Евгени Василев
Лунното джудже

198… година.

Рилко кацна с ракета на Луната.

Беше ранно утро. Пронизваше леден хлад — слънцето още не бе изгряло.

Добре, че на тръгване Рилко взе дядовия си кожух. Облече го, сложи скафандъра и излезе на разузнаване. Изгаряше от нетърпение час по-скоро да разкрие тайните на лунния свят. Беше чел, че там не вали дъжд и сняг, не духа вятър и звездите греят и през деня…

Младият космонавт тръгна напосоки. Виждаше пред себе си само скали и пропасти. И нито едно-едничко дърво! Ни стръкче трева! Никакъв живот! Напразно се вслушваше да долови някакъв звук. Беше тихо, тихо. Толкова тихо, че не чуваше даже туптенето на собственото си сърце…

Рилко се натъжи. Той обичаше шума, шегите, смеха. „Колко по-хубаво щеше да бъде, ако имаше другар!“ — тъй си помисли и о, чудо! — иззад скалите се показа едно смешно джудже с два носа.

Рилко потърка очи, да не би да сънува. Джуджето беше истинско! Дори му се стори малко познато. Къде ли бе го виждал?

— Хей, приятелю, ела насам! — каза му приветливо Рилко. — Не бой се, аз съм от Земята…

Но от устата му не излезе никакъв звук, сякаш беше онемял.

Рилко се досети, че на Луната нищо не се чува, и почна да го вика при себе си със знаци. Вместо да се приближи, джуджето му се изплези и подскочи нависоко като гумена топка. „Иска да се състезаваме!“ — помисли Рилко. Подскочи и се издигна толкова високо, че би могъл да достигне с ръка покрива на двуетажна къща.

После джуджето взе огромен камък и без усилие го хвърли надалече.

Рилко реши и той да опита силата си. Грабна една отломена скала, която му се стори по-лека от перце, и също я захвърли.

Скалата се затъркаля към гърлото на един кратер, като увличаше подире си други камъни и вдигаше облаци прах. Търкаляше се без ек, без грохот.

Рилко гордо се изпъчи: „Ето какъв юнак съм аз!“ Но джуджето се разсмя и побягна.

„Диваче!“ — ядоса се момчето и го подгони. И о, чудо! — стори му се, че не стъпва по лунната повърхност, а просто подхвърча. С едно засилване прескачаше цели пропасти. И когато вече настигаше лунното същество, то изведнъж изчезна.

Рилко спря и предпазливо се озърна. Може би го дебне опасност?

Погледна случайно към ракетата и изтръпна: двуносият палавник бе се качил в нея и се готвеше да отлети.

— Стойй! — извика му Рилко, забравил, че нищо не се чува. — Слизай веднага или ще те наплескам… Крадец такъв!

И се спусна да го хване.

Но палавникът не се изплаши. Запали моторите, махна му с ръка и изчезна с ракетата в космическите простори.

Рилко въздъхна. Това двуносо човече най-подло го измами. Как ще се върне сега у дома?

Той седна и заплака.

Сбогом, мила земьо!

Сбогом, мамо и татко!

Сбогом, училище!

От очите му капеха сълзи, едри като лешници. И как да не плаче! Нито къща има на Луната, в която да преспи, нито приятел, с когото да се разговори. Нито кино, нито стадион…

Рилко тъй горчиво плачеше, че даже коравата лунна скала се пропука от сълзите му. Забуча вода. Той отскочи встрани и се… събуди.

Навън беше нощ. В отворените крила на прозореца плискаше проливен дъжд.

Рилко попипа с радост завивките. Не можеше да повярва, че си е у дома.

В този момент лампата светна. Влезе майка му и затвори прозореца.

Момчето се озърна с примижали очи. Всичко е било само сън!

Изведнъж трепна. Погледът му падна на порцелановата статуетка върху бюфета, подарена му за рождения ден. От нея усмихнат го гледаше един малък палячо с два носа…