Кой каквото прави, за себе си го прави

Някога, много отдавна, в Самарканд живял цар, който много обичал да слуша приказки. Затова той извикал в двореца си един пандит^[1] да му разказва интересни приказки.

Всеки ден мъдрият пандит разказвал на царя приказка и той му подарявал по една златна монета. Така постепенно станал много богат и неговите близки и приятели започнали да му завиждат. Те говорели помежду си: „Какво толкова харесва царят в приказките му, че всеки ден му дава по една жълтица?“.

Но човекът, който най-много завиждал на пандита бил царският бръснар. Той си мислел: „Колко много неща разказвам на царя винаги, докато го бръсна, и той нищо не ми е дал досега. Този пандит, изглежда, е влязъл под кожата му!“. И бръснарят решил да го злепостави пред царя. Един ден той отишъл при него и казал:

— Уважаеми, добре е, че имате благоволението на царя, но аз Ви обичам не по-малко и винаги мисля за благополучието Ви. Затова днес дойдох да Ви кажа нещо.

— Добре, кажи, не се срамувай! — подканил го пандитът.

— Малко ми е неудобно, уважаеми.

Пандитът се усмихнал:

— Каквото и да е, говори, не се притеснявай!

— Уважаеми, винаги когато разказвате приказка на царя, го заболява главата — заговорил бръснарят. — Вчера го попитах за причината и той ми каза: „Приказките на пандита са от хубави по-хубави, но устата му така вони, че по-добре не ме питай… А как да му го кажа? Той е толкова умен и е вече стар, не искам да нараня сърцето му“.

Пандитът бил поразен от думите му.

— Изненадан съм — казал той, — но ако ти знаеш някакво средство, моля те, помогни ми!

— Наистина трябва да направите нещо, уважаеми! Аз Ви съветвам, като влизате при царя, да си слагате превръзка на устата.

Пандитът харесал съвета на бръснаря и решил да го изпълни.

На другата сутрин бръснарят казал на царя:

— Царю, Вашият разказвач на приказки е лош човек. Неговото оставане тук е опасно.

Царят подскочил от учудване:

— Кое му е лошото? — попитал той.

Бръснарят отговорил:

— В разговор той ми каза: „Ушите на царя са толкова мръсни, че повече не мога да ги гледам! Но как да му кажа това, не знам“.

Като чул това, царят много се ядосал на пандита. Но бръснарят искал да го разгневи още повече:

— Това е истина, царю. От днес ще идва при Вас с превръзка на устата. Той каза, че не може да понася миризмата Ви.

Когато бръснарят си тръгнал, влязъл пандитът с превръзка на устата. Царят обуздал гнева си и любезно казал:

— Днес е рожденият ми ден и аз не искам да си отидете само с една жълтица. Искам да Ви дам повече пари.

С престорена любезност царят продължил:

— Уважаеми, написал съм писмо за Вас, трябва да го занесете на министъра. Като го прочете, той ще Ви даде парите.

Пандитът благодарил на царя и излязъл с писмото в ръка. По пътя срещнал бръснаря.

— Братко — казал му той, — аз съм ти много благодарен. Ако не ми беше казал това, царят нямаше да ме похвали. А сега е толкова доволен, че ми даде това писмо до министъра, за да ми даде от хазната този път повече пари.

Бръснарят много се учудил: „Аз си мислех, че царят ще го накаже, а то стана обратното. Но както и да е!“. И той бързо казал:

— Уважаеми, Вашето щастие се дължи на мене. Аз винаги Ви хваля пред царя. Дайте ми писмото. Аз ще го покажа и ще получа парите. Вие всеки ден получавате по една жълтица.

— Да, така е, вземи писмото.

Пандитът веднага дал запечатания плик на бръснаря, защото наистина бил чистосърдечен човек. Бръснарят взел писмото и се радвал толкова много, че сякаш не стъпвал по земята. Той бързо пристигнал при министъра, дал писмото и веднага бил обезглавен.

Когато царят разбрал за смъртта му, много се учудил. Извикал пандита и той му разказал всичко за случилото се с бръснаря.

— Царю, аз винаги съм Ви казвал, че който приготвя отрова за другите, един ден сам отравя себе си и умира. Такива са законите в този свят. Кой каквото прави, за себе си го прави.