Цветан Северски
Часът за отмора

След като свърши задължителните занимания по висша кибернетика, космическа механика, кибробионика, телемеханика, плазмена химия; след като приключи магнетофонния запис на домашните по десетте предмета за утрешния ден, момчето можеше да избере една игра и да започне „часът за отмора“.

С какво да започне?

Вчера например момчето беше играло на „Роботостроене“. Е, наистина правилникът разрешаваше да се монтират само роботи от типа „играчки“, но и те вършат работа. Могат да прожектират приключенски филми, да разказват вълшебни приказки с гласа на истинска стара баба, да допълват тайно бурканите със сладко, да възстановяват счупените прозорци преди собственикът да ги е показал на таткото, да превръщат обраните вече овощни дървета в зрели и отрупани с плод дървета. Тук всеки бере спокойно и колкото си иска — няма кой да го хване. За това се грижи системата за осигуряване. В тази игра обаче има едно неудобство: колкото и да си ял от черешите на съседа например, изключиш ли копчето „игра — роботостроене“, стомахът ти автоматически се оказва празен. Налага ти се да извадиш от хладилника сандвич и да си хапнеш вече реално.

Да не говорим за игрите от серията „летателни средства“. Всяко дете може да прави малки самоуправляеми авиационни модели, развиващи фантастични скорости. Подобни модели пикират не по-зле от изтребителите, кабрират изненадващо и остро, кацат върху всякакъв терен. Могат още да пренасят малкото братче на стотици километри и после да го връщат, а то да казва: „Нормален полет!“

Всеки ден момчето трябваше да играе „часа за отмора“, вечер да разказва в резюме на своите родители резултатите от тези игри. Понеже то, както всички деца по Земята, избираше игрите си според настроението, днес след като беше изиграло вече „роботостроене“ и имаше приятел при себе си, с лека тъга си помисли, че всички тези игри са му познати. И са му омръзнали. Всяка една има скала с надпис „сигурност на резултата — 100%“. В никакъв случай не може да се развали дадена игра.

След въздишката на момчето киберът помръдна смутено антените си, сложи ръка на рамото на своя приятел и рече:

— Може би трябва да разгърнем някой нов, непознат правилник.

— Не — промълви момчето. — Трябва сами да измислим някаква игра.

Киберът светна уплашено очи. Момчето не придаде на този факт никакво внимание, затвори инструкцията „Игрите на съвременното дете“ и скочи на крака. Почувствува ненадейно прилив на енергия, прииска му се да потича навън.

— Да се надбягваме — предложи на кибера.

Старт! И двамата се понесоха. Тих и галещ ветрец развяваше фосфорната риза на момчето, свиреше в ушите му, оставяше ситни капки върху металното тяло на робота — може би от дъха на момчето.

Финалът пресякоха заедно. Всеки казваше, че другият бил пръв.

— Кибере — каза момчето. — Видя ли ризата ми как се развяваше? Ако направим нещо по-леко от нея и го пуснем, дали ще…

— Ще бъде много забавно — изрече с нескрито вълнение роботът.

— Мисля, че мога да направя това нещо — каза момчето. — Дай ми хартия, тресчици… Какво е това тресчици ли? Да помислим. Моля те, донеси една овехтяла рамка от кварталната картинна галерия. Сетих се как ще издяламе тресчици. Това не е кражба, не се бой. Остави уставите на роботите! Нали си ми приятел?

Момчето го погали по металната глава, каза му нещо тихо на ухото и след малко роботът тръгна. Останало само̀, момчето взе да тананика някаква стара песничка, научило я от едно историческо предаване по мегавизията.

След няколко минути роботът пристигна с подръчните материали.

— Трудничко ще е — каза той, като остави в краката на момчето две рамки от стари картини, хартия и някакво кълбо конци.

— Ще го измайсторим — рече с вдъхновение момчето и сложи един молив зад ухото си.

Киберът мръдна и двете си антени от учудване.

С ножче с едно пиронче, с четири гладко издялани тресчици, с малко хартия и с един дълъг конец хвърчилото след два часа потене беше готово.

Момчето прокара ръкав по челото си, плю върху боклука в краката си, погледна своя приятел и се засмя. В усмивката му цъфтеше върхово човешко удоволствие.

— И вятърът е чуден! — възкликна киберът, като че разбираше от ветрове. — Духа отдолу нагоре.

Момчето се засмя и извика:

— Тичай след мен и опъвай конеца!

Хвърчилото набра височина и увисна. Изду коремче и се заклати под някакъв си свой ритъм, който според робота не би могъл да се изчисли. Момчето махна с ръка и се засмя на глас.

— Отново след мен! — викна то и се понесе по широката поляна.

Дълго тичаха двамата приятели. И увлечени в играта, не усетиха кога слънцето залезе и трябваше да се качат на ескалаторите за към града.

Вечерта, когато умореното и доволно момче разказа как е преминал денят, майката, почервеняла от яд, едва се въздържаше да не избухне, бащата се усмихваше иронично.

— Три часа, изгубени с една проста игра! Това даже не е игра — авторитетно рече бащата.

— Играта не е проста — обидено каза момчето. — Аз я измислих.

— Измислил си я? — недоумяваше майката. — Ти се гордееш, че си измислил игра с някакво си глупаво хвър… как беше там…

— Но аз наистина го измислих — настояваше момчето. — Тази игра ми харесва, защото е моя и ми доставя радост.

— Твоя? — попита бащата. — Сигурен ли си?

Той разгъна някаква микролента, постави я на проявителя и момчето прочете: „1950 година. Лято. Откъс от книга… Децата от махалата често правеха хвърчила. Пускаха ги високо и подгонени от вятъра, тичаха до насита. Така и не забелязваха кога слънцето преваляше Гостилския баир и вечерта подкарваше добитъка и хората към село…“

— Видя ли? — запита майката. — Твоето глупаво хвър… хвърчило е било правено още преди сто и петдесет години… И тази игра може да задоволи само деца, които са имали с пет степени по-малки интелектуални възможности…

— И не само с пет степени — тържествуваше бащата. — С десет даже, ако се съди по нивото на сегашните игри и съвременните умствени възможности на децата.

Момчето мълчеше, но усети, че му стана мъчно и въпреки че му се иска да изглежда мъж, трудно ще спре сълзите, които напираха. Момчето с непреодолима болка си помисли, че утре и в други ден такъв лек и галещ вятър пак ще има…

Роботът стоеше до вратата като ненужна кукла и се чудеше да каже ли на родителите колко хубава беше играта на хвърчило, но се сети, че роботите-играчки нямат право да се намесват в хорските работи.

След малко родителите му изключиха напрежението — пилеел излишна енергия. После изпратиха момчето в кабинета пред електронноизчислителната машина, която трябваше да даде няколко отговора по възможните варианти на едно математическо уравнение от системата на ефектното програмиране в областта на икономиката. То трябваше да обобщи резултатите, да изготви най-добрия вариант — алгоритъм.

Някой би си помислил, че това е наказанието което трябваше да изтърпи момчето. Не, не беше наказание. От много отдавна наказанията са изхвърлени като възпитателна практика. Това беше просто игра, една от игрите пред вечеря.