Клифърд Саймък
Особената служба на чужденеца

Властта на долара е пословична на Запад и в САЩ. Но ето, американският писател Клифорд Саймък, един от най-големите световни фантасти, пише разказ, в който ярко и убедително показва, че доларът е безсилен там, където се налага човекът да бъде човек и характер.

 

Сънуваше родния си дом и когато се събуди, дълго време не отвори очи, мъчейки се да задържи съня. Нещо се запази в полубудното му съзнание, но това „нещо“ беше мътно, размито, лишено от отчетливост и цвят. Родният дом… Помъчи се да си го представи. Не, в съня всичко беше живо и ярко! И все пак той не бързаше да отвори очи, отбягваше срещата с калната, мръсна дупка, в която лежеше.

Повече не можеше. Ватата на съня изтъня, прореди се, през нея вече се виждаше реалността. Ето я: грозна, дори противно грозна. А наоколо кръжи някаква враждебност, от която можеш да изгубиш ума си. Какво ти остава, освен да се напрегнеш и да започнеш един мъчителен ден. Разглеждайки тавана, той се опитваше да си представи небето. Може би защото небето беше за него стих, необятна синя шир, космос… А сега…

Бележката в спестовната му книжка и един личен разговор — това е всичко, което може да погуби човека, да унищожи надеждите му. Той седна на края на кревата, пъхна крака в ботинките и стана.

Тясна, бедна стаичка. И душна. Ще дойде ден, когато и такава няма да има. Парите текат и когато изтекат, ще се наложи да търси работа, каквато да е работа. Можеше да се погрижи за това още отсега, но той не можеше да си наложи воля. Да се обвърже с работа, значи да признае своето поражение, да постави кръст на мечтата си да се върне в къщи. Ех, един път да се върне в своя дом на Марс и повече няма носа си да покаже навън. Ще се върне във фермата, ще се залови за стопанството така, както баща му искаше. Щё се ожени за Елена, пък нека другите носят риска си из слънчевата система.

Романтика… Тя е ореол около главата на юношата с възторжените очи. Романтиката на далечни странствувания из дебрите на космоса, из лъчистите звездни простори, романтиката на гъгнещите фотонни двигатели, на черната празнота около тебе и хладното було на далечината…

Нямаше такава романтика. Имаше тежък труд, вечно напрежение и шеметна тревога, подтиснат дух, накъсан страх, чрез който долавяше прекъсването на силовото устройство… звънкия удар по метална подложка… някоя от хилядите беди, очакващи човека в космоса.

Той взе своя бележник и го пъхна в джоба си, излезе в коридора и тръгна по люлеещата се стълба надолу.

Показа се някаква тераса. И зеленина, неимоверната буйна зеленина на Земята. Мръсен, отвратителен цвят, който те оглушава и ти се втръсва. Всичко зелено: тревата, дърветата… зелено ярко слънце, изсушаващ зной — всичко това прави Земята непоносима. Наистина, от света можеш да си отидеш много лесно; с топлината — как да е ще се справиш, но зеленината е вечна.

Потърси в джоба си цигара, захапа я, запали я и спря до вратата да реши какво да извърши по-нататък. Но това усилие беше показно, предварително оттренирано. Нямаше избор. Едно и също се повтаряше всеки ден. А после? Ще постъпи на работа и ще се опита да събере нещо за билет до Марс. Някаква длъжност на кораба може да не се намери, но като пасажер ще го вземат. Ала за да събере тази сума, трябва да работи двайсет години. Дали ще го има тези двайсет години?

Вървеше по улицата и пушеше. Даже и цигареният дим му изглеждаше отвратително зелен. След две преки се озова на космодрума. Многостепенна ракета се бе изправила нагоре. Постоя малко, после тръгна към ресторанта.

„Корабът — помисли той. — Обнадеждаващ признак! Този кораб… Може би той ще ме върне в къщи. Ако капитанът затвори очи пред злополучната цифра в спестовната ми книжка…“

Но той знаеше много добре, че се залъгва. Всеки ден си го мислеше това. Но тази самоизмама съхраняваше надеждата. Тя му беше нужна.

Той влезе в ресторанта и още непоръчал, келнерката му каза:

— Сега вие ще намерите своя кораб. Имам такова чувство.

— Възможно е все пак — отговори той.

— Познавам вашето чувство. Подобна мъка ме е мъчила, когато за първи път напуснах дома си. Мислех си, че ще умра.

Той мълчеше, чудейки се какво да отговори. Представи си отново съня и болката беше непреодолима.

Поръча си ядене, плати и си тръгна. Вървеше бавно по улицата, която, слава богу, беше асфалтова и слънцето не блестеше в зелено. Отново приближи космодрума:

— Какво обичате? — попита го наемателят.

— Има ли рейс за Марс?

— Не. Но почакайте… Тук неотдавна един ме попита…

Наемателят стана и отиде до вратата, повика някого. Дойде тежък човек с бяла фуражка на главата, върху която с черни букви пишеше „Капитан“. Но костюмът никак не отговаряше на званието.

— Този човек — каза наемателят — се нарича Енисон Купер…

— Чудесен механик продължи човекът.

Това беше голяма лъжа, но той знаеше, че ще се справи с двигателите.

— Те са капризни — каза капитанът, — ще трябва да се поизмъчите с тях. Бившият механик се оказа слаб в коленете…

— Моите колене са здрави — твърдо рече Купер.

Той знаеше какво го очаква, но нямаше избор. Пътят му до Марс минаваше през тези двигатели, „моррисоните“.

Купер нямаше и багаж, та веднага тръгна след капитана. Този кораб още като нов не представляваше нещо особено, а сега, след толкова години…

— Не се плашете — каза капитанът — Просто е удивително, че тази развалина още може да лети.

„Още един рейс — помисли си Купер, — за да ме откара на Марс. А там, ако ще на прах да се пръсне…“

— Корабът е великолепен! — каза той съвсем искрено.

Купер се приближи до огромния стабилизатор и го пипна. Повърхността някога беше покрита с боя. Той почувствува космически хлад и призрачни тръпки преминаха по тялото му.

„Край! — помисли си Купер. — След толкова седмици чакане ето го металното произведение на инженерния гений, което ще ме откара у дома.“

Той очакваше, че двигателите ще бъдат в лошо състояние, но се изненада. Ако корабът беше жалък на вид, двигателите му бяха още по-отчайващи.

— Започнете. Ще излетим призори — каза капитанът.

— Добре, ще стане — каза Купер, — само вие не ми се бъркайте в работата.

Четиринайсет часа без отдих работи заедно с цял взвод техници и на разсъмване се спряха. Купер можеше да си отдъхне малко, трябваше да следи само да не би да спре някой от двигателите.

Капитанът го извика в командната кабина.

— Вие се справихте отлично, Купер! Знаете ли какво возиме? Лекарства. Там върлува епидемия. Само нашият кораб беше малко или повече готов за полет. Нас ни изпратиха.

— Но трябваше първо да се направи основен ремонт.

— Нямахме време. Всяка минута е скъпа.

— Епидемия, говорите? Какво по-точно — попита Купер със свито сърце.

— Пясъчна треска — отговори капитанът. — Знаете я навярно.

Смъртен ужас замрази погледа на Купер.

— Зная я — рече той и стана. — Аз съм при двигателите…

— Ние се надяваме на вас, Купер!

„Родната планета чака лекарства — мислеше си Купер и слушаше равномерния тътен на двигателите. — На всяка цена трябва да пристигнем…“

И той не се щадеше. Под горещия тътен на обходните тръби, сред нетърпимия вой на дюзите и гърменето на тези дяволски „моррисони“ той поддържаше силата им, безотказната им работа. Цялата атмосфера на кораба е наситена с напрежение и някакъв черен, гнетящ страх пред неизвестните в космическия рейс. Ще дойде време, когато космическите кораби ще бъдат достатъчно големи, двигателите — съвършени, когато човекът няма да се плаши от космическата пустота. Но това време…

„Ако нямах съзнанието, че се връщам в своя дом — мислеше си той, — аз не бих издържал.“ Това беше неговото преимущество пред останалите.

Бавно, но все пак минаваха дните, двигателите равномерно боботеха, надеждата укрепваше в душата му. И накрая, о, тържество! Ето го деня, в който корабът с огнени вихри се спусна надолу през хладната, рядка атмосфера към родната планета. Той протегна ръка и двигателите замлъкнаха. Постоя в глухата тишина щастлив и разнежен. Защо не? Двигателите го доведоха до родния дом. Видя как останалите се втурнаха към изходния люк. Тръгна. Срещна капитана. Около ракетата от всички страни се развяваха червени облаци…

— Всички слязоха, а вие още се бавите — каза капитанът. — С двигателите се справихте отлично, мистер Купер. Радостен съм, че тръгнахте с нас.

— За последен път — отговори Купер, оглеждайки червените склонове.

— Странно — рече капитанът. — Вие май сте от Марс.

— Да. И трябваше да си седя в къщи, а не…

Капитанът го изгледа и повтори:

— Странно.

— Нищо странно няма — възрази Купер.

— Аз също се отписвам. До земята този кораб ще бъде управляван от друг капитан.

— В такъв случай аз черпя — каза Купер.

— Присъединявам се. Но първо — аклиматизацията!

Те излязоха на полигона и тръгнаха към сградите на аеродрума. Насреща им идеше машина. Купер не можеше да се наслади на червените отражения от родната планета, на лекия въздух, на хладното слънце. Лекарят ги чакаше в своя тесен кабинет.

— Виноват — рече той, — но вие знаете правилата.

— Не са ми по душата — отговори капитанът. — Явно, че трябва.

Седнаха в креслата и запретнаха ръкави.

„Така беше и предишния път“ — помисли си Купер.

Лекарят седеше на своя стол и следеше под часовник кога двамата космонавти ще дойдат на себе си.

— Тежък ли беше рейсът? — попита той пробуждащите се.

— Има ли леки рейсове? — сърдито отговори капитанът.

— Това беше адски рейс — каза Купер. — Най-грозният, най-мъчителният в живота ми. Двигателите…

— Прости ми, Купер — премина на ти капитанът. — Но заради лекарството… Нямаше друг кораб…

— Спомням си — махна с ръка Купер. С мъка стана и погледна през стъклото хладния, мрачен, червеникав, чужд марсиански хоризонт.

— Аз за нищо на света не бих се справил — спомни си той, — ако не беше внушението… — После се обърна към лекаря: — Кога ли ще можем да пътуваме без това?

— Когато корабите станат надеждни. И човекът свикне да пътува из космоса като из своята родина.

— Какво ли не прави носталгията!

— Друг изход няма — каза лекарят. — Без тези инжекции нямаше да имаме нито един космонавт. С тях те всеки път чувствуват, че летят към дома…

— Това е вярно — съгласи се капитанът. — И аз не съм изключение. Признавам си: не бих издържал, ако знам, че пътувам само за пари.

Купер гледаше през прозореца отвратителния марсиански ландшафт. „Що за идиот съм! Мотая се из космоса, а в същото време в дома ме чака такава жена като Дорис и двете ми деца…“

Познати симптоми. Отново носталгия, но този път по Земята.