румпи-румп веднага го поздрави с песничка:

Слънчо грей,

слончо пей.

Непознатко мил,

здравей!

Другото слонче не отвърна на поздрава. Дори не помаха с хобота, както правят при среща всички слончета.

Хоботът му остана опрян в земята. Той блестеше на слънцето като полиран.

Блестяха и ушите му.

Блестеше и гърбът му.

А там, където трябваше да има опашка, Румпи-румп видя… стъпала!

— Такова слонче не бях срещал… — си каза тихо Румпи-румп. — Слонче със стъпала! Ако го видят, децата ще му се смеят!

— Не ми се смеят — обади се внезапно другото слонче, без да помръдва. — Децата ми се радват. Аз съм тяхната най-хубава пързалка. Затова гърбът ми, ушите ми и хоботът ми са така излъскани.

— Наистина — съгласи се Румпи-румп и приближи. — Аз пък идвам от зъболекар. Имам нова желязна пломба. Виж! — и Румпи-румп обърна към него лявата си страна.

— Голяма работа — отвърна непознаткото. — Аз съм цялото от желязо.

Румпи-румп се замисли. И изведнъж извика:

— Досетих се!

— Какво се досети? — попита Желязното слонче.

— Знам една песничка за Златните мостове:

В слънчевото лято

Златните мостове

Целите от злато

Светят като нови…

— А ти, щом си цялото от желязо — значи си дошъл от… Железните мостове!

— Грешиш — прекъсна го Желязното слонче. — Дойдох тук направо от завода. Никъде на друго място не съм ходил.

— Жалко — каза разочаровано Румпи-румп. — Помислих, че ще мога да науча от теб нова песничка… А ти — никъде не си ходил, нищо интересно не знаеш.

— След малко ще дойдат децата — отвърна Желязното слонче. — Ако искаш, можеш да научиш нови песнички от тях… Но през цялото време трябва да стоиш недалече от мен — без да говориш, без да пееш, без да помръдваш. Като паметник.

— Хе, това е най-лесната работа! Съгласен съм! — завъртя се на пета Румпи-румп.

— Ще видим… — недоверчиво продума Желязното слонче. — А сега внимавай — децата идват!

И наистина само след миг на площадката дотичаха две момченца и едно момиченце. Те се хванаха за ръце и се завъртяха в кръг:

Ние сме дружинка

винаги сме трима.

В нашата градинка

чудно слонче има!

Но неочаквано песничката спря.

— Я гледай! — плесна с ръчички момиченцето. — Още едно слонче!

— Наистина на площадката има второ слонче! — потвърди учудено едното момченце.

А другото добави:

— И съвсем прилича на истинско! Като онова слонче в зоологическата градина.

Румпи-румп затаи дъх.

Искаше му се да подскочи и да се обади: „Да, аз съм!“. Но беше дал обещание… И не помръдна от мястото си.

— Урааа! Имаме си още една пързалка! — завикаха радостно децата и се завъртяха около него.

Чак тогава видяха, че това слонче няма отзад стъпала.

Децата се спогледаха…

— Искате ли да се изкачваме обратно? — предложи едното момченце.

— Как обратно? — не разбра момиченцето.

— По хобота! — извикаха в един глас двете момченца.

И играта започна.

Децата се втурнаха към Румпи-румп — едно след друго те пъргаво лазеха по хобота му, хващаха го за ушите, сядаха на гърба му.

И всеки път стъпяха с прашните си обувки на пломбирания му зъб.

Румпи-румп стоеше неподвижно, без да мига.

Но вече съжаляваше горчиво — това не беше игра, а истинско мъчение. От болка дори не чуваше каква песничка си пеят децата.

А нали тъкмо заради песничката им бе останал тук?

Играта продължи дълго…

Играта продължи почти безкрайно.

И когато вече на Румпи-румп му се струваше, че не може да издържи повече, момиченцето извика:

— Хайде да тръгваме! Стана време за обяд!

Момченцата за последен път се спуснаха по слонския хобот, дръпнаха още веднъж ушите му за довиждане и казаха:

— Готови сме! Хайде! — И тримата полетяха радостно към къщи.

Чак тогава Румпи-румп изпъшка:

— Ох! Всичко ме боли!… Ох!… Това е най-трудният ден в живота ми!

— Нали каза, че тази работа е лесна? — се обади най-после Желязното слонче, което до този момент мълчаливо наблюдаваше всичко.

Румпи-румп не отговори. Размърда широките си уши, сви хобота си на кравай и кимна с глава:

— Радвам се, че се запознахме. Сбогом.

И тръгна бързо по широката алея, която води право към зоологическата градина.

Не му се пееше.

Не му се танцуваше.

Вървеше и си мислеше:

„Наистина това беше най-неприятният ден в живота ми. Но точно в този ден ми стана ясно.

Не искам да бъда паметник.

Не искам да бъда пързалка.

Искам да бъда само Румпи-румп!“