Игор Росоховатски
Музика на океанското дъно

Той се мъчеше да си припомни собственото си име. И все не успяваше, Погледна през стъклото, отдръпна се и удари силно крака си о ръба на масичката. После хвърли поглед към електрокалендара.

„Защо ли го гледам? Та той отдавна е повреден. Може би извърших най-голямата грешка, загдето веднага не го поправих. Времето вече е спряло за мене, то не съществува!“

Мислите му се объркаха, разпиляха се. Но нима времето може да се спре? А колко ли измина от аварията, от часа, в който батискафът легна на дъното на океана и повече не се помръдна? Три седмици, месец?…

Закрачи из каютата ту бавно, ту като ускоряваше крачките си. Спря при термостата, извади стиска водорасли и ги изяде. Движенията му бяха отпуснати, лениви. Тука всъщност имаше всичко: електроенергия, храна, кислород, удобно кресло — неща, създадени от много грижливи хора — конструктори, инженери, биолози, медици. Ето и този батискаф; колко труд бе вложено при изработването му! Двигателят изградиха по идея на баща му. А многопластовата метална обвивка направиха с уплътнител, какъвто преди пак баща му поставяше при изработването на подводниците. Такава обвивка издържа налягането на стотици хиляди тонове.

Той седна в креслото, подпря с длан брадичка и се замисли за своето семейство. Така му стана по-леко. Понякога ъглите на устните му се раздвижваха, като че ли искаше да се усмихне… Цялото му семейство се състоеше от конструктори и корабостроители. Само чичо му — композиторът — правеше изключение. В тяхната къща, където всички говореха за килове и за обшивки, за двигатели и коефициенти на полезното действие, странно звучаха думите на чичо му „солфеджио“ и „симфония“. И самият той изглеждаше някак странен с тънките си дълги пръсти и разсеяно-съсредоточеното изражение на лицето си. Да, в изражението на неговото лице едновременно се съдържаше и разсеяност, и съсредоточеност, съсредоточеност — към звуците, разсеяност — към всичко останало. Той казваше: „Морето, това са хиляди симфонии! Вие не винаги ги чувате, а аз не успявам да ги запиша!“ И добавяше: „Духовна храна! Човек не може без духовна храна!“

„Чудак! — помисли си той за него — чудак!“

И пак продължи собствените си мисли:

„Всички се трудиха над моя батискаф. И само чичо — симфонията на морето? Защо? Нужна ли ми е неговата симфония в такива минути, когато другото, необходимото, не може да помогне?“

Обвивката го защитаваше от хилядите тонове, които тегнеха над батискафа. Налягането на водата върху пезокристалите непрекъснато зареждаше акумулаторите, приборите пречистваха морската вода и я правеха годна за пиене. А други извличаха от същата вода кислород, необходим му за дишането. Тук имаше и храна и тя щеше да стигне за столетия, защото хранителните водорасли се размножаваха неимоверно бързо. Всичко бе предвидено и той можеше да чака, докато го намерят. Той нямаше да умре нито от липса на въздух, нито от липса на храна, нито от жажда.

Но ако можеше да чуе човешки глас, ако не беше тази проклета тишина.

Погледът му изведнъж спря върху неголяма кутия — подарък от чичо му. В нея бяха неговите симфонии, записани на магнетофонна лента. С уморени ръце той я отвори и постави една от лентите на магнетофона.

Тиха музика изпълни каютата.

Той се облегна в креслото и се заслуша.

Някъде звънко зашумоляха ручеи. След това те се вляха един в друг, забучаха водопади…

Запяха птици… В градината се разсъмна…

Той чу как се събуди земята, как се изправиха върховете на дърветата и на тревичките, как зашумоля по покрива благодатен дъжд и в обора замуча крава…

И ето, в мелодията се появиха ликуващи звуци. Това бе разбуденият, бодър човек. Той взе в ръце чука и заудря по наковалнята. Излезе в полето и избуялата ръж започнат да се гали в коленете му, да се разтваря пред него, за да мине. Седна в един самолет и разцепвайки със свистене въздуха, се понесе в небесните висини. Слънцето заигра по крилата и запя. Запя самолетът, запяха дърветата и тревите, останали на земята. Запя косата в полето и чукът в ковачницата…

Музиката се разливаше на вълни. Това бяха вълните на морето. Хиляди светли отблясъци на слънцето се преливаха в тях, заслепяваха очите. Кипеше бялата пяна пред носа на един кораб. На капитанския мостик стоеше баща му. Зазвъня веригата на котвата и във водата се спусна мощен батискаф — океанско чудовище. Разплиска се океанът. Батискафът започна да се спуска. Лъчите на прожекторите му прорязваха океанските пустини. И заляха тържествуващо и нежно…

Той разбра — търсят го! Хората няма да оставят човека в беда; те бързаха сега към него, към Володя Уралцев!

Той си припомни името си, припомни си своята фамилия. И си каза:

— Разкисна се ти, Владимир Уралцев! Срамота!

Тоновете вода, както и преди, налягаха върху батискафа. Но нищо не можеха да направят.

Володя се усмихна.

А музиката люлееше своите вълни…

Разказа печатаме с малки съкращения.