Готфрид Келер
Дитеген

На северните склонове на ония гористи хълмове, на чиято южна страна е разположена Зелдвила, цъфтеше към края на петнадесетия век град Рюхенщайн в усойната сянка. Сива и мрачна бе масата на скупчените му зидове и кули, скромни и честни, но строги и навъсени бяха управниците и жителите на града и цялата им обществена дейност се състоеше в упражняване авторитета на властта, в прилагане на право и закон, на заповеди и наредби, в издаване на укази и изпълнение на присъди. Те се гордееха най-вече, че притежават собствен наказателен закон — голяма дебела книга, която бяха съставяли в течение на много години от разни разпръснати углавни закони, останали от император и империя, и я бяха допълвали така усърдно и самопожертвователно, както други градове се грижат за духовната си свобода и земните си блага. По надвисналите скали около града се виждаха лобни места, стърчаха бесилки и колела за мъчение, кметството бе обкичено с железни вериги и халки, от кулите висяха челичени клетки, а по всички ъгли на улиците бяха поставени дървени въртящи се кафези, в които изтезаваха жени. Дори по тъмносинята река, която миеше града, бяха построени разни приспособления, от които потопяваха във водата или давеха злосторниците със завързани крака или в чували — според тънките разграничения на присъдата.

Рюхенщайнци не бяха някакви чиличени, яки и страшни хора, както би могло да се съди от склонностите им; бяха най-обикновена порода хора със съвсем филистерски вид, със заоблени кореми и тънки крака, и всички до един имаха дълги жълти носове — и именно с тези носове те през цялата година дебнеха да надушат нещо и фучаха един срещу друг. Никой не би допуснал, че зад провинциалната им външност се крият, както изглеждаше, такива здрави нерви, които им бяха нужни, за да гледат непрестанните смъртни наказания. Но такива си бяха те по природа.

Така те бяха разпрострели своето правосъдие като мрежа над целия град, очаквайки жадно нова плячка; и действително никъде по света нямаше толкова странни и чудновати престъпления, които трябваше да бъдат наказвани, както в Рюхенщайн. Неизчерпаемата дарба на рюхенщайнци да измислят все нови и нови наказания, сякаш още повече блазнеше грешниците и ги караше да се надпреварват в извършване на злодеяния. Но когато въпреки това се почувствуваше липса на престъпници, те не се смущаваха, а залавяха и наказваха нехранимайковците от другите градове; така че всеки, който искаше да мине през тяхна земя, трябваше да бъде с чиста съвест. Щом чуеха за някое злодеяние, извършено нейде в далечен край, те залавяха първия случайно попаднал им скитник от тази страна и го подлагаха на мъчения дотогава, докато се признаеше за виновен или пък случайно се окажеше, че въобще не е извършено такова престъпление. Поради това възникваха спорове за териториална компетенция на съдилищата и те бяха в постоянна вражда с конфедерацията или с други кантони и често се налагаше да бъдат строго мъмрени.

За изпълнение на присъдите си — екзекуции, изгаряне и давене — те предпочитаха тихо, приятно време, така че в най-хубавите летни дни винаги си имаха някое зрелище от този род. Нерядко пътникът, който минаваше през полето, виждаше отдалеч как в сивото скално гнездо блясва мечът на палача, как се вие димният стълб над кладата или как се мята хвърлена в реката вещица, сякаш лъсва риба, скочила над водата. Думите господни нямаше да им се усладят, ако те не изправеха поне една влюбена двойчица със сламени венци на главата пред олтара и не им държаха поне една строга нравствена проповед за назидание. Други радости, празненства и шествия в града нямаше, защото всичко бе забранено с безброй постановления.

Човек лесно може да си представи, че този град не можеше да има по-противни съседи от зелдвилци, които живееха отвъд гората и като нечиста съвест тегнеха на врата им. Всеки зелдвилец, който се осмелеше да стъпи на рюхенщайнска земя, биваше залавяй и изтезаван заради последното злодеяние, извършено кой знае къде. Затова и зелдвилци хващаха всеки рюхенщайнец, когото можеха да пипнат на своя земя, и направо, без никакво разследване, а просто защото беше рюхенщайнец, му удряха шест тояги по задника насред пазара. Това бяха единствените случаи, когато те употребяваха брезовата пръчка, защото иначе не обичаха да си причиняват болка един на друг. След това намазваха с катраненочерна боя дългия му нос и сред гръмки, ликуващи смехове го пущаха да си върви в къщи. Затова в Рюхенщайн постоянно се срещаха особено навъсени хора с начернени носове, които дълго време не можеха да избелеят; те обикаляха наоколо, душеха мълчаливо и търсеха да докопат някоя жертва за палача.

Зелдвилци обаче винаги си държаха от оная черна боя в едно желязно гърне, върху което беше изрисуван рюхенщайнският градски герб и което те наричаха „любезният съсед“; то стоеше закачено заедно с четката на свода на градската порта, която гледаше към Рюхенщайн. Щом боята изсъхнеше или се привършеше, те я подменяха, като си устройваха шутовски гуляи, за да дразнят бедните си съседи. Веднъж онези така кипнаха заради тези шеги, че потеглиха със знамето начело да вразумят зелдвилци с бой. Своевременно предизвестени за това, зелдвилци излязоха насреща им и юначно ги нападнаха. Но рюхенщайнци бяха поставили в предните редици десетина посивели, сбръчкани и брадати наемници, които носеха нови въжета с примки на коланите си, и зелдвилци така се изплашиха от тях, че побягнаха назад; положението им висеше на косъм, но в последния миг ги спаси едно щастливо хрумване; за смях те бяха взели със себе си „любезният съсед“, а вместо знаме — една огромна дълга четка. Запазвайки пълно самообладание, зелдвилецът, който носеше четката, я потопи в черната боя, скочи смело срещу предната редица на врага и със светкавична бързина нацапа лицата им; така всички, които бяха непосредствено застрашени от омразната чернилка, се разбягаха и никой не искаше да бъде най-отпред. По този начин войската им се разколеба; смътен страх обхвана и задните редици, а през това време зелдвилци, охрабрени, настъпваха все отново сред диви смехове и изтласкаха рюхенщайнци към града им. Речеше ли някой да им се опре, веднага довтасваше страшната четка с дългата дръжка. Но за това мацане се изискваше истинско мъжество от зелдвилци: два пъти вече дръзките четконосци падаха, пронизани от стрели, и всеки път друг поемаше странното оръжие и се понасяше към врага.

И все пак накрая рюхенщайнци бяха отблъснати напълно; те побягнаха със знамето си на тълпи през гората, а зелдвилци ги гонеха по петите. С мъка успяха да се спасят в града и да затворят портите; тогава техните преследвачи започнаха така да цапат с пустата му черна четка градските им врати и подвижния мост, докато най-после рюхенщайнци се окопитиха и започнаха да замерят шумните бояджии с гърнета с вар.

В разгара на настъплението някои по-видни зелдвилци влязоха в града и бяха откъснати от своите, но понеже десетина рюхенщайнци бяха пленени от победителите, след няколко дни се спогодиха да си разменят пленниците и така се стигна до сключването на истински мир, доколкото това бе възможно. И двете страни се бяха поналудували и сега чувствуваха нужда да живеят спокойно със съседите си. Така всичко предвещаваше добросъседски отношения; зелдвилци първи обещаха да предадат желязното гърне и да го премахнат завинаги, в замяна на това рюхенщайнци трябваше тържествено да се откажат да съдят и наказват своеволно всички минаващи през този край зелдвилци и напълно да изличат тези разпоредби от законите си.

За потвърждаване на това споразумение определиха един ден и за срещата избраха една горска поляна, на която бе станала главната битка. От Рюхенщайн пристигнаха неколцина по-млади съветници, защото на старите просто сърце не им даваше да заживеят в мир и любов със Зелдвила. Зелдвилци действително пристигнаха в многобройна делегация и с весела глъчка и суетня донесоха „любезният съсед“, а също така и едно буренце от най-старото вино на града заедно с няколко хубави сребърни и позлатени потира, които пазеха за тържествени случаи. С всичко това те така успешно завъртяха главите на младите рюхенщайнски господа, че на тях им се стори, сякаш слънце блесна пред очите им; и вместо да се върнат незабавно у дома си, те се поддадоха на изкушението и отидоха с прелъстителите си в Зелдвила. Там ги заведоха в кметството, където всичко беше готово за богат пир; надойдоха красиви жени и девойки, започнаха да редят все повече и повече старинни кани, сахани, блюда и потири по масата, така че от блясъка на жарките очи и на благородния метал бедните рюхенщайнци съвсем си загубиха ума и изпаднаха в най-весело настроение. И понеже не знаеха нищо друго, между пиянските песни на зелдвилци те запяха латински псалми и накрая съвсем лекомислено настояха зелдвилци да дойдат на гости на техния град заедно с жените и дъщерите си, като им обещаха да ги приемат най-любезно. Зелдвилци единодушно приеха поканата, след което последва нова веселба — накратко казано, младите управници от Рюхенщайн се сбогуваха крайно доволни и честити и когато засмените дами ги придружиха до градските порти, те се държаха като щастливи завоеватели, смятайки, че са изиграли хубава шега на зелдвилци.

Разбира се, приятният облик на тази история съвсем се промени, когато на другия ден веселите господа се събудиха в родния си мрачен град и трябваше да докладват за всичко, което се бе случило. Когато стигнаха до точката, отнасяща се до поканата, без малко не ги хвърлиха в затвора и не ги подложиха на разпит като омагьосани от зелдвилци. Междувременно обаче в жилите на младите рюхенщайнци заговори властолюбивата им кръв и макар сами да бяха се поразкаяли за поканата, те все пак твърдо настояха да изпълнят дадената дума и обясниха на старите, че чисто и просто честта на града изисквала да посрещнат добре зелдвилци. Те намериха доста привърженици между гражданите особено след като описаха скъпите вещи, собственост на града, с които зелдвилци така предизвикателно се бяха перчили, и след като нахвалиха техните жени и изящните им дрехи. Мъжете казаха, че няма да търпят само зелдвилци да се надуват, че ще трябва и те да извадят на трапезата собственото си съкровище, което блести, затворено в железните ковчези, а жените горяха от желание да заобиколят строгите закони за облеклото и под прикритието на политиката поне веднъж да се наконтят и нагиздят като света. Защото всички те си имаха накити и хубави дрехи в раклите; иначе строгите наредби щяха да бъдат за тях непоносими и те отдавна щяха да ги премахнат със собствени сили.

Така младите успяха да наложат гостуването на своите нови приятели и стари врагове за голямо неудоволствие на възрастните. Затова пък старците веднага решиха да отпразнуват този досаден ден, като изпълнят някоя смъртна присъда, и по този начин благотворно и достойно да охладят предстоящото буйно веселие. Докато младите господа бяха заети с приготовленията за празника, възрастните тихомълком уредиха работата и хванаха за гушата един млад, още невръстен, беден грешник, който тъкмо беше попаднал в мрежата им. Това беше едно красиво като картина единадесетгодишно момче, чиито родители бяха изчезнали в размирните военни времена и сега градът бе поел възпитанието му. По-точно казано, то бе дадено на прехрана у един подъл и зъл стражар, чиято задача бе да преследва просяците. Той се отнасяше със стройното, красиво и яко момче почти като с някакво добиче, в което усърдно му помагаше жена му. Кръстиха момчето Дитеген и това име беше цялото му имущество, неговата утринна и вечерна благословия и всичко, с което щеше да тръгне по дългия житейски път. Беше облечен като просяк, никога не бе имал неделни дрехи, и в празнични дни, когато всеки се поиздокарваше, той би приличал на плашило в бедняшката си дрешка, ако не беше толкова красив. Караха го да жули пода, да мете и да върши всичката слугинска работа, а когато жената на стражаря не можеше да намери нещо достатъчно тежко, за да го измъчва, го даваше под наем на съседките си срещу пари, за да върши най-черната работа, която му възложеха. Въпреки че беше сръчен, те го смятаха за глупав, защото той безропотно понасяше всичко и никога не се противеше за нищо; и все пак никой не можеше да устои дълго на огнените му очи, когато с неосъзната дързост той впереше искрящ поглед в някого.

Преди известно време стражарят и жена му бяха пратили Дитеген при винаря да вземе малко оцет, че им се беше прияло салата. Открай време те държаха оцета в една малка каничка, която — понеже беше потъмняла от времето — смятаха, че е от просто тенеке (беше я купила още преди години майката на жената заедно с още някои вехтории за два-три пфенига), в същност обаче тази кавичка беше от чисто сребро. Винарят, който продаваше оцет, живееше в едно усамотено място отвъд градските стени. И така, както си вървеше момчето с каничката в ръка, един стар евреин с торба на рамо мина безшумно край него, хвърли бърз поглед върху изящно изработения, макар и изцапан съд и с ласкави думи го поиска от детето, за да го поразгледа. Дитеген му я подаде, евреинът скришом я тръкна с големия нокът на палеца си и веднага предложи на смаяния юноша в замяна един доста хубав на вид лък, който той измъкна от торбата си заедно с няколко стрели в колчан от проядена видрова кожа. Момчето жадно посегна към оръжието и със сръчна и силна ръка веднага опъна тетивата; през това време евреинът тихо продължи пътя си, без младежът да му обърне повече внимание. Той започна да се цели във вратата на една малка куличка, изградена върху градската стена. Несмущаван от никого, забравил целия свят, той се забавляваше, докато се мръкна, и дори продължи да стреля при светлината на месеца, който тъкмо изгряваше.

Междувременно стражарят беше направил още една обиколка из града и бе заловил евреина, който тъкмо се готвеше да се измъкне през градската врата. Разтършуваха торбата му и стражарят остана съвсем слисан, когато позна каничката си за оцет, която преди малко сам бе мушнал в ръцете на храненика си. Страхувайки се за главата си, евреинът веднага призна, че каничката е сребърна и излъга, че някакъв младеж насила му я бил натрапил в замяна на един чудесен лък, който все пак не струвал колкото нея. Стражарят бързо доведе един златар, който разгледа каничката и потвърди, че тя е сребърна — била изящен старинен предмет, изкусно изработен. Тогава стражарят и жена му, която през това време бе дотърчала да види какво става, изпаднаха в ужасно вълнение и ярост, първо, защото, без да знаят, бяха притежавали такава скъпа вещ и, второ, защото без малко щяха да я загубят. Стори им се, че целият свят гъмжи от чудовищни неправди, а детето им се видя като техен смъртен враг, който едва ли не е готов да ги лиши от вечното им блаженство, от небесната награда за безкрайната им търпеливост и заслуги. Изведнъж те се престориха, сякаш открай време са знаели, че каничката е от сребро и че винаги е минавала за сребърна в техния дом. Те започнаха люто да кълнат и да обвиняват в безбожна кражба момчето и докато то, не подозирайки нищо, се беше съвсем улисало в играта си и с всеки изстрел все по-добре улучваше целта, две хайки преследвачи тръгнаха да търсят малкия беглец; едната хайка се предвождаше от стражаря, а другата от жена му, която не искаше да се лиши от това удоволствие. Така те скоро налетяха от разни страни на стрелеца, който продължаваше все така усърдно да се упражнява в светлината на месеца и сякаш се пробуди от дълбок сън, когато ненадейно се видя обкръжен отвсякъде. Едва сега Дитеген си спомни за дългото си отсъствие от къщи и за каничката, която беше разменил. Но в себе си реши, че е направил добра търговия, и усмихнат, подаде лъка на стражаря, за да го умилостиви. Въпреки това го завързаха още на самото място, замъкнаха го в затвора и го подложиха на разпит; той разказа всичко, което се беше случило, без да му дадат ни най-малката възможност да се защити.

Осъдиха клетото дете на обесване, а изпълнението на присъдата отложиха за деня, в който зелдвилци щяха да дойдат на гости.

И те наистина пристигнаха — едно тържествено шествие в ярки, блестящи цветове, с градския тръбач начало; впрочем всички бяха въоръжени с хубави мечове и ками, но въпреки това водеха по средата си десетина от най-оперените си млади жени, богато нагиздени; имаше дори и няколко деца, облечени в цветовете на града, които носеха дарове. Техните приятели, младите градски съветници от Рюхенщайн, ги посрещнаха на коне малко пред градските порти, поздравиха ги с добре дошли и малко унили, ги поведоха към града. Черната боя от портата беше поостъргана, доколкото бе възможно, беше прясно боядисана и окичена с няколко мършави венеца. Зад портите обаче стояха всички наемни войници, строени в пълно бойно снаряжение, и така, подрънквайки и звънтейки с оръжията си, те съпроводиха шествието през сенчестите мрачни улици. Мълчаливи, но любопитни, хората назъртаха от прозорците, сякаш някакво небивало чудо минаваше по улиците, и щом някой зелдвилец погледнеше весело нагоре и поздравеше, жените плахо се отдръпваха назад. Мъжете им обаче бяха сплескали необичайно носове о зеленикавите стъкла на прозорците, за да не изпуснат голите женски вратове — невиждана досега гледка в техния град.

Така шествието стигна до голямата зала на кметството. Тя беше богата, но мрачна на вид, целите стени и таванът бяха облицовани с черен дъб, с няколко позлатени украси. Дългата маса беше постлана с ленена покривка, в която бяха втъкани със зелена коприна и сърма орнаменти, представляващи листа, овчари, ловци и кучета. Отгоре бяха поставени изящни покривчици от снежнобял дамаск; щом човек се взреше по-отблизо в тях, виждаше художествено изработени сцени на твърде весели историйки из живота на боговете, каквито никога не би очаквал да види в тази тържествена и строга зала. Върху разкошната покривка беше приготвено всичко необходимо за едно тържествено угощение — между другото и множество великолепни ковани съдове, върху които ту в изпъкнал, ту във вдлъбнат релеф беше изобразен цял един блестящ свят от гонещи се нимфи, наяди и други полубогове; дори и най-хубавият предмет — сребърен боен кораб с платна и въжета, иначе съвсем благоприличен и подходящ за мястото си — носеше като украса на носа си една Галатея с най-дръзки форми.

Покрай масата сновяха нагоре-надолу повечето от жените на градските съветници, облечени в строги черни или кървавочервени копринени рокли и закрити с твърди колосани дантели чак до брадичките. Те носеха по няколко реда златни огърлици, колани и бонета, а върху ръкавиците си бяха сложили по два-три пръстена на всеки пръст. Тези жени не бяха грозни, по-скоро можеха да минат за хубави; почти всички имаха нежен, едва ли не прозрачен цвят на лицето и бяха надарени с очарователни розови бузки; но те гледаха така недружелюбно, строго и кисело, че човек се питаше дали въобще са се смели някога в живота си, или най-много само веднъж, когато в тъмна нощ са придумали съпруга си да си сложи за първи път нощна шапчица на главата.

Приветствията бяха също доста тягостни, така че всички бяха доволни, когато най-после можаха да седнат на масата и с ядене и пиене да прогонят общото смущение. Първи зелдвилци си възвърнаха естествената веселост, като започнаха да се възхищават на богатите покривки и прибори по масата. Това доста допадна на рюхенщайнци и те тъкмо възнамеряваха да подхванат насила някой муден разговор, когато цялата работа взе такъв обрат, за какъвто не бяха дори и сънували. Защото зелдвилци, чиито очи играеха на четири, веднага откриха прелестните весели картинки по тъканите покривки и по съдовете; засмените им и развеселени погледи шареха по пикантните, пищни сцени, те си ги показваха един на друг и умееха по шеговит, но все пак изискан начин да тълкуват и назовават изображенията, при което дамите бяха не по-малко невъздържани от господата. Това държане се стори на домакините малко детинско и сега и те се взряха да видят какво толкова смешно са видели гостите. Но останаха като паднали от небето — втрещени и със зяпнали уста! Каквито си бяха ограничени, те никога не бяха разглеждали по-подробно всичката тази прелест и считаха, че украсата си е просто украса, която си има своето предназначение, и че сериозните хора няма какво много-много да я разглеждат. Сега те с ужас видяха страхотния езически свят, който се разкриваше на една педя от целомъдрените им очи. При това бяха възмутени, че зелдвилци се показаха така любопитни и невъзпитани и разкриха шумно тези суетни дреболии, вместо тежко и достойно да се направят, че не ги виждат, и да се възхищават само от изящността на тъканите. Господата се усмихваха кисело и нацупено, когато онези откриваха тук някоя Леда, там някоя Европа. Жените обаче ту се изчервяваха, ту пребледняваха от яд и тъкмо когато възмутени се канеха да си тръгнат, тъжният звън на една камбана внезапно ги успокои. Това беше камбаната на осъдените на смърт в Рюхенщайн; глух шум по улицата възвести, че водят младия Дитеген на бесилката. Всички сътрапезници скочиха и изтичаха към прозорците, при което рюхенщайнци отстъпваха със злорада усмивка място на развеселените си гости.

Един поп, един палач с помощника си, няколко съдии и стражи минаха по улицата; най-отпред, теглен с въже от палача, вървеше добрият Дитеген с вързани на гърба ръце, бос, облечен само в бяла, поръбена с черни ивици риза, каквато носят осъдените на смърт. Хубавата му коса падаше разпиляна по голия му лъскав гръб; той гледаше смутено и умоляващо нагоре към къщите, сякаш търсеше помощ и милост. Под портата на кметството стояха празнично облечените и нагиздени синове и дъщери на зелдвилци, които — както обикновено правят всички деца — бяха наскачали от масата и изтичали навън. Когато бедният малък грешник видя тези мили и щастливи деца, каквито досега въобще не беше виждал, поиска му се да се спре при тях и горещи сълзи закапаха по страните му; но палачът го блъсна да върви, шествието отмина и скоро изчезна. Горе зелдвилските жени пребледняха, а и мъжете изтръпнаха от ужас, защото въобще не бяха любители на такива зрелища. Стана им някак грозно и страшно сред тези хора и затова те отстъпиха пред настояванията на жените си, които искаха да си тръгнат веднага. Сбогуваха се колкото се може по-учтиво с рюхенщайнци, които бяха доволни от своя току-що изигран коз и дори се бяха поразвеселили малко; затова в най-добро настроение те изпратиха до градските порти скъпите си гости, както ги наричаха, и по пътя се показаха много вежливи и приказливи.

Пред портите върволицата се сблъска с палачите, които отминаха навъсено край тях. Веднага след тях вървеше само един слуга, който тикаше количка пред себе си; върху нея в прост ковчег лежеше обесеният юноша. Плахо и почтително бедният човечец се спря и застана настрана, за да направи път на пищното шествие на зелдвилци и да понагласи ковчега, за да не би капакът да се изхлузи и гостите да зърнат трупа на нещастника. Между децата от Зелдвила обаче имаше едно седемгодишно момиченце, смело, хубаво, с къдрави коси, което не бе престанало да плаче, откакто видя, че откарват момчето, и нищо не беше в състояние да го утеши. И докато зелдвилци минаваха покрай количката, детето скочи с мълниеносна бързина върху едно от колелата и блъсна капака, така че безжизненият Дитеген се откри пред погледите на всички. В същия миг момчето отвори очи и леко пое въздух; в суматохата през този ден палачите го бяха обесили небрежно и го бяха свалили твърде рано от бесилката, тъй като съдиите си правеха сметка да докачат нещо от тържествения обед. Дръзкото момиченце изпищя и извика силно:

— Той е още жив! Той е още жив!

Жените от Зелдвила веднага се струпаха около ковчега и като видяха, че хубавото бледо момче се поразмърда, грабнаха го насила, свалиха го от количката и започнаха да го разтриват, да го пръскат с вода, да му наливат вино в устата — въобще положиха за него всички грижи, докато напълно го съживиха. И докато техните мъже им помагаха, господа рюхенщайнците стояха слисани наоколо и не знаеха какво да предприемат. Най-после момчето се изправи на крака и се огледа, сякаш се събужда в рая; в този миг обаче то съзря помощника на палача, който му бе надянал примката около врата, и обзето от ужас, си помисли, че и той е дошъл заедно с него на небето, затова побягна и се притисна до жените. Трогнати, те помолиха строгите си съседи да им подарят момчето в знак на добро приятелство; мъжете се присъединиха към молбите им и след като се посъветваха известно време, рюхенщайнци заявиха, че нямат нищо против зелдвилци да вземат малкия грешник, така както си е — нека той и спасеният му живот им бъдат дар от рюхенщайнци. Тогава хубавите зелдвилки и децата им засияха от радост и както си беше облечен в смъртната риза, Дитеген потегли заедно с тях. Беше хубава лятна вечер и затова, щом се изкачиха на планината и стъпиха на своя земя, зелдвилци решиха да се повеселят за своя сметка в притъмнялата гора и така да се съвземат от преживяния ужас; още повече, че от града бяха надошли да ги посрещнат голяма тълпа хора, които изгаряха от любопитство да узнаят как пратениците им са прекарали деня в Рюхенщайн. Музикантите засвириха отново, а потирите минаваха от ръка на ръка в развихрилото се едва сега истинско веселие. Дитеген гледаше наоколо с такъв щастлив, любопитен и чистосърдечен поглед, който ясно говореше, че той е съвсем невинен, а това скоро се потвърди и от разказа му. Зелдвилки просто не можеха да му се налюбуват; изплетоха му венец от вейки и горски цветя, който сложиха на главата му, и в дългата си широка риза той беше така миловиден, че всички подред започнаха да го целуват и щом последната го пуснеше, първата отново протягаше ръце към него.

Но малкото момиченце, което в същност бе спасило Дитеген, излезе внезапно из навалицата и сърдито застана между момчето и една от жените, която тъкмо се готвеше да го целуне; то буйно дръпна момчето за ръка и го поведе към децата, така че компанията избухна отново в смях, а някои се развикаха:

— Точно така! Малката Кюнголт не изпуща придобивката си! Пък има и вкус, вижте само колко й подхожда това малко мъжле!

Но бащата на Кюнголт, главният горски надзорник, рече:

— Много ми харесва това момче, то има добри очи! Ако господата нямат нищо против, ще го приютя временно при себе си, защото имам само едно дете; а като поотрасне, ще се постарая да го направя честен и изкусен ловец.

Зелдвилци одобриха предложението му. Доволна, Кюнголт стискаше Дитеген за ръка и не го остави вече да се отдели от нея. И наистина те бяха една много миловидна двойка; момиченцето бе облечено в зелено и червено и носеше венец от пъстри цветя на главичката си. Когато най-после в пламналата вечерна заря всички тръгнаха надолу по планината към домовете си, двете деца вървяха пред веселата тълпа като картина от някогашен приказен свят. Скоро обаче горският надзорник се отдели от останалите и заедно с двете деца тръгна по една странична пътека към горския дом, който се намираше сред гората, недалеч от града. Тъмен свод от дървета водеше към къщата, където ги очакваше кротката жена на горския. Тя много се зачуди, като видя две деца. Веднага се събра и цялата прислуга и докато жената слагаше на уморените деца да похапнат, мъжът й разправи за странната случка с момчето. То обаче вече беше съвсем капнало от умора и зъзнеше от студ в тънката си риза; затова горският надзорник попита кой би искал да вземе неочаквания гост в леглото си за първата нощ. Но ратаите и дори прислужничката се дръпнаха плахо назад, защото се страхуваха да се докоснат до дете, което само преди няколко часа бе висяло на бесилка. Тогава Кюнголт извика буйно:

— Нека спи в моето креватче! В него има място и за двама ни!

Всички се разсмяха, а жената на надзорника каза любезно:

— Нека спи при теб, мое дете! — И като погледна благо момчето, тя добави: — Още щом влезе клетото дете, изпитах някакво странно чувство, стори ми се, че се появи добър ангел, който ни носи щастие. Уверена съм, че той поне няма да ни донесе беда!

С тези думи тя заведе децата в стаичката до голямата стая и ги нагласи да спят. Дитеген, който беше капнал за сън и едва виждаше и чуваше какво става около него, по навик се опита да се съблече; но тъй като и без това беше вече по риза, сънливите му напразни опити се видяха така смешни на момиченцето, което вече се беше пъхнало под завивките, че от удоволствие то високо се разсмя и извика:

— Я вижте туй юначе по ризка! Иска да се съблече, а си няма ни дрешка, ни обущенца!

И майката се усмихна и рече:

— Легни си с тази ризка, мило дете! Тя е съвсем нова, пък и е ушита от хубаво ленено платно. Ей богу, ония проклети хора от Рюхенщайн не се скъпят, когато вършат страхотиите си!

Тя зави грижливо децата и не можа да се стърпи да не целуне и двете. Така Дитеген попадна в по-добри ръце, отколкото можеше да си мечтае тази заран или когато и да било в живота си. Но той вече беше затворил очи и потънал в дълбок сън.

— Ами той въобще не се помоли! — прошепна загрижено Кюнголт.

А майката отвърна:

— Помоли се и заради него, мое дете! — И тя се върна в стаята.

Действително момиченцето прочете два пъти „Отче наш“ — едната молитва беше за нея, а другата за другарчето й по легло, след което в тъмната стаичка настъпи тишина.

Късно след полунощ Дитеген се събуди, защото едва сега започна да го боли вратът от грубото въже. Стаята беше съвсем светла от лунните лъчи, които падаха вътре, но той не можеше да си спомни къде се намира и какво бе станало с него. Само съзнаваше, че му е много добре въпреки болките в шията. Прозорецът беше отворен, отвън се чуваше сладкият ромон на чешма, сребристата нощ вливаше шепнешком живителни сокове в горските дървета, над които грееше ясният месец: всичко това му беше непонятно и чудно, защото никога — ни денем, ни нощем — той не бе виждал гората. Гледаше, ослушваше се, най-после се надигна и видя до себе си Кюнголт, чието лице бе огряно от месеца. Тя лежеше тихо, но беше съвсем будна, защото не можеше да спи от радост и вълнение; затова широко отворените й очи блеснаха, а устните й се усмихнаха, когато Дитеген се наведе над нея, погледна я в лицето и изведнъж си припомни всичко.

— Защо не спиш? Сега трябва да си отспиш! — каза момиченцето.

Тогава той й се оплака, че го боли вратът. Кюнголт веднага обгърна с нежните си ръчички врата му, опря състрадателно буза до неговата и действително на Дитеген се стори, че вече не усеща болка — така лековита му се видя тази прегръдка. Сега децата се разбъбраха шепнешком; но когато Дитеген трябваше да й разправи за живота си, стана по-мълчалив, защото сам не знаеше на какво се радва най-много, а не можеше да й опише и неволята, в която бе живял, защото познаваше само нея, с изключение на онова, което бе видял предната вечер. Но той внезапно се сети какво голямо удоволствие му бе доставил лъкът, за който съвсем бе забравил през тези дни; тогава Дитеген й разправи как старият евреин го бе вкарал в беда, как хубаво си стрелял той цял час с лъка и колко много му се искало да си има такъв лък.

— Баща ми има много лъкове и стрели. Още утре можеш да стреляш колкото си щеш — каза Кюнголт и започна да изброява всички хубави и интересни неща, които имат в къщи; изброи собствените си скъпоценности, които седяха в една малка ракла: две изкорубени жълтички, една кехлибарена огърлица, книжка с легенди, изпъстрена с картинки на светци, а също и един красив охлюв, в който под стъклено капаче седяла божата майка, направена от злато и червена коприна. Имала също и една позлатена сребърна лъжичка с усукана дръжка, но с нея щяла да яде едва когато стане голяма и се омъжи; тогава за сватбата си щяла да получи булчиния накит на майка си и синята й брокатена рокля, която можела да стои права, без да има някой вътре. Тя помълча известно време, а след това, като се притисна по-здраво към другарчето си, каза тихичко:

— Слушай, Дитеген!

— Какво? — попита той.

А тя му отвърна:

— Ти трябва да станеш мой мъж, когато пораснем, защото ти си мой! Съгласен ли си?

— Да, разбира се — рече той.

— Тогава дай си ръката! — каза малката кандидатка за женитба.

Той й подаде ръка и след този годеж те най-после заспаха и се събудиха едва когато слънцето се бе изкачило вече високо на небето. За да може момчето добре да си отспи, добрата майка не бе събудила и собственото си дете.

Сега обаче тя влезе внимателно в стаята, като носеше на ръка едно момчешко костюмче. Преди две години, когато сечаха един дъб, дървото беше паднало и бе убило единствения й син и макар той да беше една година по голям от Дитеген, тя смяташе, че неговите дрехи ще му са по мярка, защото на ръст той бе напълно еднакъв с починалото й дете. Това бяха празничните му дрехи, които тя с болка и горест на душата бе пазила досега; затова майката стана още в ранни зори, отпра някои от пъстрите гайтани, с които дрехите бяха украсени, и заши цепките, през които блестеше копринената подплата. Сълзите й отново бликнаха, докато вършеше всичко това и гледаше как червената коприна постепенно изчезва като отминаваща пролет зад черното сукно на дрешката и на малките широки панталони. Но същевременно тя почувствува и сладка утеха, че сега съдбата й изпраща едно толкова хубаво, изтръгнато от смъртта дете, което тя щеше да облече в тъмните дрешки на собствения си син; затова нарочно — не само защото бързаше — тя остави отдолу светлата коприна, подобно на притуления огън в собственото си сърце; защото тя имаше добри и благородни помисли към всички живи същества, макар и да бе тиха и да не изразяваше чувствата си. Ако момчето излезе добро, тогава тя отново ще отпори цепките и без друго той ще носи само няколко делнични дни този костюм, докато му ушият по-здрави дрехи за работа. Но докато показваше на момчето как да облече необикновените за него натруфени дрехи, Кюнголт се измъкна от леглото, грабна веднага съблечената смъртна риза каквото си беше дяволче, я навлече през главата така облечена в дългата риза, която се влачеше по пода, тя тръгна да се разхожда из стаята, като държеше ръцете си на гърба, сякаш бяха вързани, и пееше:

Аз съм бедно грешниче,

без чорапче на краче!

Като я видя, майка й пребледня до смърт и се изплаши.

— Господи Исусе — каза тя все пак кротко и тихо, — кой те научи на такива лоши шеги?!

И тя свали проклетата риза от разлудувалото се дете. Дитеген обаче я грабна ядосано и само с няколко замаха я накъса на сто парчета.

Най-после децата се облякоха и отидоха да закусят в стаята. Рано сутринта бяха пекли хляб и затова към млечната супа имаше соленки с ким; а вместо малкото хлебче за Кюнголт, което всеки път омесваха и печаха в специална форма, та да прилича на големите хлябове, днес бяха приготвени две самунчета и момичето не миряса, докато Дитеген не си избра по-хубавото. Без да се стеснява, той ядеше от всичко, което му предлагаха, сякаш досега е бил между чужди, зли хора и най-после се е завърнал в бащиния си дом. През това време той седеше съвсем мирно и разглеждаше непрестанно ту любезната блага жена, ту светлата стая и хубавите прибори. Когато се нахрани, продължи с интерес наблюденията си: стените бяха облицовани с борово дърво, върху което бяха изписани плетеници с цветя, а на прозорците блестяха две изрисувани стъкла с двата семейни герба — на мъжа и на жената. Когато погледът му се спря внимателно на лъскавите калаени съдове, наредени върху шкафа, той внезапно си спомни за мръсната сребърна каничка, която го беше въвлякла в такава беда, и за неприветливото жилище на стражаря; помисли си, че ще трябва да се върне пак там и попита боязливо:

— Ще трябва ли да си вървя сега в къщи? Ами аз не знам пътя!

— Няма защо и да го знаеш — каза трогната майката, като го погали по брадичката. — Още ли не си разбрал, че ще останеш при нас? А сега, Кюнголтхен, иди да го поразведеш наоколо, покажи му къщата и гората, но не отивайте много надалеч!

Тогава Кюнголтхен го хвана за ръка и го заведе в стаята на горския надзорник, където той държеше оръжието си. По стените висяха шест-седем хубави лъка, ловни копия, ножове, ловджийски ками и кинжали, а в един ъгъл бе изправен дългият му меч. Без да каже ни дума, Дитеген разглеждаше всичко и само очите му блестяха. Кюнголт се качи на един стол, за да свали лъковете, някои от които бяха изкусно украсени с инкрустации. Изпълнен със страхопочитание, той се възхищаваше от всичко, както даровит младеж разглежда ателието на велик художник в негово отсъствие. Обещанието на Кюнголт да си устроят весела забава със стрелба естествено не можеше да се изпълни, тъй като стрелите бяха заключени в една ракла. Вместо това, за да има някакво оръжие, тя мушна в ръката му едно хубаво късо копие и го поведе към гората. Първо минаха покрай едно оградено с плет място, където градският съвет бе наредил да се отглеждат питомни сърни и елени, така че винаги да има печено еленово месо на техните официални угощения. Момиченцето примами един елен и няколко сърни. Досега Дитеген бе виждал такива животни само убити и затова стоеше съвсем прехласнат с копието на рамо и не можеше да се нагледа на стойката и походката на този красив дивеч. Той жадно протегна ръка, за да погали гордия елен, и когато животното отскочи и побягна лениво назад, момчето засия от радост и с ликуващ вик се спусна след него; те се гонеха, сякаш се надпреварваха, описвайки широки кръгове покрай оградата. За пръв път в живота си Дитеген тичаше така на воля и изпитваше радост от живота, а еленът, изпълнен с грация и сила, като че ли за собствено удоволствие примамваше пъргавото момче и като тичаше пред него, му показваше най-красивите си скокове.

Но когато навлязоха в старата гора, където ели и дъбове, смърчове и буки, кленове и липи преплитаха гъсти клони и се извисяваха към небето, Дитеген отново притихна и се загледа замечтано. Описвайки лъскави червеникави дъги, катерички скачаха от ствол на ствол, кълвачи чукаха по дънерите, високо във въздуха се чуваха крясъците на хищни птици, а в клоните на дърветата и в гъстите шубраци потайно шумяха хиляди невидими горски обитатели. Кюнголт се смееше като луда, защото бедният Дитеген не знаеше нищо за този свят, макар и да бе израсъл в планинско градче, заобиколено с гори, и тя започна да му назовава имената на растенията и животните, които срещаха. Показа му сойката, кацнала високо горе в клоните, и пъстрия кълвач, който тъкмо се катереше по един ствол, като го обикаляше от всички страни. Дитеген се чудеше на всичко, но най-много се удивляваше, че дърветата и храстите имат толкова различни имена — той дори не познаваше леските и къпините. Двете деца стигнаха до един шумящ поток; изплашена от стъпките им, една змия бързо се плъзна в него, заплува и се скри под камъните. Тогава Кюнголт дръпна копието от ръката му и замушка с него в потока, за да подплаши змията. Но когато Дитеген видя, че ще повреди хубавото лъскаво оръжие, веднага го грабна от ръцете й, като й обясни, че острият му връх ще се изтъпи в камъните.

— Ти постъпи много добре, от теб ще излезе отличен ловец! — каза ненадейно горският надзорник, който беше застанал с един от помощниците си зад децата.

Поради шума на потока те не го бяха чули кога се е приближил. Помощникът му носеше един убит глухар в ръка, защото двамата бяха излезли на лов още от тъмни зори. Разрешиха на Дитеген да окачи прекрасната птица на копието си и да я носи на рамо, така че разтворените криле на глухаря закриваха стройните бедра на момчето; горският надзорник гледаше доволно красивия юноша и в себе си реши да направи от него добър ловец.

Най-напред обаче момчето трябваше да се научи поне малко да чете и пише и затова всеки ден слизаше с Кюнголт в града; там тя отиваше в девическия, а той в мъжкия манастир, където се учеха децата от града. Но най-много знания Дитеген придобиваше на отиване и на връщане от училище — тогава момиченцето разкриваше пред него света и му разказваше за всички растения край пътеката и за животните, които пробягваха през нея. При това малката учителка следваше един странен метод на възпитание, който сама си бе измислила. Отначало тя се шегуваше с невежото и лековерно момче, присмиваше му се и го лъжеше за всички неща, които виждаха, като му разправяше разни небивалици и измислици; и когато той чистосърдечно повярваше на приказките и лъжите й и не можеше да им се начуди, тя го засрамваше, като му казваше, че няма нищо вярно в думите й. След това му се подиграваше и го гълчеше за сляпото му доверие, а после мъдро му разкриваше как е устроен в същност светът — доколкото това бе известно на детската й главичка. Обливайки се в червенина, той се заричаше да проявява по-голяма проницателност, докато тя отново му поставяше някой капан. Но покрай тези уловки той постепенно захитря и започна по-добре да разбира явленията в природата. Смятайки го обаче още за наивен, едно друго момче здравата си изпати: когато се опита да подражава на Кюнголт и да му пробута една нагла лъжа, Дитеген веднага го плесна през лицето. Смаяна от постъпката му, Кюнголт изгаряше от любопитство да узнае дали и спрямо нея той може да прояви така гнева си. Затова тя още начаса постави — обаче твърде внимателно — ученика си на изпитание, като му разправи нови измислици. Но от нея Дитеген приемаше всичко и затова тя смело продължи чудноватото си обучение, докато откри, че той вече се забавлява добродушно с нейните дръзки лъжи. Той дори започна сам да й дава хитри уроци, като с остроумни ходове засичаше смелите й измислици и в края на краищата сам я подхлъзваше на динена кора. Тогава тя реши, че вече е време да го освободи от това училище и да направи една стъпка по-нататък. Започна да го тормози, така че той изпадна в по-тежко робство, отколкото на времето в дома на стражаря. Тя го караше да вдига и мъкне тежки неща, да й носи това или онова, да върши каквото й дойдеше на ума; всеки миг той трябваше да бъде край нея, да вади вода от кладенеца, да брули дървета, да чупи орехи, да държи кошничката й и да й завързва обувките; опита се дори да го накара да й реше и сплита косата, но той отказа. Тогава тя се нацупи и започна да се кара с него, а когато майка й взе неговата страна и й заповяда да млъкне, тя се наежи и срещу майка си.

Но Дитеген не отвръщаше на лошото й държане, не й казваше зла дума и винаги беше еднакво търпелив и привързан към нея. Майката наблюдаваше това с голямо задоволство и за да го възнагради, възпитаваше момчето като свое собствено дете — даваше му всички онези нежни и леки наставления и незабележими поучения, които обикновено даваме само на децата от собствената си кръв и чрез които те добиват хубавия оттенък на вродени добри обноски. Естествено тя имаше полза от това, тъй като храненичето й стана нравствен образец на своенравната й дъщеричка и беше забавно да се наблюдава как немирната Кюнголт ту засрамена се стремеше да подражава на добрия му пример, ту се дразнеше от него и го ревнуваше. Веднъж тя така се ядоса, че буйно се нахвърли върху него и се опита да го убоде с ножицата. Бързо и безмълвно Дитеген улови китката й и без да й причини болка, без да я погледне злобно, изви нежно, но сигурно ножицата и я изтръгна от ръката й. Майката наблюдаваше скритом тази постъпка, която толкова я развълнува, че тя отиде при момчето, прегърна го и нежно го целуна. Побледняла от вълнение, Кюнголт излезе тихо навън.

— Иди, сдобри се с нея и вразуми тази малка твърдоглавка! — каза майката. — Ти си нейният добър ангел!

Дитеген я потърси и най-после я намери застанала под бъза зад къщата; тя плачеше и хълцаше неудържимо, дърпаше герданчето си, сякаш иска да се удуши, и когато то се скъса, започна да тъпче разпилените по земята мъниста. Дитеген се приближи и се опита да хване ръцете й, но тя извика през сълзи:

— Никой не бива да те целува освен мен! Защото ти си само мой, ти си моя собственост, аз те извадих от ковчега, в който вечно щеше да лежиш!

Мина време и момчето израсна снажно и високо. Един ден горският надзорник реши, че вече е време Дитеген да тръгне с него из гората да изучи ловното изкуство. Така отделиха Дитеген от Кюнголт и почти всеки ден от ранна утрин до късна вечер той обикаляше с мъжете гората, мочурищата и пущинаците. Мускулите му така укрепнаха, че на човек му беше драго да го гледа; бърз и гъвкав като елен, той долавяше всеки знак и пъргаво изтичваше натам, където го пращаха. Беше мълчалив, но възприемчив, готов да се притече всякога на помощ, носеше ловните принадлежности, помагаше да залагат мрежите, тичаше по стръмнини, прескачаше оврази и дебнеше къде се крие дивечът. Бързо се научи да различава следите на всички животни, да подражава на гласовете на птичките и за обща изненада твърде скоро прободе с копието си един млад глиган. Тогава горският надзорник му даде един лък. С него той постоянно се упражняваше да стреля по мишени и животни — с една дума, когато Дитеген навърши шестнадесет години, беше вече млад ловец, комуто можеше да се възложи всякаква задача, и главният надзорник го пращаше често сам да предвожда ловците и да охранява гората.

Виждаха Дитеген по планините не само с лък на гърба, но и с дивит, затъкнат в колана; със зоркия си поглед и със свежата си памет младежът стана добър помощник на новия си баща. Тъй като оправдаваше възлаганите му надежди, старият ловец го обикваше все повече и казваше, че един ден Дитеген ще стане уважаван гражданин, годен да защищава града.

Много естествено и Дитеген се бе привързал с цялата си душа към главния надзорник, защото нищо не може да се сравни с обичта на един младеж към мъжа, който иска да го изучи и да му отдаде най-доброто от себе си и в чието лице той вижда непогрешимия си идеал.

Горският надзорник беше на около четиридесет години, висок, як, плещест и с приятна външност. Златистата му коса имаше вече лек сребрист отблясък, цветът на лицето му беше румен и свеж, а големите му сини очи — прями и жарки. На младини той беше един от най-веселите и буйни зелдвилци и бе вършил най-невероятни лудории; но когато доведе в къщи невестата си, той тутакси се промени и от него ден стана най-улегналият и тих човек на света. Защото младата жена беше крехка по природа и толкова добросърдечна, че макар и не глупава, беше безпомощна и не би могла да отвърне с остра дума на някоя неправда. Ако тя беше някоя кавгаджийка, сигурно буйният й мъж щеше да продължи разпуснатия си живот; но очарователното безсилие на тази нежна жена го караше да се държи както подобава на истински силния човек: той я пазеше като зеницата на окото си, вършеше всичко, което й доставяше радост, а вечер след работа седеше спокойно край домашното огнище.

Само при най-големите празненства — три или четири пъти през годината — той слизаше в града при съветниците и гражданите, повеждаше бодро танеца и след като напиваше един по един старите гуляйджии, докато се търкулнат под масата, излизаше с вирната глава последен от гостилницата на кметството и развеселен поемаше пътя през гората.

Но главното веселие започваше всеки път на другия ден, когато главата му все пак леко бръмчеше и той се събуждаше горд като лъв в някакво полукисело, полувесело настроение, което в същност, сравнено с мрачната сприхавост на другите изтрезняващи, изглеждаше дори благородно. Рано, още с първите лъчи на слънцето, той пристигаше на закуска и като прикриваше лекото си неразположение, намръщено пущаше някоя шега или някоя смешна приумица. Жена му, винаги жадна да чуе нещо весело от устата на обикновено мълчаливия си съпруг, избухваше веднага в такъв сребрист и буен смях, какъвто човек никога не би очаквал да чуе от това крехко създание; разсмиваха се и децата, и ловците, и слугите. Така продължаваше денят: работата им вървеше сред общ смях, размахваха се брадви, пренасяха се трупи и винаги пръв беше горският надзорник.

През един такъв ден в града избухна пожар; над горящите покриви стърчеше паянтова постройка, недостъпна поради огъня, а от прозореца й пищеше забравена бабичка, на чието рамо стоеше жалък и смешен опитомен кос. Никой не знаеше как да й помогне; в този миг обаче пристигна горският надзорник. Той се покатери до една издатина на отсрещната висока стена, издърпа с огромни усилия една стълба до себе си, вдигна я във въздуха и я опря до прозореца на къщата. По това разлюляно мостче той отиде до старата жена и се върна обратно, носейки я на ръце, сложил птицата на главата си, а под него пламъците лижеха вече стълбата. Всичко това той направи като на игра — през цялото време пущаше шеги и правеше смешни движения.

Всеки път, когато свършеха някоя тежка работа, той угощаваше богато цялото си домакинство, а после всички заедно се веселяха до късно. Тогава той се държеше особено нежно към жена си, вземаше я на коленете си, за голяма радост на децата, и я наричаше пиле-каменарче и лястовичка, а тя, скръстила ръце в самозабрава и доволство, го гледаше усмихната и не сваляше очи от него.

През един такъв ден той уреди увеселение с танци у дома си по случай Първи май. Доведе един свирач и покани неколцина млади гости от града. Танцуваха на равната поляна под нацъфтелите дървета пред къщата и главният надзорник поведе танеца с жена си, която беше скромно нагиздена, но усмихнато кършеше крехката си снага. Дитеген, който през последните години все гледаше да бъде между мъжете, откри този ден, че Кюнголт бе започнала да се превръща в красива девойка. С нежните си и миловидни черти тя напомняше лицето на майка си; по ръст обаче приличаше на баща си — бе израснала тънка и висока като млада ела и ходеше така смело изпъчена, че макар да беше само на четиринадесет години, гърдите й изглеждаха почти напълно развити; буйните златоруси къдрици падаха на гърба й и закриваха ъгловатите й още, но красиво и здраво оформени плещи. Беше облечена в зелена рокля, на голата си шия носеше кехлибарената си огърлица, а на главата си — според тогавашния обичай — венче от рози, каквито носеха и другите момичета. Бляскавите й очи гледаха прямо и приветливо наоколо; но изведнъж погледът й заискри дръзко, мина като стрела край младежите, спря се за миг върху Дитеген, а след това се зарея над навалицата. Дитеген втренчи поглед в нея, тя го погледна още веднъж бегло, след което той се изчерви и сведе очи, а Кюнголт започна да си оправя косата. За пръв път погледите им се срещнаха не вече така естествено и непринудено, както преди. Миг след това тя се озова до него и двамата се хванаха един до друг на танеца. Някакво ново, сладко чувство премина през жилите му и не го напусна дори и когато кръгът се разпиля. Тогава Кюнголт го остави, сякаш той беше вещ, която й принадлежи и на която няма защо да обръща повече внимание; само от време на време тя хвърляше поглед към него и ако той попаднеше край други момичета, тя незабавно пристигаше и заставаше между него и девойките.

Така веселото настроение продължи до късно през нощта: младежите се разиграха и разлудуваха като млади елени и скоро надминаха пъргавия си домакин, а той с радост гледаше буйните млади хора и си спомняше за младини. Пред всички той проявяваше най-голямо уважение към жена си, а насладата, която тя изпитваше от това, сякаш още повече повишаваше настроението му, особено когато тя започна да му измисля разни закачливи прякори. Колкото и благоприлична да бе веселбата, все пак човек от друг град навярно би се почувствувал тук в малко прекалено свободна атмосфера; гостите пиеха прекрасно вино, майсторски подсладено и примесено с разни подправки, но и те самите доста много си подслаждаха живота и попрекаляваха малко в насладите. Младите момичета непрекъснато обгръщаха раменете на младежите, жените седяха по коленете на мъжете и сегиз-тогиз се целуваха, без да се оправдават, че играят на залози, както правят днешните еснафи. Накъсо казано, липсваше им кристалната чистота на оная сдържаност, която Дитеген бе наследил като издънка на Рюхенщайн. Макар да беше вече влюбен, той бягаше като от огън от милувките, на които се бяха отдали всички около него, и се пазеше да не премине опасната граница. Толкова по-смела и по-гальовна ставаше Кюнголт; в детската си наивност — подобно на всички неопитни девойки — тя не можа да се овладее, потърси свенливото момче, което седеше в тъмната сянка на дърветата, седна до него, улови ръката му и взе да си играе невинно с пръстите му. Той не се отдръпна, погали я по къдравата коса нежно и покровителствено, като че ли й беше кръстник; но тогава тя веднага обгърна с ръка врата му и започна да го милва съвсем естествено, но и с цялата невъздържана буйност на дете, в което вече се е пробудила девойката. Дитеген, който не беше вече дете, реши, че трябва да прояви благоразумие и за двамата и боязливо се мъчеше да се освободи от ръцете й, но в този миг дойде радостно възбудената й майка и със задоволство видя, че децата са заедно.

— Хубаво, че сте си заедно — каза тя, като прегърна и двамата едновременно. — Бъди мила с Дитеген, мое дете. Той заслужава да намери роден кът не само в нашия дом, но и в твоето сърце. А ти, Дитеген, бъди по всяко време верен пазител и защитник на моята Кюнголтхен и никога не я изпущай из очи, защото аз имам пълно доверие в теб!

— Той е само мой, и то открай време! — рече Кюнголт малко троснато, като го целуна предизвикателно и без много да му мисли, по страната, както мома целува годеника си или по-скоро както дете целува малко котенце.

 

 

Бедното момче усети, че му става твърде горещо и неловко между дъщерята и майката; той се освободи малко грубо от тях, но Кюнголт дръзко го последва и когато той тичешком отново се доближи до хубавата майка, тя весело го улови, задържа го и извика:

— Ето ти го, дъще! Ела го хвани и го дръж здраво!

Отново заловен, той усещаше как сърцето му бие от вълнение и макар да беше така приласкан, се почувствува съвсем отчужден от целия свят. Имаше чувството, че е някаква загубена душа, отбрулена от дървото на живота и сега прибрана и грижливо гледана от нежни женски ръце, но завинаги ограбена от собственото си свободно съществование. И докато чувството му за лична свобода се бореше с нежното му увлечение, той стоеше разтреперан и мълчалив, отчасти възмутен от своеволните ласки на жените, отчасти изкушен да хване буйното момиче и да притисне главата му до себе си. Той обичаше майката с най-вярна привързаност и благодарност, но откритото й насърчение към нежности му беше чуждо и го потискаше; той смяташе, че принадлежи напълно на дъщерята, но беше съвсем сериозно загрижен за нейното поведение; и когато Кюнголт понечи неудържимо да го целуне по устата, той сложи ръката си пред нея и каза доброжелателно, но с тон на стар учител:

— Още си много малка да правиш така! Това не ти прилича!

Момичето пребледня от яд и срам, рязко се обърна и се присъедини към компанията; сърдита, Кюнголт предизвикателно се разлудува за малко, но скоро се отдели от другите и седна мрачно настрана. Усмихната, майката погали младия моралист по бузата и каза:

— Я гледай, та ти си бил много строг приятел! Но затова пък сигурно ще се грижиш предано за моето дете! Обещай ми, че никога няма да я изоставяш! Виж, ние всички сме твърде весели хора и може би е вярно, че мислим прекалено малко за бъдещето.

С овлажнели очи Дитеген й подаде ръка и тя го отведе отново между хората. Кюнголт обаче му обърна презрително гръб и истински натъжена и ядосана, се загледа в майската нощ.

Чудно! Сега детето сякаш изведнъж беше пораснало и можеше да създава любовни грижи на недостъпния младеж — той се оттегли настрани, тъжен, смутен и позасрамен от самото момиче.

— Какво има? Какво сте се натъжили толкова? — каза засмян горският надзорник, като ги видя.

Тогава Кюнголт заплака горчиво и извика пред всички:

— Съдиите го подариха на мен, защото той беше само един труп, който аз възвърнах към живота! Затова не той трябва да съди мен, а аз него; той трябва да прави всичко, което поискам, и ако ми се ще да го целуна, аз сама ще отговарям за постъпката си, а той ще мирува!

Всички се разсмяха на тези чудновати думи; жената на горския надзорник обаче хвана Дитеген за ръка, заведе го при Кюнголт и каза:

— Хайде, сдобри се с нея и я остави този път да те целуне! Пък след това ще вършиш всичко по твоя воля и ще я наставляваш в тези неща!

Почервенял от срам, понеже много хора го гледаха, Дитеген едва подаде устни на момичето; тя властно го улови за къдравата коса, целуна го и след като му хвърли още един гневен поглед, предизвикателно се врътна и побягна така бързо, че златните й къдрици се развяха в нощния въздух и погалиха лицето на Дитеген. Сега и в него лумна пламъкът на любовта; скоро след нея и той остави гостите и тръгна да търси все по-припряно своенравната Кюнголт. Най-после я намери от другата страна на къщата; седнала замечтана на чешмата, тя си играеше с кехлибарената огърлица. Тогава той улови двете й ръце, стисна ги в десницата си, обгърна с лявата си ръка раменете й, така че дребната още неоформена фигурка потрепера в силната му прегръдка, и каза бързо:

— Слушай, дете! Аз няма да позволя да си играеш с мен! От днес ти си моя собственост, както и аз твоя, и жива ти няма да принадлежиш на никой друг мъж! Помни това, когато станеш голяма!

— О, ти пък да не си някой голям и стар мъж! — каза леко пребледняла Кюнголт, като се засмя тихо. — Ти си мой, а не аз твоя! Но не се тревожи, аз никога няма да те пусна да си отидеш оттук!

При тези думи тя стана и без да погледне другаря си от детинство, заобиколи къщата.

Жената на горския надзорник обаче се простуди в хладната майска нощ и легна от тежка болест, която само за няколко месеца я отнесе в гроба. На смъртния си одър тя беше много загрижена за мъжа си и за детето си; мъчеше се упорито да отрече причината за болестта си — чувствуваше, че да умре, понеже в радостта си се е показала небрежна, не беше смърт, която подобава на добра майка и съпруга.

Всички в къщи тъгуваха много, когато тя се помина, а и целият град я оплака, защото тя нямаше никакви врагове. Горският надзорник плака през цялата нощ в леглото си; на другия ден не промълви ни дума, само от време на време отиваше до ковчега, поглеждаше безжизнения труп на красивата си жена, поклащаше глава и си отиваше.

Той накара да изплетат голям венец от млади елови клонки и го сложи върху ковчега. Кюнголт натрупа цяла купчина от горски цветя и така свалиха отгоре тялото до черквата, последвано от роднини, приятели и млади ловци.

След като положиха жената в хладната пръст, горският надзорник заведе всички присъствуващи в гостилницата, където беше заръчал да приготвят богато погребално угощение. Поднесоха и дивеч — една сърна и два чудесни глухаря, които той сам бе убил, изпълнен с тъга по мъртвата си жена. И когато птиците, окичени с красивите си пера, блеснаха на масата, той отново си припомни високата планинска гора, в която те бяха живели и в която той така често бе бродил през първите години на любовта си, носейки в сърцето си образа на любимата. Но само за късо време можа да се отдаде на мислите си; защото, когато поднесоха лекото червено вино и сладкия гръцки ликьор и изсипаха цяла кошница бонбони и сухи сладки на масата, гостите се оживиха и скоро траурният обед едва ли можеше да се различи от кръщелна гощавка.

Горският надзорник седеше между Кюнголт и Дитеген, които не можеха да се виждат, защото едрата му фигура им пречеше, освен ако се наведяха напред или се погледнеха зад гърба му; но те не го правеха, защото само те двамата бяха останали сериозни и тъжни в започващата веселба. Срещу горския надзорник седеше една жена на около тридесет години — беше негова далечна братовчедка на име Виоланда. Тази жена правеше впечатление с изисканите си, малко странни дрехи, които сякаш издаваха не доволна и щастлива, а по-скоро неспокойна и коравосърдечна жена. Тя беше хубава и умееше да гледа привлекателно, но все пак от цялото й същество лъхаше някакво съдбоносно притворство и себелюбие.

Още като четиринадесетгодишно момиче тя беше влюбена в бъдещия горски надзорник, защото по онова време той беше най-силният и най-красивият от всички младежи, които беше срещала. Той обаче не забеляза това ранно увлечение, тъй като въобще не обръщаше внимание на малката си братовчедка и насочваше по-скоро интереса си към по-големите момичета, които му харесваха. Подтиквана от завист и ревност, малката интригантка успя да развали две-три любовни връзки на младия човек, като пусна няколко на вид съвсем незначителни клюки, с които разстрои и обърка отношенията между него и момичетата, които той ухажваше. Щом момъкът успееше да спечели сърцето на някоя красавица, лукавата Виоланда, без ни най-малко да се стеснява, веднага измисляше и разпространяваше тайно най-различни слухове, от които излизаше, че в същност той не можел да понася въпросната девойка, че по-скоро е хвърлил око на друга и че изобщо бил покварен и престорен човек. А той не можеше да си обясни защо всяка девойка, която обикнеше, внезапно се отдръпваше с недоверие от него. Тогава друга, за която никога не си бе и помислял, неочаквано го удостояваше с благоволението си и не го оставяше на мира, докато не тръгнеха нови слухове. Объркан и загубил търпение, той зарязваше тогава и едната, и другата и за известно време се радваше на свободата си. И макар да беше хубаво и способно момче, по този начин тя успя да развали всичките му връзки, докато най-после той срещна бъдещата си съпруга. Тя го привлече силно, защото беше също така честна, какъвто беше и той, и цялото изкуство на малката вещица се оказа напразно: младата жена дори не обръщаше внимание на сплетните й, защото нейните очи не виждаха нищо освен любимия. Затова той й беше благодарен, остана й верен и я смяташе за най-ценното си завоевание, докато тя беше жива.

А Виоланда, като видя, че младият ловец най-после се задоми, започна да прилага и другаде придобитото си умение — да не би то да не остане неизползувано, — и то толкова по-ловко и по-успешно, колкото повече минаваха годините, но без самата тя да извлече някаква полза от това: остана си неомъжена и никой от момците, които бе разделила от приятелките им, не се завъртя около нея, понеже всички изпитваха омраза и презрение към младата интригантка. Тогава тя обърна мисли те си към небето и каза, че иска да стане монахиня; но в последния миг поразмисли и вместо да отиде в манастир, постъпи в един монашески орден, откъдето в краен случай можеше да излезе и дори да се омъжи. Така тя изчезна от очите на хората — скиташе от къща на къща и от град на град, защото никъде не намираше спокойствие. И докато жената на горския надзорник лежеше болна на легло, тя внезапно се появи в Зелдвила, облечена в светски дрехи, и се случи така, че на обеда след погребението седна на масата срещу опечаления вдовец.

Тя успя да овладее възбуждението си и на моменти изглеждаше съвсем скромна и миловидна и когато жените станаха да се поразтъпчат, докато мъжете продължаваха да гуляят на масата, тя отиде при Кюнголт, целуна я и съумя да се сприятели с нея. Момичето се почувствува поласкано, че тази полукалугерка, ходила къде ли не по света и явно натрупала много познания, се опитва да се сближи с нея. Те поведоха веднага дълъг и задушевен разговор, сякаш се познаваха от години, а когато всички се надигнаха да си ходят, Кюнголт помоли баща си да повика Виоланда в къщи да се грижи за домакинството им, тъй като тя самата се чувствуваше още прекадено млада и неопитна. Горският надзорник, който бе изпаднал в странно настроение — отчасти печален, отчасти разнежен под влияние на виното — и чиито мисли бяха далеч оттук, при мъртвата, даде съгласието си, без много да разсъди, въпреки че не ценеше твърде братовчедка си и по-скоро я смяташе за странна и смешна жена.

Така след няколко дни тя се настани в горския дом и чинно, но и развълнувано застана край домашното огнище, където най-после, след дълги лутания, мечтите от най-ранната й младост сякаш тихо започваха да се сбъдват. Тя скромно отвори долапите на предшественицата си и огледа платната и другия й чеиз, спретнато подреден и непокътнат; видя красиво наредените гърнета и котли, стомни и кани и снопчетата лен, които висяха скътани под покрива. Няколко седмици тя остави всичко в този ред, но постепенно започна да слага малките гърнета между големите, да разхвърля платната и да разбутва снопчетата лен, а заедно с това започна да разваля и отношенията между хората в къщи.

Тъй като възнамеряваше най-после да стане съпруга на горския надзорник, та поне да подсигури бъдещето си, тя реши преди всичко да скара и раздели завинаги дъщеря му от младия Дитеген, чието положение в дома тя веднага бе схванала. Защото правилно бе преценила, че ако Дитеген вземе девойката за жена, ще остане в къщата като зет и наследник и старият ловец, който беше така привързан към покойната си жена, нямаше никога да се ожени; но ако и двете деца се махнат оттук и той се почувствува самотен, много по-лесно може да се реши отново да се задоми.

Когато с всеки изминат ден Кюнголт започна видимо да разцъфва и да става все по-хубава, Виоланда я накара преждевременно да осъзнае тази красота и възпламени в душата й някакво, макар и детско желание да се харесва. Без някой да забележи, тя успя само с няколко думи да събуди у девойката интерес към младите момчета, така че тя започна да заглежда всички младежи само за да разбере дали те виждат и оценяват хубостта й; а всеки от тях смяташе, че се е харесал особено много на красивото младо момиче.

След това Виоланда започна да води и други девойки, така че тук често се събираха весели компании и по неин почин приятно се ухажваха.

И така, преди още да навърши шестнадесет години, Кюнголт се видя обградена от шумни поклонници. Устройваха постоянно големи и малки веселби, изникваха разни историйки и разправии, имаше глъч и песни и както обикновено глупаците и натрапниците ставаха досадни, но все пак ги търпяха. Дитеген не одобряваше този живот. Отначало той наблюдаваше всичко с известна свенлива тъга, която не прилича особено много на един израснал младеж; но тъй като държането му не събуждаше съчувствие у компанията, а по-скоро я развеселяваше — дори и Кюнголт не прояви никакво съчувствие към него, — той се опита да се брани срещу тази неприязън, като неумело се цупеше и инатеше. Но така още по-малко му провървя, докато най-после един ден той видя как Кюнголт, заобиколена от куп насмешливи младежи, като че ли с удоволствие слуша подигравките, които очевидно бяха насочени срещу него.

Тогава той се обърна и от този миг започна мълчаливо да отбягва компанията. И без друго вече беше навлязъл във възрастта, когато по-яките юноши започват да носят оръжие. От незапомнени времена в горския дом трябваше винаги да има по трима-четирима въоръжени мъже и главният надзорник държеше това да бъдат негови хора. Той със задоволство гледаше как Дитеген расте снажен и напет и скоро ще може да облече бронята, в която някога се бе надявал да види собствения си син.

През дългите зимни вечери Дитеген ходеше заедно с другите млади ловци в училището за фехтовка, където се учеше да борави с късите оръжия според тамошните правила. През пролетта и през лятото той прекарваше повечето неделни и празнични дни по широката равнина или по горските поляни, където младежите се упражняваха да маршируват с бодра стъпка, да настъпват в сгъстен боен ред, да се прехвърлят с дългите си копия през широки ровове, да закаляват телата си по всякакъв начин и всецяло се предаваха на изкуството да стрелят с пушки.

Тъй като поради всичко това животът в къщи се промени и тъй като суетнята на жените му досаждаше — без много да се замисля какво става в същност, — сега горският надзорник поемаше много по-често пътя към кръчмите в града, отколкото по времето, когато беше жива жена му. Далеч от детинските лудории в дома си, той се отдаваше на зрелите щуротии на по-възрастните мъже и нерядко, когато камбаната биеше полунощ, той тръгваше през леса с размътена, но винаги високо вдигната глава.

Така времето си течеше и нещата следваха своя ход, докато в един ясен слънчев Еньовден предопределеното от съдбата започна да се сбъдва.

Горският надзорник слезе в града, за да отиде на годишното събрание на своя еснаф, след което щеше да има угощение, и смяташе да остане там чак до вечерта. Дитеген отиде още отрано на стрелбището, тъй като искаше поне веднъж да стреля до насита през целия неделен ден. И останалите ловци поеха всеки своя път: един отиде при близките си на село, друг да потанцува с момичето си, трети на пазара да си купи сукно за дрехи или чифт нови обуща.

Така жените останаха сами в горския дом, от една страна, не много възхитени от безцеремонния начин, по който мъжете се бяха измъкнали от къщи на този празничен ден, без много да се замислят как те ще прекарат времето си; от друга страна обаче, те поглеждаха навън към игривите слънчеви лъчи и се чудеха какво забавление да си измислят.

Най-напред опекоха козунаци и приготвиха разни сладки; след това сгряха порядъчно количество вино с подправки — за всеки случай, пък и да има какво да предложат на мъжете, когато се завърнат вечерта в къщи. После облякоха празничните си рокли и се накичиха с цветя; заприиждаха една по една също така нагиздени други девойки, които те бяха поканили на женската веселба, така че и последното слугинче в къщи се бе пременило и радостно въртеше очи.

Когато се посвечери и златиста светлина заля града и долината, те сложиха масата под китните липи пред горския дом.

Жените насядаха около масата, разположиха се удобно и със звучни, изпълнени с копнеж гласове запяха дълги песни за любовно щастие и сърдечна мъка, за двете царски деца, за рицаря, който си играл с една девойка, и други подобни. Песента им се носеше примамливо далеч наоколо и птичките в липите и в близката гора се заслушаха за малко, а после запяха в надпревара с тях. Но скоро се дочу и песента на трети хор: от планината екнаха свирки и цигулки, примесени с мъжки гласове. Дружина младежи от Рюхенщайн, с няколко свирачи начело, излязоха от гората и тръгнаха по пътя, който минаваше през двора на горския дом и слизаше надолу към долината. Предвождаше ги синът на кмета на Рюхенщайн, един доста разпуснат младеж, който беше черната овца на рода си. След училище той бе довел в къщи неколцина свои съученици, все луди глави, между които бяха и двама-трима питомци на духовната семинария и един млад калугер; сега след всички крачеше и Ханс Шафюрли, общинският писар на Рюхенщайн, крив и гърбав, с дълъг меч на кръста, който вървеше последен в шествието, тъй като пътят беше тесен и всички се бяха наредили един подир друг.

Като видяха жените, те престанаха да свирят, като че ли искаха да чуят докрай песента, която пееха девойките. Жените също млъкнаха; бяха изненадани, но същевременно се усмихваха, очаквайки да видят какво ще стане. Само Виоланда не се смути; тя отиде при кметския син, който я поздрави учтиво и й обясни, че той и приятелите му искали да направят кратко посещение на веселия съседен град, та да не мине така безрадостно Еньовден. Но сега тук ги привличала приятна компания, ако, разбира се, им бъде разрешено да поканят девойките на един почтен танц.

За по-малко от три минути всичко беше уредено и двойките затанцуваха в широкия пруст на горския дом — Кюнголт с кметския син, Виоланда с калугера, а останалите с учениците; но най-изкусно и страстно се носеше в танца общинският писар, който въпреки гърбицата си правеше по-големи стъпки от другите, тъй като дългите му крака сякаш започваха изпод брадичката му.

Кюнголт не беше радостна и сама не знаеше какво й е. Дори и когато Виоланда й пошушна да обръща по-голямо внимание на кметския син, та един ден да стане кметица на Рюхенщайн, тя остана студена и безучастна, докато ненадейно видя гърбавия, който танцуваше така буйно, че тя прихна в силен смях и веднага пожела да играе с него. И когато стройната девойка, облечена в зелена рокля и окичила главата си с тъмночервени рози, се понесе в танца, облегната на ръката на призрачния писар, чиято гърбица бе скрита под ален плащ — странната двойка приличаше на картина от стара приказка.

Но внезапно настроението на Кюнголт се промени — тя се озова в ръцете на калугера, след това на един от учениците и преди още да бе изминал половин час, бе играла вече с всички младежи; така че, странно развълнувани, те бяха вторачили погледи в нея, докато останалите жени се мъчеха постепенно да си възвърнат кавалерите. Тогава Виоланда покани гостите на масата под липите, за да хапнат и пийнат, като до всеки младеж сложи девойка, а Кюнголт настани до кметския син.

Кюнголт обаче се измъчваше от желанието да плени всички младежи. Тя извика, че ще бъде виночерпецът и изтича в къщи да донесе още вино. Бързо се вмъкна в стаята на Виоланда и започна да рови в раклата й. Преди време Виоланда й бе показала тайно едно шишенце и й бе доверила, че това е магическо питие — любовен еликсир, наречен „Тичай след мен“; щом жена дадяла на някой мъж да пийне от него, той неминуемо попадал в нейна власт и трябвало винаги да върви подире й. Шишенцето не съдържало силната и опасна отрова „Хипоманес“ — отвара от челния израстък на първородно конче, — а питие от костите на зелена жаба, която е била сложена върху мравуняк: мравките са огризали месото и така останали само костите. Но все пак този еликсир бил достатъчно силен да завърти главите на половин дузина непокорими мъже. Шишенцето й било подарено от една монахиня, чийто любовник умрял внезапно от чума, преди още тя да могла да употреби чудотворното питие; тогава тя се отрекла от всичко и отишла в манастир. Самата Виоланда не се решавала нито да го използува, нито да го изхвърли, тъй като това можело да й докара незнайна беда.

Кюнголт намери шишенцето и без някой да я види, изля бързо съдържанието му в току-що налятата кана с вино, а после с разтуптяно сърце изтича навън. Призова младежите да изпразнят чашите си, защото искала да им налее от новото сладко питие; и успя така да напълни чашите им и повторно да ги долее, че в каната не остана ни капка, а през това време поглеждаше всеки един закачливо и сладко с поглед, в който сякаш проблясваха далечни светкавици.

В тези еднакво горещи погледи, които тя безпристрастно хвърляше на всички, се криеше вълшебната отрова; заедно със силното вино тя съвсем подлуди момчетата; омаяни и изпълнени със страст, те насочиха ухажванията си към сияещата девойка с онова честолюбие, което винаги се насочва към благото, желано и търсено от всички. Те зарязаха другите жени, които, пребледнели от яд или гледаха пред себе си, или се мъчеха с шумни разговори да прикрият смущението си. Дори калугерът остави внезапно мургавото слугинче, което бе прегърнал гальовно, а Шафюрли, общинският писар, направи една голяма крачка и се изпречи пред кметския син, който бе уловил Кюнголт за ръката и ревностно я ухажваше.

Но тя не даваше на никого предпочитание; дълбоко в сърцето си леденостудена към всекиго, тя умееше да се вие като змия между тях и когато видя, че бе оплела всички, успя да предразположи отново девойките и да ги събере около момците.

Сега вече съвсем се беше стъмнило. Звездите блестяха по небето, а над гората се бе издигнал лунният сърп, който веднага избледня, щом на близкия хълм лумна ярък еньовденски огън, запален от селски младежи.

— Да отидем да видим огъня! — извика Кюнголт. — Пътят дотам не е дълъг и е приятно да се мине през гората! Но ще вървим както е прилично: жените напред, младежите след тях!

Така и сториха; запалиха борина и с песни поеха през гората.

Виоланда остана да пази къщата и да дочака горския надзорник — днес и тя възнамеряваше да улови добра плячка. Не мина много време и той дойде в повишено настроение и с леко замъглена глава. Когато видя масите под липите, седна до тях и развеселен, поиска Виоланда да му донесе да пийне нещо преди сън; тя веднага изтича да наточи вино.

Тя също бързо се промъкна в стаята си, за да вземе така дълго пазения любовен еликсир „Тичай след мен“, обаче не го откри. Върна се смутена и замислена, но не можа да го намери и по пътя, където Кюнголт го бе захвърлила бързо и небрежно, тъй като пренебрегнатото от калугера слугинче го бе вдигнало, когато се прибираше сърдито в къщи.

Но Виоланда не се колеба дълго. Тя подслади и направи още по-силно виното и докато горският надзорник го пиеше, седна близо до него. От нея се излъчваше нежност и топлота; беше облечена в бледожълта рокля с червени ивици по шевовете, която подчертаваше безупречната белота на шията й, или както казваха по онова време — на гушката й. Беше махнала цветята от косата си, за да не изглежда, че се прави на съвсем младо момиче, и бе завила дебелите си тъмни плитки около главата.

— Я виж, драга братовчедке — извика горският надзорник, когато случайно погледна над чашата си и я видя така близо до себе си, — та ти изглеждаш чудесно!

Тогава тя се усмихна блажено, погледна го открито с приятно блесналите си очи и каза:

— Нима наистина ти харесвам, па макар и толкова късно? Да знаеш само колко обичах да те гледам още като бях дете!

Това оказа по-силно влияние върху добрия човек, отколкото любовният еликсир от жабешки кости; чудни представи — смътни спомени за едно малко хубаво момиченце — минаха през мисълта му; а сега това дете, вече жена в разцвета на годините си, която още дълго щеше да се запази все така хубава, седеше до него, появила се сякаш ненадейно от далечна страна. Великодушното му сърце затуптя във възбудения му мозък и бързо започна да рисува примамливи картини. Сега му се струваше, че страданията и големият житейски опит бяха превърнали Виоланда в една рядко ценна жена, с която си заслужаваше да прекараш значителна, пълна с тайни обещания част от живота и която би била златно съкровище за онзи, който съумее да й даде дом и покой.

Той взе ръката й, погали я по бузата и каза:

— Ние не сме стари, Виоланда, мила братовчедко! Искаш ли да станеш моя жена?

И тъй като тя не отдръпна ръка, а наведе по-близо до него лицето си, светнало от истинска доброта, която щастието бе породило, той откачи сватбения пръстен на първата си жена — откакто тя бе починала, той го носеше като украса върху дръжката на камата си — и го сложи на Виоландиния пръст. Тя опря страна на неговото широко гордо лице, обкръжено от сребристоруси коси, двамата се прегърнаха и нежно се целунаха под шумолящите в нощта липи; и умният мъж си мислеше, че е намерил философския камък.

В този миг Дитеген се завърна с лъка си на рамо. Тъй като мина пряко през поляната, галещите се влюбени не го чуха и той остана крайно изненадан, като ги видя така прегърнати. Засрамен и облян в червенина, той се върна обратно и тихо обиколи къщата, за да влезе през задната врата. Но изведнъж чу викове и писъци откъм гората, сякаш някои се караха или бяха в опасност. Без да се колебае нито за миг, Дитеген тръгна по посока на глъчката и не след дълго видя в ужасно състояние радостно потеглилата преди малко компания. На връщане от еньовденския огън, когато вървяха размесени между момичетата, младежите, възбудени от виното и побеснели от ревност, се бяха нахвърлили с ками един срещу друг, така че сега неколцина от тях бяха целите облени от кръв. Тъкмо когато идваше Дитеген, гърбавият общински писар яростно бе пронизал с камата си младия кметски син, който лежеше с меч в ръка на зелената трева и береше душа. Другите също се бяха вкопчили по двама за гушите, а жените, изпаднали в ужас, пищяха за помощ — с изключение на Кюнголт, която седеше бледа като мъртвец и със зяпнала уста любопитно наблюдаваше страхотната сцена.

— Какво става тук, Кюнголт? — извика Дитеген, като я зърна; това бяха първите думи, които той й отправяше от дълго време насам.

Тя трепна, но го погледна с облекчение. Той скочи незабавно между биещите се и с огромни усилия успя да разтърве младежите и им посочи мъртвия. Съвсем изтрезнели, те веднага отпуснаха ръце и погледите им зашариха от трупа към разярения Шафюрли, който като бик въртеше наоколо обезумелите си очи.

Междувременно се бяха стекли селяни и някои от завърналите се ратаи, които задържаха рюхенщайнци и завързаха Шафюрли.

Следната сутрин беше много печална. Горският надзорник се бе сгодил за злата Виоланда, главата му бръмчеше, като че ли ще се пръсне, един рюхенщайнец лежеше мъртъв в дома му, другите бяха хвърлени в тъмницата и още преди пладне пристигнаха пратеници от Рюхенщайн, начело със стария кмет, за да разберат как е станало нещастието и да потърсят възмездие.

В градската тъмница обаче заловеният общински писар, който знаеше, че убийството на кметския син може да му струва живота, подаде злобна жалба срещу жените от Зелдвила и главно срещу Кюнголт, като я обвини в магьосничество и чародейство. Сърдитото слугинче, което вече беше простило на калугера, беше успяло да му даде тайно шишенцето, пошушвайки му няколко думи, а пък той го бе предал на Шафюрли.

За ужас на зелдвилци още същия ден цялата работа се извъртя срещу дъщерята и дома на горския надзорник; защото всички и в Зелдвила, и в Рюхенщайн вярваха в силата на вълшебните питиета, а дошлите рюхенщайнци се държаха така заплашително, че дори и уважението, и обичта, които хората питаеха досега към горския надзорник, не можаха да попречат на задържането на Кюнголт, а и той не можеше да стори нищо, защото мислите му бяха съвсем объркани.

Почти загубила съзнание от страх, Кюнголт веднага призна истината и Шафюрли и другарите му бяха освободени. Сега рюхенщайнци поискаха да им предадат вещицата, която бе навредила на техните близки и бе причинила смъртта на един техен съгражданин, за да я накажат. Искането им обаче бе отхвърлено и рюхенщайнци си тръгнаха сърдити от Зелдвила, отнасяйки със себе си трупа на кметския син. Когато по-късно разбраха, че зелдвилци са осъдили момичето само на една година лек затвор, у тях се събуди старата вражда, която бе приспана за няколко години и сега отново грозеше опасност всеки зелдвилец, който стъпи на тяхна земя.

В град Зелдвила не затваряха в тъмница за провинения, които според тамошните разбирания се считаха за по-леки; когато поради известни съображения искаха да проявят по-голямо снизхождение, цаняваха осъдените — особено жените и младежите — в някоя къща, където ги държаха под гаранция и се грижеха за тях. Така заведоха бедната Кюнголт в кметството, където бе обявен търг за нейното настаняване.

Горският надзорник, който бе загубил напълно веселостта си и само въздишаше, каза на Дитеген, че на него му било много тежко да отиде в този горчив час в кметството и да бди над детето си, но все пак някой близък човек трябвало да бъде сега при Кюнголт. Дитеген веднага отвърна:

— Аз ще отида, ако смятате, че мога да бъда полезен!

Старият ловец му подаде ръка.

— Върви — рече му той, — аз ще съм ти вечно признателен за това!

Дитеген отиде в кметството, където вече бяха насядали няколко общински съветници и се бяха събрали неколцина граждани, които искаха да участвуват в наддаването, както и малка тълпа любопитни. Той бе опасал меча си, имаше мъжествен вид и гледаше навъсено наоколо.

Въведоха бледата и умислена Кюнголт и я накараха да застане пред масата, но Дитеген бързо й донесе стол да седне, а сам застана зад него и сложи ръка на облегалката му. Тя го погледна изненадано и сядайки, извърна очи към него и му се усмихна болезнено; той обаче гледаше строго и привидно спокоен над главата й.

Първият, който предложи да я вземе под свой надзор, беше градският свирач, един пияница, когото жена му беше изпратила да вземе момичето, та с него да пооправят малко обърканите си сметки; те разчитаха главно, че затворничката открито или тайно ще получава от бащината си къща подаръци, които те ще могат да си присвояват или поне да делят с нея.

— Искаш ли да отидеш при градския свирач? — попита бързо Дитеген, като се обърна към Кюнголт.

Тя погледна пияния музикант с червения нос и каза, че не иска.

— На мен ми е все едно! — извика той със смях и се заклати към вратата.

След това се яви един стар майстор на кожени кесии и калпаци, който смяташе, че ще има голяма полза от Кюнголт, като я кара по цял ден да му шие. Той обаче имаше отворена рана на крака, която непрестанно мажеше с мехлеми и превързваше, а на главата си имаше израстък, голям като кокоше яйце; затова Кюнголт още от малка се плашеше от него, когато на отиване в училище минаваше край работилницата му. И когато Дитеген я попита дали иска да отиде при него, тя пак отвърна, че не желае, и старият майстор си тръгна, мърморейки си сърдито.

Сега излезе напред един сараф, който беше известен както с лихварството и отвратителното си скъперничество, така и с гнусната си похотливост. Но едва той впери зачервените си очи в Кюнголт и отвори кривата си уста, за да направи своето предложение, Дитеген, без дори да пита изплашеното момиче, му махна с ръка да си върви, като го изгледа заплашително.

Сега вече се явиха неколцина свестни хорица, срещу които нищо не можеше да се възрази, и те бяха допуснати да участвуват в истинския търг и наддаване. За подслон и прехрана поиска от всички най-малко гробарят при градската черква, тих и честен човек, който имаше добра жена и — както твърдеше — подходящо помещение и вече беше държал няколко такива затворници.

Общинските съветници му присъдиха Кюнголт и той веднага я отведе в къщата си, която се намираше между гробищата и една странична уличка. Дитеген отиде с тях, за да види къде ще живее Кюнголт. Настаниха я в един малък открит трем на къщата, който гледаше към гробищата и беше отделен от тях с желязна решетка. През по-топлото време на годината гробарят заключваше там арестантите, а през зимата ги взимаше просто в стаята, като ги завързваше с тънка желязна верижка за крака на печката.

Когато влезе в затвора си и видя, че само една желязна решетка я дели от гробището, а при това забеляза съвсем наблизо и старата костница, пълна с черепи и кости, Кюнголт цялата се разтрепера и горещо взе да моли да не я оставят тук през нощта. Но жената на гробаря, която тъкмо беше донесла чувал слама и завивка, а на решетката беше закачила някаква завеса, й каза, че ще трябва да остане тук, защото престоят й на това невесело място ще й помогне благотворно да изкупи греховните си помисли.

Тогава Дитеген каза:

— Бъди спокойна, аз не се страхувам от мъртъвци и призраци; затова всяка нощ ще идвам и ще стоя пред решетката ти, докато и ти свикнеш да не се плашиш.

Той рече тези думи съвсем тихо, за да не чуе жената, а след това се отправи към къщи. Там завари натъжен горския надзорник, който тъкмо бе уговорил Виоланда да отпразнуват сватбата си чак когато изтече наказанието на Кюнголт и тази неприятна история бъде поне малко забравена. Докато ставаха тези събития, Виоланда се държеше тихо като мишка, доволна, че така леко се бе отървала от всичко, макар в същност да бе причина за злополучната магия и последиците от нея. При строгия разпит, на който беше подложена и тя, съдът все пак повярва, макар и трудно, на думите й, че пазела любовния еликсир само за да не попадне в неуки ръце.

Когато вечерта превали и наближи полунощ, Дитеген стана, без някой да го забележи, взе меча си, напълни едно шишенце с хубаво вино и отново слезе в града. Там той бързо се прехвърли през гробищния зид и като премина смело през гробовете, стигна до зловещото жилище на Кюнголт. Тя седеше безмълвно, сгушена върху чувала със слама зад завесата, и разтреперана се вслушваше във всеки шум, защото, преди още да бе настъпил часът, в който бродят духовете, тя вече се беше стряскала на няколко пъти. В костницата една котка беше преминала през костите и те леко бяха изтропали. След това от нощния вятър храстите зашумоляха тихо над гробовете и петелът върху ветропоказателя на черквата се завъртя и изскърца със странен звук, който никога не се долавяше през деня поради градския шум.

Когато чу приближаващите се стъпки, Кюнголт отново се изплаши и цяла изтръпна; но Дитеген мушна ръка през решетката, дръпна настрани завесата, така че тремът се освети от ясния месец, и тихичко я повика. Тя бързо скочи, изтича към него и протегна двете си ръце през решетката.

— Дитеген! — извика тя и от очите й рукнаха сълзи — първите, които можа да пролее от оня злощастен ден, защото досега бе живяла в някакво безчувствено вцепенение.

Дитеген обаче не пое ръката й, а й даде шишенцето и каза:

— Пийни една глътка вино, то ще те ободри.

Тя пийна от виното и хапна от хубавия хляб, който той й беше донесъл от бащината й къща. Така й стана по-леко на душата и когато разбра, че той не иска да говори повече с нея, тя мълчаливо се върна на леглото си и тихо си поплака, докато потъна в спокоен сън.

Поради младежките си строги схващания и неопитността си Дитеген смяташе, че в нея се е вселил зъл дух и затова е тръгнала по лош път; и само заради паметта на майка й и понеже дължеше живота си на Кюнголт, той остана да бди при нея, като седна върху един стар надгробен камък до самия зид.

Кюнголт спа, докато изгря слънцето, и когато се събуди, видя, че Дитеген тихичко си е отишъл.

Така той идваше всяка нощ да я пази, защото вярваше, че мястото тук действително е опасно за човек, който няма чиста съвест и се бои от мъртвите. Всеки път той й носеше нещо да се подкрепи, питаше я какво желае и се грижеше да й достави всичко, което смяташе, че ще я зарадва. Идваше и през дъжд, и през бури, не пропущаше нито една вечер; а когато дойдеха нечестивите нощи, през които — според тогавашните поверия — мъртвите излизаха от гробовете си и бродеха наоколо, той пристигаше още по-рано от обикновено.

Денем Кюнголт спущаше винаги завесата, уж да се крие от погледите на любопитните, както тя казваше, защото по това време на гробищата идваха хора; в действителност обаче тя чак тогава лягаше да спи, за да бъде бодра през нощта, и докато Дитеген смяташе, че тя отдавна вече е заспала, девойката не сваляше очи от тъмната фигура на своя пазач, мислеше за него, за себе си и как всичко се бе объркало.

Щом той дойдеше и в негово присъствие тя тихо и безмълвно можеше да се отдаде на мислите си, някакво ново, неподозирано щастие изпълваше цялото й същество. Тя дори и не подозираше колко жестоко я съдеше той и се надяваше, че ще успее отново да извоюва правата си над него, тъй като той се показваше все така верен. Не така мислеше обаче баща й, който я посещаваше веднъж в седмицата; и когато почти винаги тя споменаваше свенливо по някакъв повод името на Дитеген, той разбираше, че дъщеря му отново е отдала любовта си на момъка и въздъхваше скритом, защото колкото и да желаеше добрият му храненик да спаси това полузагубено дете, все пак се страхуваше, че той трудно би поискал ръката на една млада магьосница, която вече е лежала в затвор. През това време и друг бе решил да посети Кюнголт. Общинският писар от Рюхенщайн, необузданият гърбав Шафюрли, не можеше да забрави хубавата девойка и чувствуваше, че нейният образ е влязъл в кипналата му кръв, която течеше буйно в изкривеното му тяло; струваше му се, че този образ плува в жилите му подобно на вещица, понесла се нощем в самотна ладия по тъмна река.

И понеже беше безкрайно дързък, той реши, вместо да потърси цяр и избавление при капуцинерите, да отиде направо при тази, която го бе омагьосала; затова в една тъмна нощ той се прехвърли през планината и отиде на гробищата, където тя беше затворена.

Тъй като в този час Дитеген обикновено не идваше и звукът на стъпките й бе непознат, Кюнголт се изплаши и се сгуши зад завесата. Шафюрли обаче запали малката свещ, която носеше със себе си, дръпна завесата, освети трема и най-после я откри в ъгъла.

— Ела тук, малка вълшебнице! — прошепна той с буен и сподавен глас. — Подай ми ръцете и устните си, за да ме излекуваш от магията, която ми направи.

Тя го позна по фигурата и споменът за преживените беди, както и присъствието на този мъж, я изпълниха с такъв страх, че без да издаде ни звук, тя се разтрепера като лист от трепетлика.

Тогава Шафюрли разтърси решетката, която не беше много здрава, а по-скоро направена за по-слаби затворници — жени и деца, — и като напрегна всички сили, започна да я измъква от пантите. В този миг обаче дойде Дитеген, видя какво става и хвана Шафюрли за рамото. Гърбавият изкрещя диво и понечи да извади камата си. Но Дитеген улови здраво ръцете му и започна да се бори с него, докато го повали. Позамисли се дали да го задържи и да го предаде на властите, или само да го изгони оттук. И понеже не знаеше какво точно се бе случило и не искаше да въвлече Кюнголт в нова беда, той пусна Шафюрли да си върви, като му каза, че ще го убие, ако го види втори път на това място. След това обаче той влезе в къщата и накара гробаря да прибере затворничката да живее в стаята, тъй като и без друго есента наближаваше и нощите бяха твърде хладни.

И така, още същата нощ завързаха Кюнголт — както бе обичайно с тънката верига за крака на красивата печка от зелени кахли, които изобразяваха в релефни картини създаването на човека и грехопадението; на четирите ъгли на печката стояха четирите велики пророка върху издадени напред усукани колонки и всичко това напомняше изящно изграден паметник, до който седеше Кюнголт, облегната върху кахлената печка.

Тя се радваше, че най-после се намира на по-закътано място, че благодарение на Дитеген се бе спасила от Шафюрли и приписваше всичко на верните му чувства към нея, макар тая нощ той да не й бе продумал нито дума и да си бе тръгнал веднага, след като се бе погрижил за нея.

Но след като добрата Кюнголт бе приютена в дома на гробаря, се яви нов поклонник на нейната красота в лицето на един викарий, който изпълняваше всички дребни треби в черквата и беше духовен наставник на болните и затворниците. И сега, когато Кюнголт седеше в топлата стая, младият поп започна често да я посещава, за да я утешава, да изкорени у нея склонностите й към магии и любовни еликсири и да се порадва на хубостта и чара й. Защото, откакто бяха започнали страданията й, някаква нова хубост бе разцъфнала у нея — тя се бе превърнала в зряла, стройна, макар и малко бледа, млада жена, в чиито очи, леко забулени от сянка на тъга, грееше нежна и блага топлота. Въпреки че я държаха завързана, към нея се отнасяха като към член на семейството, в което имаше и няколко деца, и когато идваше викарият, го черпеха с чаша вино или бира, които им доставяше горският надзорник. Като дадеше наставленията си, духовникът изпиваше освежителното питие и явно оставаше само за да погледа още малко утешената грешница и скромно да погали ръката й; тогава някаква прелестна веселост се събуждаше у Кюнголт, защото тя си мислеше колко по-прекрасен е нейният — както тя все още вярваше — любим Дитеген в сравнение с този млад поп.

Така девойката, която прекарваше деня в мечти за едно по-добро бъдеще, стана поради веселостта и скромния си нрав любимка на семейството на гробаря и вечер те преместваха масата до нея край печката. Така направиха и на Нова година, когато младият свещеник дойде при тях; тогава гробарят, жена му, децата и викарият насядаха около масата при завързаната за верижката Кюнголт, започнаха да играят на орехи и тъкмо девойката се разсмя високо на нещо, което каза попът, галейки ръката й, в стаята влезе Дитеген; беше дошъл да донесе на закриляната от него девойка, дъщеря на господаря му, няколко хубави подаръци от къщи. Воден от някакво неосъзнато влечение на сърцето, от потиснатия си копнеж по нея, той бе решил да прекара един-два часа в къщата на гробаря, за да има някой близък при Кюнголт, която за пръв път през младия си живот щеше да посрещне Нова година извън дома.

Но като видя веселата сцена и свещеника, който галеше ръката на засмяната Кюнголт, обхвана го леден хлад, така че кръвта му едва ли не замръзна в жилите; и без да се бави повече, той предаде нещата на девойката, казвайки й с две думи, че ги праща баща й, и си тръгна, като процеди през зъби:

— Свършеното е свършено!

Кюнголт изведнъж разбра значението на този миг и кръвта и се дръпна от лицето. Бледа като платно, тя се свлече до печката; бедните хорица смутено се сбогуваха и светлината в къщата на гробаря угасна, преди още да бе ударил първият час на новата година!

Сега Кюнголт беше почти забравена от близките си, тъй като през тези дни в конфедерацията ехтеше все по-силно войнствен глъч и тропот и последваха ония събития, които са известни в историята под името Бургундска война. Когато настъпи пролетта и наближи денят на Грансон — денят на швейцарската победа, — подобно на всички съседни селища и градовете Зелдвила и Рюхенщайн потеглиха със знамената си към бойното поле; за горския надзорник и за Дитеген беше истинско избавление да се измъкнат от бъркотиите в къщи и да подишат свежия и суров въздух на войната.

И макар че бяха по-мълчаливи от другите, те тръгнаха с твърда крачка след знамето и заедно с другите прииждащи дружини скоро се сляха с огромната армия на конфедерацията, която отиваше да помогне на онези, които вече се биеха.

Като желязна градина стоеше дългият четириъгълник строени бойци, а в средата му се развяваха знамената на кантоните и градовете. Рамо до рамо стояха хиляди мъже — всеки един от тях представляващ по твърдост и по безстрашие цял един свят, а всички заедно — само купчинка човешки рожби.

Тук очакваха да удари часът им и лекомисленият, и прахосникът редом със загрижения и със скъперника; с еднакво търпение държаха в готовност силите си и свадливият, и миролюбивият; самохвалецът и бъбривецът се бяха усмирили, както онзи, комуто беше тежко на сърцето; беднякът и отритнатият стояха спокойни и горди редом с богатия и с господаря. Цели улици изпокарани съседи стояха в плътни редици; но и завистта, и зложелателството стискаха копието и алебардата така здраво, както великодушието и дружелюбието, а и неправедният, също като праведния, мислеше само за дълга си. Онзи, който бе превалил живота си и бе готов да пожертвува без съжаление останалите си сили, беше еднакво ценен, както цветущият младеж, към когото бяха отправени надеждите на майка му и пред когото стоеше цялото бъдеще. Черногледецът понасяше търпеливо полугласните закачки на шегобиеца, който пък приемаше без присмех малките тайни приготовления на еснафа, застанал до него.

До знамето на Зелдвила се развяваше знамето на Рюхенщайн, така че редиците на настръхналите един срещу друг съседни градове се допираха, а горският надзорник, който предвождаше дружина свои съграждани и беше главната им опора, стоеше рамо до рамо с общинския писар Шафюрли, който беше на фланга на рюхенщайнския отряд; и сякаш никой не мислеше сега за това, което се бе случило между тях. Дитеген вървеше заедно със стрелците и щурмоваците пред ядрото на войската и вече бе навлязъл в страхотната бъркотия на първите схватки, когато внезапно главните сили потеглиха напред и влязоха в бой, за да сразят и обърнат в бягство един от най-големите пълководци, натруфен като приказен цар, заедно с цялата му тънеща в блясък и великолепие войска.

В разгара на жестоката битка бургундски конници отделиха горския надзорник и няколко войници от знамето им, но той успя да си пробие път през конниците, ала само за да попадне между неприятелски пехотинци; както старателният рудничар копае наоколо си, така и той прилежно разчисти враговете околовръст и тъкмо когато си проправи път през неприятелските редици, през създалата се пролука долетя едно закъсняло, заблудено гюлле на Карл Смели, разкъса широката му гръд и само след миг той се пресели в лоното на вечния покой, където нищо вече не го измъчваше.

Когато Дитеген се завърна здрав и читав от боя и от преследването на бягащите бургундци, разпита набързо хората и намери убития си приятел и баща; зарови го заедно с меча му между корените на един мощен дъб, който се издигаше на края на една дъбрава, близо до бойното поле.

След това потегли заедно с войската към дома. Заради храбростта и способностите му градът нареди той да остане засега в горския дом, за да пази гората и дивеча. След смъртта на горския надзорник домът му се разпадна. Поради липса на бдителност през последните години имуществото му се бе разпиляло и сега Кюнголт не притежаваше нищо на този свят освен себе си и закрилата на Дитеген, доколкото и той можеше да се грижи за нея, тъй като сам беше съвсем беден.

Тя седеше неподвижна до печката, опряла страна на грубите релефни изображения, които в четири-пет картини, повтарящи се няколко пъти около цялата печка и представляващи сътворяването на Адам, създаването на Ева, дървото на познанието и изгонването от райските градини — показваха как човекът бе загубил рая. Когато лицето я заболеше от натискането, тя се отдръпваше и обръщаше поглед към суровите изображения, разглеждайки ги за хиляден път, и когато не бе съвсем изнемощяла, сълзи започваха да капят от очите й. Но когато най-после стигнеше до картината, която представляваше изгонването от рая, понякога дори я напушваше смях, защото по невнимание грънчарят или скулпторът бе сложил върху корема на Адам вместо вдлъбнат пъп едно изпъкнало кръгло копченце, което се повтаряше редовно върху всяка плочка с това изображение. Но щом Кюнголт речеше да се засмее на тази невинна грешка, мъка свиваше сърцето и гърлото й и предизвикваше за миг у нея някаква жалка душевна борба и телесна болка; очите й се наливаха със сълзи, а лицето й се изкривяваше като на човек, който се кани да кихне, но не може; затова накрая тя престана да гледа този образ.

Междувременно стана битката при Муртен и тъкмо по това време изтече и наказанието на Кюнголт. Дитеген се бе разпоредил тя да се прибере в горския дом и на първо време да остане там с Виоланда, която сега бе станала смирена, тъжна и доста уредна домакиня; защото покрай късния си годеж с горския надзорник и неговата смърт тя бе преживяла нещо наистина твърде дълбоко, в което бе намерила някаква опора. Дитеген обаче не се завърна в къщи, а продължи да се подвизава до края на военните походи по бойните поля.

Но и той не излезе чист и безукорен от тези съдбовни събития: навиците, придобити по време на войната, и нямата скръб по всичко загубено, го бяха направили див и необуздан. Той се присъедини към онези сурови младежи, които образуваха дружина, наречена „Луд живот“, и потегли заедно с тях да приберат на своя глава наложеното на Женева според мирния договор военно обезщетение, което градът все още не бе изплатил. От плячката, взета от бургундците, Дитеген поръча да му ушият разкошни дрехи и сега вървеше гордо зад яростно веещото се знаме, върху което беше извезан глиган. Беше облечен в плащ от светлочервен бургундски дамаск, а кръстът на федерацията върху гърба и гърдите му беше ушит от сърма и обсипан с перли. Околовръст на шапката му стърчеше широк пояс от развяващи се щраусови пера, които той бе измъкнал от рицарските шлемове, разхвърляни по превзетите вражи станове. Камата и мечът му висяха на скъп колан, а до пушката си носеше дълго копие, на което небрежно опираше и поклащаше стройната си като ела широкоплещеста снага, когато стрелваше изпод шапка със заплашителен поглед някой бъбрив страхливец или някоя уличница. Правеше му удоволствие да хване за плитките някоя разпискала се мома, да втренчи за миг изпитателен поглед в лицето й, а след това да я пусне да си върви, изтръпнала от страх или пък заливаща се от смях.

Преди да се присъедини към отряда „Луд живот“, той се бе мярнал за малко в тази премяна в двора на градския дом край Зелдвила; пристъпваше така смело, самоуверено, крепко и същевременно гъвкаво, сякаш беше потомък на някой древен, знатен род.

Когато го видя, Кюнголт остана като заслепена; но той мина край нея и както бе свикнал на бойното поле — я удостои само с една хладна и жестока усмивка. Докато той се подвизаваше във Франция, единственото й занимание беше да се рови из миналото и да живее с щастливите дни на изгубеното си детство. Почти винаги мислите й се рееха из околността на онзи горист хълм, където някога зелдвилчанки бяха галили и кичили с цветя изтръгнатия от смъртта малък Дитеген, облечен в смъртната риза. Щом имаше време, тя изтичваше нагоре по планината и изпълнена с копнеж, гледаше далеч към югозапад, където казваха, че се е разположила на стан страшната дружина на непобедимите младежи.

Но по тези места из планината, където минаваше границата на Рюхенщайн, обикаляше постоянно и общинският писар Шафюрли, който все още търсеше лек за болката си и жадуваше за мъст; защото макар и да допускаха, че му е направена магия, рюхенщайнци питаеха — явно или прикрито — омраза към него заради убийството на кметския син и той се надяваше да изкупи вината си със смъртта на Кюнголт, която — според рюхенщайнските понятия — зелдвилци бяха оставили ненаказана. Затова, когато един ден бедната Кюнголт седеше разсеяно на един граничен камък, така че краката й се намираха на рюхенщайнска земя, иззад дърветата ненадейно изскочи Шафюрли, придружен от един общински стражар; двамата я заловиха и я закараха със завързани ръце в града, където незабавно бе заведено ново дело срещу нея, задето била причинила чрез магии смъртта на кметски син — престъпление, което още не бе изкупено.

Дори и да имаше изгледи за някакъв успех, в Зелдвила — особено в тези бурни времена — нямаше вече ни един човек, който да се застъпи за нея. Затова се разчу, че тя сигурно ще трябва скоро да се прости с живота. И тогава, обзета от разкаяние и състрадание, някогашната зла Виоланда събра сили, за да отиде да потърси единствената според нея помощ за Кюнголт. Тя потегли на път и вървя денем и нощем все на запад, за да намери четата „Луд живот“, сред която беше и Дитеген. Слуховете за подвизите на смелата дружина скоро я отведоха на прав път. Най-после тя го откри в една кръчма, седнал най-спокойно с неколцина другари да играе на комар със зарове.

Тя му съобщи за новото нещастие, сполетяло Кюнголт, и въпреки очакванията й той я изслуша внимателно, но след това каза:

— Аз не мога да помогна нищо! Това е работа на съда и тъй като зелдвилци сами не предприемат нищо, няма да се намерят и десетина момчета, които да ме последват, за да освободим девойката!

Виоланда обаче, която от младите си години помнеше какви ли не случаи на женитба, отвърна:

— Тук сила въобще не е нужна. Открай време рюхенщайнци имат един закон, според който всяка осъдена на смърт може да бъде спасена и предадена на всеки мъж, който я поиска за жена и незабавно се венчае за нея.

Дитеген трепна и загледа смаяно Виоланда, като се усмихваше подигравателно, по войнишки.

— Значи, според вас аз трябва да взема за жена, тъй да се каже, една уличница — рече той, като засука щръкналите си мустаци и си придаде вид на неубеден човек, макар че лицето му леко потръпваше.

— Не казвай уличница — отвърна Виоланда, — тя не е такава. — И като избухна неочаквано в плач, тя улови ръцете на Дитеген и продължи: — Това, което Кюнголт прегреши, стана само по моя вина, нека сега ти го призная; защото аз исках да ви разделя и да ви изгоня от къщата, за да се омъжа за баща й! Затова подведох детето да постъпи така безразсъдно!

— Тя не е трябвало да се оставя да бъде подведена! — извика Дитеген. — Родителите й бяха благородни хора, но тя излезе негодница!

— А аз ти се кълна в спасението на душата си — извика Виоланда, — че всичко, което тя прегреши, е очистено от огъня на изкуплението; тя е добра, кротка и така те обича, че отдавна щеше да посегне на живота си, ако ти беше изчезнал от този свят. Впрочем спомни си какво й дължиш! Щеше ли сега да стоиш тук в цялата си красота и сила, ако тя не те бе измъкнала от ковчега на палача? Спомни си за майката на Кюнголт и за нейния почтен баща, които те отгледаха като собствено дете. А нима ти ще бъдеш единственият съдия над прегрешението на едно слабо дете? Нима ти никога не си вършил неправди? Нима в тези твои войни не си убивал хора, чиято смърт не е била нужна? Нима не си палил колиби на бедни и беззащитни и нима винаги си проявявал милосърдие там, където си могъл?

Дитеген се изчерви и каза:

— Аз не желая нищо даром, както и не желая никому да остана длъжник. Ако работите с рюхенщайнските закони и обичаи стоят така, както вие казахте, ще отида и ще прибера Кюнголт при себе си. Пък господ да ни е на помощ и на двамата, ако тя тръгне пак по кривия път!

Той веднага даде малко пари на изнемощялата от умора жена, която нямаше сили да тръгне с него, за да има с какво да преживее и позакрепне, преди да потегли обратно към Зелдвила. Сам той грабна веднага оръжието си и пое направо през гори и поля, без да спира и да почива, докато най-после съзря мрачния град Рюхенщайн.

Там, без много-много да се маят, само за няколко дни бяха осъдили на смърт Кюнголт, която лежеше затворена в студената градска тъмница; само от някаква снизходителност заради безукоризненото поведение на баща й, който беше паднал за отечеството, я осъдиха на смърт чрез обезглавяване, а не чрез огън, колело или някой друг от обичайните им начини.

Така един ден поведоха Кюнголт през градските порти към лобното място — боса, облечена само в ризата на осъдените на смърт, а вратът и гърбът й бяха покрити с разпиляната й тежка коса. Стъпка по стъпка тя вървеше по пътя към смъртта, заобиколена от мъчителите си, препъвайки се сегиз-тогиз, но все пак с твърдост, защото се бе примирила и бе отхвърлила всякакви по-нататъшни надежди за живот и щастие.

„Как ми провървя само!“ — мислеше си тя, усмихвайки се едва доловимо, и чак сега, когато си спомни за Дитеген, от очите й закапаха сладки сълзи; защото си помисли, че само на нея той дължи цветущия си живот и този спомен я утеши — толкова човечно и добро бе станало сърцето й.

Седнала на стола върху ешафода, тя беше почти радостна, че може да си почине от уморителния път. За последен път погледна над града към мекия блясък на далечната синева. Тогава палачът й завърза очите и тъкмо понечи да отреже буйната й коса, която се спускаше изпод превръзката, в далечината се появи Дитеген и размахвайки шапка и копие, изрева с всичка сила. За да спре изпълнението на присъдата, той смъкна бързо пушката от рамото си и изпрати един куршум над главата на палача. Смаяни и изплашени, съдиите се стъписаха и посегнаха към оръжията си; в този миг въоръженият младеж дотича с големи крачки и скочи на ешафода, който едва не се разтроши — с такава сила се хвърли той върху него. Дитеген хвана седналата Кюнголт за раменете, тъй като ръцете й бяха завързани на гърба, и за миг се спря да си поеме дъх, преди да може да заговори. А рюхенщайнци, щом разбраха, че той е сам и няма да последва никакво нападение, изчакаха да видят какво ще стане по-нататък и когато най-после Дитеген можа да им изложи желанието си, те се събраха, за да обсъдят молбата му.

Обичаят им да се придържат неотклонно към установените от стари времена закони, а така също и страхът, който Дитеген внушаваше с целия си вид в тези размирни дни, ги накараха — след като превъзмогнаха яда и досадата си от необичайната намеса — да уредят на бърза ръка цялата работа. Дори и общинският писар, който бе настоял лично да изпълни длъжността си при това дело, за да се увери, че магьосницата действително ще бъде премахната, се скри както можа, за да не привлече върху себе си вниманието на буйния воин, от чиято ръка се страхуваше въпреки смелостта си.

Същият свещеник, който до преди малко се бе молил заедно с осъдената на смърт, трябваше незабавно да извърши венчавката върху ешафода. Развързаха Кюнголт и олюлявайки се, тя се изправи на крака; след това я запитаха дали желае да даде ръката си и последва като законна съпруга този мъж, който иска да я вземе за жена.

Тя погледна безмълвно към него — първото нещо, което зърна от света, след като свалиха превръзката от очите й, — сякаш го вижда насън; но за да не сгреши, дори и да беше сън, тя кимна три-четири пъти с глава — напълно съзнателно, но и някак призрачно, а след това продължи да кима, така че дори мрачните градски съветници се трогнаха и скочиха да подкрепят разтрепераната девойка, която веднага след това бе венчана за младия мъж, както му е редът.

Едва тогава предадоха на Дитеген девойката телом и духом, така както си беше, без гаранция и без право да търси обезщетение, само след като той уреди на свещеника таксата за венчалното свидетелство, заплати десет половници вино за палача и помощниците му и даде седемстотин пари за нови дрехи на палача като сватбен дар.

Щом заплати всичко, Дитеген хвана жена си за ръка и двамата заедно напуснаха лобното място. Но тъй като трябваше да я вземе така, както си беше, боса, облечена само в смъртната риза, а през тази ранна пролет времето беше все още хладно, Кюнголт трепереше и едва пристъпваше до мъжа си. Затова той я вдигна на ръце и отметна шапката си назад върху раменете; тя веднага обви с ръце врата му, сложи глава на рамото му и заспа само след няколко крачки, както той вървеше с копието в ръка. Дитеген крачеше бодро из пустата планина; усещаше как девойката плаче тихичко насън и как в сладко избавление дишането й става все по-свободно; и когато сълзите й оросиха челото му, на него му се стори, сякаш сам потъва в блажено щастие и сълзи закапаха по страните на суровия як воин.

Негов беше животът, който той носеше, и той го държеше така здраво, сякаш носи целия пъстър божи свят в ръцете си.

Когато стигнаха до мястото, където сам той като дете беше седял някога облечен в смъртна ризка сред жените и откъдето неотдавна Кюнголт бе отвлечена, мартенското слънце просветна така ясно и топло, че той реши да си позволи малка почивка. Седна на граничния камък и леко спусна скъпия товар на коленете си; първият поглед, който пробудилата се девойка отправи към него, и няколкото оскъдни думи, които най-после тя промълви, го увериха, че той не само беше вярно и честно изпълнил дълга си, но че бе поел и нов дълг — да бъде толкова добър и почтен, та винаги да бъде достоен за щастието, което сега изпълваше душата му.

Земята около граничния камък бе покрита с парички и ранни цветя, додето стигаше поглед, небето бе синьо и никакъв звук не нарушаваше следобедната тишина освен песента на сипките в гората.

Повече те не продумаха, а заедно се наслаждаваха на свежия въздух; най-после станаха и понеже сега пътят, застлан с мек мъх, водеше само надолу през букака, двамата тръгнаха един до друг към горския дом.

Внезапно Кюнголт протегна ръка към златистата си коса — едва сега й мина през ум, че може да са й я отрязали; и когато напипа буйните си къдри, тя се спря, погледна доверчиво Дитеген и му каза:

— Късно ли е сега да получа булчин венец?

Той се огледа наоколо и видя един самодивски чимшир с лъскави зелени листа. Отряза бързо едно по-дебело клонче от храста, сви го на венец и внимателно го сложи на главата й, като й рече:

— Това е доста груб булчин венец, но неговите бодли са винаги готови за отбрана; такава трябва да бъде по всяко време и честта на нашия брак! Който се осмели да я засегне с укор или обидна дума, ще изпита гнева ми!

След това той я целуна крепко един-единствен път, както си беше тя с венеца, и Кюнголт тръгна отново щастлива с него.

Когато пристигнаха, завариха горския дом самотен и изоставен. Слугите се бяха разпръснали — едни от скръб поради присъдата, която смятаха, че ще бъде изпълнена, а други от лекомислие, така че през този ден никой не се върна в къщи. Но с всеки изминат миг младата жена бързо се съвземаше и ставаше все по-мила и очарователна. Тя се суетеше от шкаф на шкаф, от стая в стая и скоро се появи във великолепната булчина рокля на майка си — същата, за която беше разправяла на бъдещия си съпруг през оная нощ, когато лежаха заедно в детското креватче. След това тя постла масата с празнична ленена покривка и сложи вино и каквото можа да намери за ядене из къщи.

Така мълчаливи и уединени, те седяха един до друг — тя с венеца на глава, а той свалил оръжието си — и като привършиха скромната си вечеря, отидоха да си легнат.

„Как ми провървя само!“ — тихичко си каза за втори път през този ден Кюнголт с олекнало сърце, когато легна доволна до мъжа си; защото у нея се бе запазила все още мъничко дяволитост.

Заради участието си във войните Дитеген стана виден и уважаван мъж — не по-добър от останалите войни по онова време, по-скоро със същите недостатъци като всички тях. Произведоха го предводител на наемните войски; биеше се ту на страната, ту против чуждите князе, набираше наемници за войската, грабеше злато и плячка и така прекарваше живота си от война на война, подобно на по-видните мъже на родната му страна; напредна много и често налагаше насилствено волята си. Само с жена си живееше винаги в чест и сговор и двамата създадоха многочислено потомство; и до днес още техният род процъфтява из разните страни, където военните походи на онези времена бяха отвели прадедите им.

Скоро след сватбата на Дитеген и Кюнголт, която бе утеха за Виоланда, тя наистина постъпи в манастир и стана истинска монахиня; оттам тя често изпращаше сладкиши и други лакомства за децата на Кюнголт. Харесваше й също така да присъствува на богатите угощения, които господин Дитеген даваше, когато достигна върха на славата си; тогава той седеше с дългата си брада и златната рицарска верига на шията срещу нея, а тя — единствената калугерка на масата — се кипреше със златния кръст на гърдите и водеше изискани сплетнически разговори с военачалниците.

Как бе изглеждала Кюнголт в началото на шестнадесетото столетие, се вижда от картината на един известен художник, която виси в една прочута галерия и според надписа е неин портрет. На него е изобразена стройна и благородна патрицианка, чиито красиви черти издават дълбока сериозност, стоплена от някаква нежна и мъдра закачливост.

Подобно на майка си, и тя умря в разцвета на годините си от простуда, след като мъжът й падна убит в един от миланските походи и бе заровен в гробището на някаква ломбардска черквица. Кюнголт тръгна веднага за там, уж с намерение да му постави надгробен паметник, но в същност, незабелязана от никого, тя нарочно остана на гроба му цяла една нощ под проливния дъжд, за да се простуди. Само за два дни треската я отнесе в гроба и тя бе положена до тялото на Дитеген.