Готфрид Келер
Котенцето Шпигел (Приказка)

Когато зелдвилец сключи лоша сделка или го измами някой, тогава в Зелдвила казват, че е купил на котката салото! Впрочем тази поговорка се употребява и на други места, но никъде не се чува така често, както тук; вероятно това се дължи на старото предание за произхода и значението на тази поговорка, което се разказва из града.

Преди няколкостотин години — така разказва преданието — в Зелдвила живеела една възрастна жена, сама, с едно хубаво пъстро котенце на сиви и черни петна, което поминувало край нея мирно и доволно и не правело никому нищо лошо, щом не го закачали. Единствената му страст бил ловът и то я удовлетворявало разумно и умерено, без да се перчи с обстоятелството, че тази страст била същевременно полезна и допадала на господарката му, нито пък се увличало в прекадена жестокост. Затова то ловяло и убивало само най-дръзките и нахални мишки, които можело да хване наблизо около къщата, и то с безпогрешна ловкост. Само нарядко проследявало някоя особено хитра мишка, която предизвиквала гнева му, като преминавало границите на ловното си поле. В такъв случай то помолвало най-учтиво господа съседите да му позволят да половува малко из техните къщи. Те се съгласявали с удоволствие, тъй като то дори не поглеждало гърнетата с мляко и не скачало по свинските бутове, които висели по стените, а си вършело тихо и внимателно работата и веднага след това чинно и мирно си тръгвало с мишлето в уста. При това котенцето не било боязливо, нито неучтиво — имало доверие към всекиго и не бягало от свестните хора; дори харесвало, когато някой от тях му устройвал приятна шега и се оставяло да го подръпнат за ушите, без да драска. Но не понасяло никаква закачка от онези глупави хора, чиято глупост, както твърдяло то, се дължи на незрял ум и зло сърце, и или се отдръпвало от пътя им, или здравата ги первало с лапата си по ръката, когато му досаждали с грубостта си.

Шпигел^[1], така наричали котенцето заради гладкото му и лъскаво кожухче, прекарвало дните си весело, изискано и съзерцателно, в порядъчно доволство и без всякаква надменност. Понякога, но не често, то се нагласявало на рамото на любезната си стопанка и лапало залците от вилицата й, но само тогава, когато забележело, че тази шега й е приятна. През деня рядко лежало или спяло върху топлата си възглавничка зад печката, играело или предпочитало да се излежава на тясното перило на стълбата или в улука на покрива, да се отдава на философски размишления и да съзерцава света. Само веднъж през пролетта и есента този спокоен живот бил нарушаван за по една седмица — когато цъфтели виолетките или когато приятната топлина на сиромашкото лято напомняла за времето на виолетките. Тогава Шпигел тръгвал по свои собствени пътища, обикалял, обхванат от любовно вдъхновение, и най-далечните покриви и пеел най-хубавите си песни. Като истински донжуан, той преживявал и денем и нощем най-съмнителните авантюри и когато се вестявал в къщи — което се случвало доста рядко, — видът му бил така необичаен, раздърпан, разрошен, та дори и проскубан, че стопанката му, тази кротка женица, неволно извиквала:

— О, Шпигел! Не те ли е срам да водиш такъв живот?

Но Шпигел не се срамувал ни най-малко; като мъж с принципи, комуто е добре известно какво може да си позволи, за да си достави едно полезно разнообразие, той спокойно се залавял да оглади кожуха си, за да добие наново невинен и добър вид; и започвал така естествено да си мие носа с мократа си лапичка, сякаш нищо не се било случило.

Но внезапно този равен и спокоен живот взел трагичен обрат. Когато котенцето Шпигел било в пълния разцвет на годините си, господарката му ненадейно умряла от старост и хубавото котенце осиротяло и останало без стопанин. За първи път го сполетяло нещастие и като надавало ония жални звуци, които така сърцераздирателно изразяват плахото съмнение в истинската и основателна причина на една голяма болка, то придружило тленните останки на стопанката си до улицата, а после целия ден безпомощно обикаляло из къщи и по двора. Но добрата му природа, разумът и житейската му мъдрост скоро го накарали да се съвземе, да понесе непоправимото и да покаже привързаността си към къщата на покойната си господарка, като предложи услугите си на засмените наследници. Било готово да им помага с думи и дела, като всява страх сред мишките и при това съобщава по някоя добра новина на новите си стопани, която тези глупци не биха пренебрегнали, ако бяха разумни люде. Но тези хора въобще не оставили Шпигел да продума: покажел ли се отнякъде, те хвърляли по него пантофите и хубавото ниско столче за крака на покойната. Осем дни наред се карали помежду си, най-после завели дело и заключили за известно време къщата, така че никой не останал да живее в нея.

И ето бедният Шпигел седял тъжен и изоставен на каменния праг пред вратата и нямало кой да го пусне вътре. Щом паднела нощта, той се промъквал по обиколни пътища под покрива на къщата. В началото се криел там и през по-голямата част от деня, като се мъчел да приспи мъката си; но не след дълго гладът го пропъждал от убежището му и го принуждавал да излезе на светлина, на топлото слънце, сред хората, за да види отде ще падне някой оскъден залък. Колкото по-рядко му се удавал такъв случай, толкова по-бдителен ставал добрият Шпигел и поради тази бдителност всичките му нравствени качества постепенно изчезнали, така че скоро сам не можел вече да се познае. От входната врата предприемал многобройни излети, като се прокрадвал плахо и бързо през улицата, за да се завърне понякога с някоя безвкусна и отвратителна хапка в устата, каквато по-рано дори не би погледнал, а понякога се връщал въобще без нищо. От ден на ден ставал все по-мършав и по-проскубан, но същевременно и лаком, раболепен и подъл — изчезнали всичката му смелост, изтънченото му котешко достойнство, разумът и мъдростта му. Когато пуснели децата от училище, той се скривал в някое затулено ъгълче и щом ги чуел, че приближават, надзъртал оттам, дебнейки дали някое от тях няма да хвърли коричка хляб и добре запомнял мястото. Зададял ли се отнякъде някой лош пес, Шпигел бързо изчезвал, докато по-рано невъзмутимо гледал опасността в лицето и неведнъж смело давал заслуженото на злите кучета. Само когато по пътя минавал някой недодялан и прост човек, какъвто по-рано той благоразумно би отбягнал, бедният Шпигел оставал на мястото си, макар с остатъка от житейската си опитност да разбирал много добре, че това е чисто и просто един грубиянин; само нуждата карала бедното котенце да се самозалъгва и надява, че такъв негодник поне веднъж по изключение може да го погали любезно и да му подхвърли нещо за ядене. И дори когато, вместо да го помилват, го биели и дърпали за опашката, той не дращел, а се отдръпвал, свит одве, без да издаде нито звук, и само жадно гледал ръката, която го била ударила и ощипала, но която миришела на салам или на селда.

Толкова низко бил паднал благородният и умен Шпигел!

И ето един ден, когато той седял измършавял и тъжен на камъка си и гледал с притворени очи слънцето, по пътя минал Пинайс, тарторът на градските магьосници, видял котенцето и се спрял пред него. Очаквайки нещо добро, макар и да познавал този страшен човек, Шпигел останал смирено на камъка си, за да види какво ще направи или какво ще каже господин Пинайс. Но когато той заговорил и рекъл: „Е, котко, искаш ли да ти откупя салото?“, Шпигел загубил надежда, защото си помислил, че старият магьосник се подиграва с него, задето е толкова слаб. Но все пак отговорил скромно и усмихнато, защото не искал да си разваля отношенията с никого:

— О, господин Пинайс обича да се шегува!

— Ни най-малко! — извикал Пинайс. — Говоря съвсем сериозно! Котешкото сало е отлично за моите магии; но господа котараците трябва да ми го отстъпват доброволно, и хем по договор, иначе той губи от силата си. Смятам, че ако изобщо съществува някое слави котенце, което е в състояние да сключи изгодна сделка, това котенце си ти! Ела на служба при мен; ще те храня отлично, щете угоявам с наденички и печени пъдпъдъци, та да заприличаш на топка. Покривът на моята стара къща е висок и стръмен, с безброй интересни ъгълчета и кътчета — впрочем това е най-прекрасният покрив в света, какъвто някога е виждала котка; на най-слънчевите места по него расте отлична пача трева, стройна и тънка, зелена като изумруд. Тя леко се полюшва на вятъра и те подканва да си отхапеш и вкусиш от най-нежните и връхчета, когато поради прекадено вкусното и обилно ядене почувствуваш тежест в стомаха. Така ти ще се радваш на отлично здраве и един ден ще ми доставиш хубаво дебело сало, което аз ще мога добре да използувам.

Шпигел наострил уши и се заслушал, а през това време устата му се пълнела със слюнка; но с отслабналия си разум той не можел напълно да проумее цялата работа и затова отвърнал:

— Дотук сделката съвсем не е лоша, господин Пинайс! Само бих искал да знам как тогава — нали все пак ще трябва да се простя с живота си, за да ви отстъпя моето сало, — как тогава ще мога да получа уговорената цена и да я оползотворя, като няма вече да съществувам?

— Как ще получиш цената ли? — рекъл старият магьосник учудено. — Та ти просто ще се възползуваш от цената, като се тъпчеш с пищното и обилно ядене, с което ще те угоявам — това се разбира от само себе си! Но аз не смятам да те принуждавам да сключваш тази сделка!

И той се престорил, че си тръгва. Но Шпигел казал бързо и изплашено:

— Вие трябва да ми дадете поне една малка отсрочка: нека не си отивам така бързо от този свят, когато затлъстея и достигна пълната си заобленост и вие решите, че за мен е настъпил оня приятен и — уви! — толкова тъжен миг!

— Така да бъде! — казал господин Пинайс с привидно добродушие. — Ти ще можеш да се порадваш на приятното си състояние до следващото пълнолуние, но не и повече! Не бива да чакаме, докато месечината почне да намалява, защото това ще окаже отслабващо въздействие върху придобитата ми собственост.

Котенцето побързало да се съгласи и подписало договора, който старият магьосник носел за всеки случай у себе си; подписало го с острия си почерк — последното нещо, което притежавало и което напомняло за миналите добри дни.

— Заповядай днес на обяд у дома, котарако! — рекъл магьосникът. — Обядвам точно в дванадесет часа.

— Ще дойда, с ваше разрешение — казал Шпигел и точно на пладне отишъл при господин Пинайс.

През следващите месеци животът на котенцето бил извънредно приятен, защото то нямало какво друго да прави, освен да изяжда вкусните гозби, които му поднасяли; да гледа, когато пожелае, как старият прави магии и да се разхожда по покрива. Този покрив приличал на огромен черен връх, който цепи мъглите, или на тривърха шапка, както наричат големите шапки, които носят швабските селяни. И също както тези шапки покриват човешкия мозък, пълен с хитрини и дяволии, така и този покрив прихлупвал голямата мрачна и ъгловата къща, пълна с какви ли не магии и заклинания, Господин Пинайс бил всезнайко и умеел да върши хиляди неща — лекувал хора, изтребвал дървеници, вадел зъби и давал пари под лихва; бил настойник на всички сираци и вдовици, а в свободното си време подрязвал пера — по пфениг дузината — и правел хубаво черно мастило; търгувал с джинджифил и чер пипер, с катран за коли и „Росоли“^[2], с карфици и габъри за обуща, поправял градския часовник на кулата и всяка година изготвял календара с предричане на времето, със старинни поверия и гадания и с картинка на човече, върху което отбелязвал от коя част на тялото да се пуща кръв през различните годишни времена. Срещу скромно възнаграждение вършел хиляди редни неща посред бял ден и някои доста нередни, но само на тъмно, и то воден от собствените си страсти; пък и на редните, преди да ги пусне из ръце, обичал да прикачало някоя нередна опашчица, мъничка като опашчиците на малките жабки, просто ей така, само колкото да се позабавлява. Извън това роптаел високо в тежки времена, използувал вълшебното си изкуство, за да дебне вещиците, и когато му дойдело времето, карал живи да ги изгарят.

Магии правел само за себе си, и то като научен опит, а също и за домашна употреба. Също така тайно разучавал и преиначавал градските закони, които сам съставял и преписвал на чисто, за да проумее причината на трайността им. И тъй като зелдвилци винаги имали нужда от такъв гражданин, който да върши за тях всички тягостни големи и малки неща, той бил назначен за тартор на градските магьосници и от много години вече заемал тази служба, трудейки се с неуморна всеотдайност и умение от рано сутрин до късно през нощта. Затова и къщата му била претъпкана от горе до долу с всевъзможни неща и Шпигел се забавлявал, като разглеждал и душел всичко наред.

В началото обаче той не се интересувал от нищо друго освен от яденето. Лакомо поглъщал всичко, което Пинайс му давал, и едва изчаквал времето от едното хранене до другото. Претоварвал си стомаха и наистина често трябвало да излиза на покрива, за да си поотскубне от зелената пача трева и излекува неразположението си. Като забелязал вълчия му глад, старият магьосник много се зарадвал и си рекъл, че по този начин котенцето твърде скоро ще затлъстее и че колкото повече храна му дава, толкова по-умно постъпва, дори икономисва в края на краищата. Затова превърнал стаята си в истинска дива местност: поставил малка горичка от елхички, издигнал хълмчета от камъни и мъх и направил сред тях малко езерце. Според годишното време поставял по дръвчетата благоуханни печени чучулиги, чинки, синигери и врабчета, така че Шпигел всякога можел да си свали нещичко и да го изхруска. В изкуствените миши дупки по малките планини той скривал прекрасни мишки, които предварително угоявал с пшеничено брашно, след това ги изкормвал, набучвал ги с тънки резенчета сланина и ги опичал. Някои от тези мишки Шпигел можел да измъкне с лапичката си, а други — за да бъде удоволствието му по-голямо — били скрити по-надълбоко, но завързани за конец, с който Шпигел трябвало внимателно да ги издърпва, когато му се прииска да изпита наслада от нещо подобно на лов. Всеки ден Пинайс пълнел коритото на езерото с прясно мляко, за да може Шпигел да утолява жаждата си, и пущал в него пържени кротушки, понеже знаел, че понякога котките обичат да ловят риба.

И тъй като сега Шпигел водел прекрасен живот — вършел каквото му се ще, ядял и пиел колкото си иска и когато му се прище, той видимо започнал да пълнее; кожата му отново станала гладка и лъскава, а погледът му — весел и бодър; и тъй като същевременно и душевните му сили бързо се възвърнали, той добил и по-добри навици — дивият му глад вече се заситил, и понеже имал горчив опит, той станал по-мъдър от по-рано. Бил умерен и не ядял повече, отколкото можел да понася, като при това се отдавал на разумни и дълбокомислени съзерцания и отново започнал да прозира нещата.

Един ден той свалил от клоните един хубавичък дрозд и когато замислено започнал да го разкъсва, намерил стомахчето му. То било съвсем кръгло, пълно с прясна, несмляна храна — красиво навити зелени тревички, черни и бели семенца и една яркочервена ягодка били така хубаво и така плътно натъпкани, сякаш грижовна майчица е приготвила раницата на сина си за път.

И докато ядял бавно и философски наблюдавал увисналото на лапата му добре натъпкано стомахче, Шпигел се трогнал от съдбата на бедната птичка, която след толкова добре завършената си работа трябвало така внезапно да се раздели с живота, че дори нямала време да смели опакованата храна.

„Каква полза е имала бедната животинка — казал си Шпигел, — дето се е хранела така прилежно и старателно, та тази малка торбичка олицетворява добре завършения й работен ден? Ето тази червена ягода я е примамила от волната гора в примката на капана. Но тя си е мислила, че ще свърши още по-добра работа и че с такива ягоди ще продължи живота си, докато аз, който току-що изядох нещастната птичка, се приближих чрез това с още една стъпка към смъртта! Би ли могъл да сключи човек по-злощастен и подъл договор от тоя да продължиш малко живота си, за да го загубиш по-късно именно с цената на това продължение? Нима един решителен котак не би предпочел доброволната и бърза смърт? Но тогава в главата ми нямаше никаква мисъл, а сега, когато разумът ми се възвърна, не виждам нищо друго пред себе си освен съдбата на този дрозд, когато се заобля достатъчно, аз ще трябва да си отида, и то само поради причината, че съм се заоблил. Хубава причина за един жизнерадостен и дълбокомислен котарак! О, как ли бих могъл да се измъкна от този капан!“

И той се задълбочил в какви ли не мисли, чудейки се по какъв начин да се избави; но тъй като опасността не била наближила още съвсем, не му дошло нищо на ум и не намерил никакъв изход; като умен мъж обаче той се отдал на добродетелен живот и самообладание, което е винаги най-добрата подготовка и най-добрият начин да се убие времето, докато се реши нещо ново. Той отбягвал меката възглавничка, която Пинайс му бил нагласил, за да може да спи по-удобно на нея и да тлъстее, и отново предпочитал да лежи по тесните корнизи и високите опасни места, когато му се искало да си почине. Отказал се също и от печените птички и набучените със сланинка мишки и почнал сам да си лови птиците по покрива, тъй като сега имал основателна причина да ловува с хитрост и умение. Ловял най-обикновени живи врабци или пъргави мишки из хамбарите и тази плячка му се услаждала повече от печения дивеч в изкуственото ловно бранище на господин Пинайс, а и от нея не тлъстеел толкова; освен това движението и смелостта, както и наново придобитите добродетели и склонността към философски размишления също не му позволявали да затлъстее прекомерно бързо, така че Шпигел изглеждал здрав и лъскав, но за учудване на Пинайс си оставал на известна степен на пълнота, която съвсем не отговаряла на мярката, до която старият магьосник любезно се стараел да го угои — защото той си представлявал някакво тумбесто тромаво животно, което няма да се помръдва от възглавничката си и ще пращи от тлъстина. Но тъкмо тук магьосническото му изкуство го излъгало: въпреки цялата си хитрост той не знаел, че колкото и да храниш едно магаре, то си остава магаре и колкото да храниш една лисица, от нея не става нищо друго освен лисица, защото всяка твар си расте по свой начин.

Когато господин Пинайс открил, че Шпигел си остава все на същата точка — добре охранен, но гъвкав и пъргав, без да натрупва по-значителни тлъстини, — една вечер съвсем неочаквано той му поискал обяснение, като му казал троснато:

— Какво е това от тебе, Шпигел? Защо не ядеш хубавите ястия, които ти доставям и приготовлявам така майсторски и грижливо? Защо не ловиш печените птички по дърветата, защо не търсиш вкусните мишлета из планинските пещери? Защо не ловиш вече риба в езерото? Защо не се храниш? Защо не спиш на възглавничката си? Защо се трепеш по разходки и не тлъстееш?

— О, господин Пинайс — казал Шпигел, — защото така ми е по-добре! Нима не мога да прекарам късото време, което ми остава да живея, по начин, най-угоден за мене?

— Как? — извикал Пинайс. — Ти трябва да живееш така, че да станеш дебел и коремест, а не да се мориш и тичаш по лов! Но аз виждам какво делиш! Иска ти се да ме мамиш и залъгваш, та да те оставя вечно да тичаш в това състояние — ни мършав, ни тлъст, така ли? Но това няма да ти се удаде! Твоето задължение е да ядеш, да пиеш и да се грижиш за себе си, та да станеш дебел и да натрупаш сало! Затова веднага се откажи от коварното си въздържание, което противоречи на нашия договор, или ще си поприказваме пак с теб!

Шпигел прекъснал доволното си мъркане, с което искал да докаже, че не е загубил самообладанието си, и казал:

— В договора няма ни думица за това, че трябва да се откажа от въздържанието и от здравословния си начин на живот! Ако господин градският магьосник е смятал, че съм чревоугодник, това не е моя вина! Денем вие вършите хиляда законни неща, действувайте законно и в тая работа, та да си бъде всичко наред помежду ни! Защото вие знаете много добре, че моето сало ще ви бъде полезно само тогава, когато е натрупано по законен начин!

— Я го гледай тоя бърборко! — извикал разгневен Пинайс. — Ти ли ще ме учиш? Я да те видя, скитнико, колко в същност си наддал? Може би все пак скоро ще мога да ти сложа сатъра!

И той посегнал към корема на котенцето. То почувствувало неприятен гъдел и забило острите си нокти в ръката на стария магьосник. Пинайс разгледал внимателно драскотината, а след това казал:

— Така ли ще се държим един към друг, звяр неден. Добре, тогава по силата на договора тържествено те обявявам за достатъчно тлъст! Ще се задоволя с постигнатото и ще съумея да се възползувам от него! След дни месечината ще бъде пълна; дотогава можеш да се порадваш още на живота си, както е писано в договора, но нито миг повече!

С тия думи той му обърнал гръб и го предоставил на мислите му. Сега обаче те били тревожни и мрачни. Нима бил наближил часът, в който добрият Шпигел трябвало да се отдели от кожата си? И нима нищо повече не можел да направи, въпреки всичката си мъдрост? Въздишайки, той се изкачил на високия покрив, чиито тъмни гребени се извисявали към небето през тази хубава есенна вечер.

Тогава месецът изгрял над града и светлината му се разляла по черните, обрасли с мъх вдлъбнати керемиди на стария покрив. Нежна музика прозвучала в ушите на Шпигел и една снежнобяла котка блеснала на лунния зрак и преминала по съседния покрив. Шпигел веднага забравил смъртната опасност, която заплашвала живота му, и отвърнал с най-прекрасната котарашка мелодия на хвалебствената песен на красавицата. Забързал насреща й, но веднага бил въвлечен в ожесточен бой с три чужди котарака, които той смело и яростно прогонил. След това пламенно и предано започнал да ухажва дамата.

Ден и нощ прекарвал при нея, без да мисли за Пинайс и без да се мерне в къщи. През целите дивни лунни нощи той пеел като славей и тичал подир бялата си възлюблена през покриви и градини. На няколко пъти, улисан в рицарски игри или в бой със съперниците си, той се търкулвал от високите покриви и падал на улицата, но веднага се съвземал, отърсвал козината си и наново подхващал дивата гонитба на своята страст. Тихи и бурни часове, сладки чувства и гневни спорове, чаровни разговори на четири очи, размяна на духовитости, сплетни и шеги на любовта и ревността, милувки и буйни свади, силата на щастието и страданието на злата участ не оставяли добрия Шпигел да дойде на себе си. И когато лунният диск се изпълнил, той така бил измършавял от всички тези вълнения и страсти, че изглеждал по-окаян, по-слаб и по-проскубан от когато и да било.

Тъкмо тогава Пинайс го повикал от една куличка на покрива:

— Шпигелхен, Шпигелхен, къде си? Ами че ела си за малко в къщи!

Тогава Шпигел се разделил с бялата си приятелка, която си тръгнала доволна и хладна по пътя, и гордо се отправил към палача си. Магьосникът слязъл в кухнята и като размахал шумно договора, казал:

— Ела, Шпигелхен! Ела, Шпигелхен!

Отслабнал и раздърпан, Шпигел го последвал и предизвикателно седнал пред стария вълшебник в магьосническата кухня. Като видял как позорно са го изиграли, господин Пинайс скочил като луд и гневно изкрещял:

— Какво виждам? А, ти, хитрецо, ах, ти, безсъвестен измамнико! Какво ми погоди?

Побеснял от ярост, той посегнал към метлата, за да набие Шпигел; но котаракът извил черния си гръб и козината му така настръхнала, че бледи искрици запращели над нея. Той дръпнал уши назад, изфучал и така злобно вперил искрящите си очи в старика, че от страх и ужас магьосникът отскочил три крачки назад. Изплашил се, защото си помислил, че пред него стои друг майстор-магьосник, който го взема на подбив, защото е много по-вещ от него. Смутен и загубил самоувереността си, той казал:

— Да не би случайно уважаемият господин Шпигел да е от занаята? Дали на учения майстор-магьосник е било угодно да се предреши в този именно външен образ, тъй като може да заповядва на тялото си както намери за добре и може да напълнее точно толкова, колкото му е приятно — ни твърде малко, ни прекалено много — и внезапно да стане слаб като скелет, та да се отскубне от смъртта?

Шпигел се успокоил и отговорил честно:

— Не, аз не съм никакъв магьосник! Само сладката сила на страстта можа да ме съсипе толкова много и за мое удоволствие, да ви лиши от вашето сало. Впрочем, ако сега решим отново да се върнем към нашата сделка — ето ме, ще я приема с готовност! Само ми дайте една по-хубава и по-голяма пържена наденичка, защото съм съвсем изтощен и изгладнял!

Тогава разгневеният Пинайс хванал Шпигел за врата, затворил го в кафеза за гъски, който винаги стоял празен, и извикал:

— Я да видим дали сладката сила на страстта ще ти помогне още веднъж да излезеш навън и дали е по-мощна от силата на магиите и на законния ми договор! Сега вече, щеш не щеш, ще правиш, каквото трябва!

И той веднага изпържил една дълга наденичка, която замирисала така апетитно, че сам магьосникът не могъл да се въздържи и я облизал от двата края, преди да я промуши през решетката. Шпигел я изял без остатък и докато доволно си чистел мустаците и си ближел козината, си казал:

„Бога ми, любовта наистина е хубаво нещо! Тя ме измъкна този път от примката. Сега ще трябва да си поотпочина малко и да гледам чрез съзерцателност и добра храна да достигна до по-разумни мисли! Всичко с времето си! Днес малко страст, утре малко благоразумие и спокойствие — всяко нещо е добро посвоему. Този затвор съвсем не е толкова лош и сигурно ще мога да измисля нещо полезно, докато съм в него!“

Сега обаче Пинайс напрегнал всичките си сили и всеки ден готвел с цялото си умение такива лакомства, така чудесно разнообразени и лесносмилаеми, че затвореният Шпигел не можел да им противостои. Защото запасът от законно, доброволно дадено котешко сало, което притежавал Пинайс, от ден на ден все повече намалявал и имало опасност съвсем да се свърши, а без това средство магьосникът бил загубен.

Обаче заедно с тялото на Шпигел добрият стар магьосник хранел непрекъснато и духа му и нямало никакъв начин да се отърве от това неудобно за него допълнително явление; в случая се оказало, че и в магьосническото изкуство има празноти.

Когато през пречките на кафеза Шпигел му се сторил достатъчно затлъстял, той не се маял много, а пред очите на котарака, който внимателно го следял, наредил всички съдове и наклал буен огън в печката, за да стопи дългоочакваното сало. След това наточил големия нож, отворил кафеза и като залостил добре кухненската врата, измъкнал Шпигелхен навън и весело казал:

— Ела насам, обеснико! Първо ще ти отрежем главата, а след това ще ти одерем кожуха! От него ще си направя топъл калпак, макар че аз, глупакът, не бях и помислил досега за това! Или предпочиташ първо да ти одера кожата, а след това да ти отрежа главата?

— Не, ако нямате нищо против — казал смирено Шпигел, — по-добре първо ми отрежете главата!

— Имаш право, нещастнико! — казал господин Пинайс. Каквото и да е, аз все пак не искам да те измъчвам напразно!

— Това е една вярна приказка! — казал Шпигел, като въздъхнал тъжно и смирено свел глава настрани.

— О, ако бях вършил всякога само редни неща и ако не бях зарязал така лекомислено една толкова важна работа, сега, когато умирам, нямаше да ми бъде толкова тежко на съвестта, защото инак умирам с радост. Една неправда само ме смущава пред смъртта, която така силно желая; защото какво друго ми предлага животът? Нищо освен страх, грижи, сиромашия и за разнообразие някоя вихрена, всеизгаряща страст, която в същност е още по-лоша от тихия трепет на страха!

— А каква е тази неправда, каква е тази толкова важна работа? — запитал любопитно Пинайс.

— О, каква полза има вече от приказки — изпъшкал Шпигел. — Стореното е сторено и сега вече е твърде късно за разкаяние.

— Видя ли, хитрецо, какъв грешник си бил? — казал Пинайс. — И че наистина си заслужил смъртта си? Но какво, по дяволите, си направил? Дали не си ми завлякъл или присвоил нещо, или пък си развалил някоя моя вещ? Може би си ми сторил някаква невъобразима беля, за която аз въобще и не зная, не предполагам, не подозирам дори, сатана такъв! Хубава каша си забъркал! Но аз ще разбера каква е тази работа! Веднага се изповядай, иначе жив ще те одера и жив ще те сваря! Ще проговориш ли най-сетне?

— О, не! — казал Шпигел. — Заради вас няма защо да си правя упреци. Касае се за десетте хиляди златни гулдена на блаженопочиващата ми стопанка… Но каква полза от приказки! Впрочем… като поразмисля… както ви гледам… може да не е чак толкова късно… Виждам, че вие все още сте твърде хубав и як мъж, в разцвета на годините си… Но кажете все пак, господин Пинайс, никога ли не сте почувствували желание да се задомите, честно и изгодно? Ама какви ги дрънкам аз! Как може един толкова умен мъж, така богато надарен и с такава артистична душа да се занимава с празни мисли! Как може майстор, зает с тъй полезна работа, да мисли за празноглави жени! Въпреки че и най-лошата измежду тях притежава нещо, което се нрави на мъжа това не може да се отрече! Пък дори и да не струва толкова много, поне ще е добра стопанка, жена с бяла снага, грижовна в мислите си, ласкава по нрав, с вярно сърце, пестелива домакиня, но щедра в грижите за съпруга си, забавна с приказките си, приятна в делата и гальовна в обноските си! Ще целува мъжа по устата, ще го гали по брадата, нежно ще го прегръща и ще го чеше зад ушите, защото знае, че това му е приятно — накъсо, ще прави хиляди неща, които все пак не са за пренебрегване. Ще стои близо до него или смирено ще се оттегля настрана — според настроението му. И когато е зает с работа, няма да му досажда, а ще го хвали в къщи и из махалата, никога няма да позволи да се каже лоша дума за него и ще възхвалява всичко, което той върши! Но най-прелестното у жената е чудното устройство на нейното тяло, което природата е сътворила така различно от нашето въпреки явната човешка прилика. Така че при един щастлив брак то се превръща в истинско чудо и крие в себе си най-голямото вълшебство. Но какво съм се раздрънкал като глупак пред прага на смъртта! Как така мъдър човек ще спре поглед на подобни суети! Простете, господин Пинайс, и ми отрежете главата!

Но Пинайс извикал разгорещено:

— Спри най-после, кречетало, и ми кажи има ли някъде такава жена и притежава ли тя десет хиляди жълтици?

— Десет хиляди жълтици ли? — каза Шпигел.

— Ами че да — извикал нетърпеливо Пинайс, — не ми ли говори ти преди малко за десет хиляди жълтици?

— Не — отвърнал котакът, — това е отделна работа. Те са заровени на едно място.

— И защо са там? Чии са те? — изкряскал Пинайс.

— Не са на никого. Това именно тежи на съвестта ми, защото аз трябваше да ги прибера! В същност те ще принадлежат на оногова, който се ожени за личност, каквато току-що описах. Но нима може в този безбожен град човек да събере на едно, място трите неща; десетте хиляди жълтици, белоликата нежна и добра стопанка и мъдрия, почтен мъж? Затова именно грехът ми не е чак толкова голям, защото задачата ми беше непосилна за една бедна котка!

— Ако още веднъж се отклониш от въпроса — извикал Пинайс — и не разкажеш всичко ясно и подред, ще ти отрежа първо опашката и ушите. А сега започвай!

— Тъй като ми заповядвате, ще трябва наистина да ви разкажа цялата история — рекъл Шпигел и седнал невъзмутимо на задните си лапи, — въпреки че това отлагане на смъртта ми само увеличава моите страдания!

Пинайс забил острия нож в дъската между себе си и Шпигел и измъчван от любопитство, седнал на едно буренце, за да слуша по-добре, а Шпигел продължил:

— Вие знаете, господин Пинайс, че добрата жена, моята блаженопочивша стопанка, умря неомъжена като стара мома. Тя скритом вършеше много добрини и никому не бе сторила зло. Но невинаги животът й е бил така тих и спокоен. И макар да нямаше зъл нрав, все пак някога била причинила много скърби и неприятности. Защото на младини тя била най-красивата госпожица надлъж и нашир и всички млади господа от града и смели момци от околността, пък и ония, които случайно минавали пътем оттук, се влюбвали в нея и искали на всяка цена да я вземат за жена. Тя също имала голямо желание да се омъжи и да си вземе някой хубав, почтен и умен съпруг, пък и можела да избира, тъй като мнозина — не само тукашни, но и от по-далечни места — се карали за нея и неведнъж забивали сабите си един другиму в гърдите само за да я спечелят. Какви ли не женихи я искали — и смели и плахи, и хитри и доверчиви, и богати и бедни; около нея се тълпели младежи с добри и почтени занаяти, благородници, които живеели разкошно от рентите си — един с едни, друг с други качества; едни били приказливи, други — мълчаливи, едни били весели и любезни, други — затворени в себе си, та понякога изглеждали дори малко глуповати. Накъсо казано, госпожицата имала такъв превъзходен избор, за какъвто само може да мечтае една мома за женене.

Освен красотата, с която била надарена, тя притежавала и порядъчна зестра — много хиляди жълтици и именно поради тази причина тя никога не можела да направи избора си и да си вземе съпруг, а и управляващ сама имуществото си крайно разумно и мъдро и държала твърде много на него и тъй като човек преценява другите, съдейки по собствените си склонности, щом се появял някой жених, който заслужавал уважение и донякъде й харесвал, тя смятала, че той я ухажва само заради богатството й. Ако момъкът бил богат, тя си мислела, че той никога не би я поискал, ако тя самата не била богата, а що се отнасяло до ония, които не били заможни, тя била убедена, че те ламтят само за парите й и смятат с тях да се замогнат, и така клетата госпожица, която сама държала толкова много на земните блага, не могла да различи любовта към парите и имота й от любовта към самата нея и ако наистина имало такава любов, да бъде снизходителна и да извини слабостите на другите.

На няколко пъти тя почти се сгодявала и тогава сърцето й затуптявало по-буйно; но внезапно заради някаква дреболия решавала, че е измамена и че годеникът й я иска единствено заради парите й и веднага разваляла годежа и се оттегляла, изпълнена с болка, но непреклонна. По стотици начини тя изпитвала всеки, който й харесвал, така че от младежите се изисквало голяма ловкост, за да не се хванат в клопката. Така накрая всички загубили надежда да я спечелят; никой не смеел да се приближи до нея освен най-хитрите и лицемерните. По тази причина изборът станал вече наистина труден, защото хитреците и лицемерите събуждат някаква гнетяща тревога у всяка красавица и я оставят в мъчителни съмнения, и то толкова по-големи, колкото по-ловки и коварни са те.

Главното средство, с което тя проверявала поклонниците си, било да постави на изпитание тяхната безкористност: всеки ден ги карала да пилеят пари, да й правят скъпи подаръци и да вършат благодеяния. Но каквото и да правели те, всичко било напразно; защото, когато се показвали щедри и пожертвователни, когато давали блестящи пиршества и й поднасяли скъпи дарове или пък й поверявали големи суми за бедните, тя неочаквано казвала, че правят това, за да уловят сьомга с червейче или че дават трици за брашно — както казва народът. И тя раздавала; подаръците и поверените й пари на манастири и черковни братства и хранела бедните, а измамените женихи прогонвала безжалостно.

Ако те обаче се показвали сдържани или дори вкиснати, тогава тя незабавно прочитала присъдата им — за нея това било още по-лошо, защото смятала, че вижда у тях явна алчност и себелюбие.

И така тя, която търсела едно чисто, отдадено само ней сърце, накрая се видяла обградена от лицемерни, хитри и себелюбиви женихи, които я обърквали и огорчавали живота й.

Един ден тя се почувствувала така унила и отчаяна, че прогонила всички обожатели от къщата си, заключила я и заминала за Милано на гости на една братовчедка. Когато минавала през прохода Сен-Готар, яхнала едно магаренце, мислите й били мрачни и зловещи като страшните зъбери, които се извисяват над пропастта; за миг дори почувствувала силно изкушение да се хвърли от Дяволския мост в буйните води на Ройс. С голяма мъка водачът и двете прислужнички, които я придружавали и които аз лично познавах — и двете отдавна вече са умрели, — успели да я успокоят и да я накарат да се откаже от гибелното си намерение.

Пристигнала бледна и тъжна в красивата Италия и макар небето да било ведро и синьо, нерадостните й мисли не могли да се разведрят. Но след като прекарала няколко дни при братовчедка си, неочаквано в душата й сякаш прозвучала мелодия и разцъфнала такава пролет, каквато тя и не била сънувала. Един млад момък, неин съотечественик, дошъл в къщата на братовчедка й и тя така го харесала, че действително може да се каже, се влюбила от пръв поглед. Младежът бил красив, благовъзпитан и с изискано държане; по него време не бил нито беден, нито богат — нямал нищо друго освен десетте хиляди златни гулдена, които бил наследил от покойните си родители и с които искал да отвори магазин за копринени платове в Милано, тъй като бил изучил търговския занаят. Бил предприемчив, с бистър ум и лека ръка, както често се случва при откровени и простодушни хора, защото тъкмо такъв бил младият човек; и макар начетен, той бил незлоблив и невинен като дете. И въпреки че бил търговец и при това чистосърдечен — а съчетанието на тези две неща е забележителна рядкост, — държането му било твърдо и рицарско и той носел меча си като стар, опитен войн.

Всичко това, прибавено към свежата хубост и младостта на момъка, така пленило сърцето на госпожицата, че тя едва успявала да прикрие чувствата си. Посрещала го много любезно и отново станала весела. И ако от време на време я потискала тъга, то било само в минутите, когато надеждата отстъпвала място на страха от несподелена любов; и все пак тази тъга била много по-благородно и приятно чувство от онова досадно колебание, което тя изпитвала по-рано, когато трябвало да избира между многобройните си кандидати. Имала само една мъка, само една грижа — да се хареса на този хубав и добър младеж, и макар да била толкова красива, сега станала смирена и неуверена, защото за първи път опознала истинската любов.

Но и младият търговец не бил виждал такава хубавица досега или поне нямал случай да бъде приет в дома на млада и красива жена, която да се отнася тъй мило и любезно с него. И понеже, както вече казах, тя била не само хубава, но и добросърдечна и благонравна, не било никак чудно, че простодушният и жизнерадостен младеж, чието сърце било още свободно и неопитно, също се влюбил в нея, и то с цялата сила и невъздържаност на буйната си природа.

Но за това може би никой нямало да узнае, ако той не бил насърчаван от ласкавото държане на госпожицата, което момъкът с трепет и боязън в душата смятал за отговор на любовта си, защото бил доверчив и не познавал преструвките. И все пак в продължение на няколко седмици той се мъчел да прикрие чувствата си, но за всички било ясно, че е влюбен до уши: достатъчно било да се доближи до нея или някой да спомене името й, и всеки веднага разбирал в кого е влюбен. Но той не само се влюбил, а закопнял по нея с истинска, дълбока обич, с цялата жар на своята младост, така че за него госпожицата станала въплъщение на всичко най-възвишено и най-благородно в света и той заложил на нея веднъж завинаги цялото си благополучие и всичко най-ценно в душата си.

Всичко това се харесвало извънредно много на госпожицата; тя обичала да го наблюдава, когато говорел или вършел нещо, защото той правел това по начин, съвсем различен от другите хора. Това чувство я крепяло, вдъхвало й вяра и я трогвало така дълбоко, че и тя била завладяна от същата силна любов и за нея вече изобщо не можело да става дума за друг избор.

Тази интрига не останала скрита за хората, те говорели открито за нея и често пущали по някоя шега. Това харесвало на госпожицата и докато сърцето й преливало от плахо очакване, тя от своя страна се мъчела да разтегне и позаплете този любовен роман, за да може после напълно да му се наслади. Защото в смущението си младият човек вършел такива очарователни, детински неща, каквито тя не била виждала дотогава; те я ласкаели и й били по-приятни от всичко друго.

Но прямият и честен младеж не можел да понася по-дълго това положение: хората му подмятали закачки, дори си позволявали шеги, та започнало да му се струва, че цялата история заприличва на някоя комедия. И понеже тези шеги засягали неговата любима — твърде скъпа и свята за него, — играта, която така много й допадала, го правела загрижен, неуверен и смутен заради самата нея. Той смятал също така, че я обижда и мами, като продължава да таи тази силна страст в себе си и мисли непрестанно за нея, без тя да подозира нещо: смятал, че това съвсем не е редно, пък и на него не му било никак приятно.

Един ден всеки още отдалеко можел да разбере, че си е наумил нещо; и действително същата заран той й признал любовта си. Направил й признанието си само с няколко думи, решен да не го повтори никога вече, ако му е писано да не бъде щастлив. Защото не можел дори и да помисли, че една толкова хубава и порядъчна госпожица няма да каже истинското си намерение и няма още от първия път да му даде неотменното си „да“ или „не“. Той бил едновременно и разнежен, и пламенно влюбен, и крайно свенлив, и наивен, и горд, и непринуден — за него това „да“ или „не“ още начаса било въпрос на живот и смърт.

Но щом госпожицата изслушала признанието му, така въжделено очаквано от нея, старото недоверие отново я обзело и в този злочест миг й хрумнало, че възлюбеният й е търговец, който в края на краищата желае да се добере до нейното състояние, за да разшири предприятието си. И ако освен това е влюбен малко и в самата нея, то при нейната красота в това няма нищо чудно; дори е още по-възмутително, защото в такъв случай тя представлява само една желателна прибавка към златото си. И затова, вместо да му признае и тя своята любов и да го приеме така мило, както в същност й се искало, тя тозчас измислила нова хитрина, за да изпита предаността му. Наложила си сериозен, почти тъжен израз на лицето и му доверила, че уж била вече сгодена за един млад човек в родината си, когото обичала от все сърце. Няколко пъти вече искала да му каже това, защото него, търговеца, тя обичала извънредно много, но като приятел — сигурно и той е забелязал това по държанието и — и затова му се доверявала като на брат. Поради неуместните шеги обаче, които се пущали в обществото, на нея и било трудно да разговаря прямо и искрено с него. Сега обаче той я бил изненадал, разкривайки пред нея смелото си благородно сърце, затова тя не можела по-добре да се отблагодари за чувствата му, освен като също така открито му се изповяда.

Да, продължила госпожицата, тя ще принадлежи само на оногова, когото веднъж е избрала, и никога няма да даде сърцето си на друг — така било писано със златни огнени букви в душата й. И макар нейният любим добре да я познавал, той все пак не си давал сметка колко й е скъп. Но зла орис й била отредена: годеникът й бил търговец, беден като църковна мишка, и затова те били решили с парите на годеницата си той да започне търговия. Началото било сложено и всичко тръгнало отлично, дори и сватбата била определена за тези дни, когато неочаквано жестоката съдба пожелала да бъде накърнено и отречено нейното право върху имуществото й, дори имало опасност да загуби завинаги състоянието си, а бедният й годеник трябвало в най-скоро време да направи първите си вноски на някои милански и венециански търговци — от това зависели целият му кредит, съществуването и честта му, да не говорим за техния брак и щастлива сватба! Тя била дошла набързо в Милано, където имала заможни роднини, за да потърси нужните средства и изход от положението; но пристигнала в лош час — нищо не можело да се уреди, а съдбоносният ден наближавал, и ако тя не успеела да помогне на любимия си, щяла да умре от скръб. Защото той бил най-милият и прекрасен човек, когото въобще можем да си представим, и сигурно щял да стане голям търговец, стига някой да му помогнел. Тя не можела да си представи друго щастие на земята, освен да бъде негова съпруга!

Когато свършила разказа си, красивият младеж, който пребледнял още при първите й думи, сега стоял бял като платно. Но не издал ни звук на жалба, не отронил ни думичка повече за себе си и за любовта си, а само тъжно попитал на колко възлизат направените задължения на щастливия нещастен годеник.

Десет хиляди златни гулдена! — отвърнала още по-тъжно тя.

Младият натъжен търговец станал, посъветвал госпожицата да не губи смелост, защото сигурно щял да се намери някакъв изход, и си тръгнал, без да смее да я погледне — толкова огорчен и засрамен се чувствувал, дето е могъл да спре погледа си на една дама, която така вярно и страстно обича другиго. Защото бедничкият вярвал на всяка нейна дума, както вярвал на евангелието.

Без да се бави, той отишъл при своите приятели търговци и с молби, загубвайки дори известна сума, ги склонил да се откажат от поръчките и покупките му, които тъкмо него ден той трябвало да заплати с десетте си хиляди златни гулдена и върху които градял цялата си кариера.

И преди да изминат шест часа, той отново се явил пред госпожицата с цялото си имущество и я помолил да приеме, за бога, тази помощ от него. Очите й грейнали от радостна изненада и сърцето й забило като чук. Попитала го отде е взел този капитал, а той й отвърнал, че благодарение на доброто си име го е взел в заем и щял да го върне без особени трудности, тъй като работата му потръгнала много добре. Тя ясно виждала, че той не й казва истината, че това е цялото му състояние и цялата му надежда, които той жертвувал за нейното щастие, но се престорила, че вярва на думите му. Дала свобода на радостните си чувства, но безмилостно се престорила, че е щастлива, защото сега ще може да спаси и да се омъжи за избраника си, и просто не можела да намери думи да изрази благодарността си; но внезапно се опомнила и заявила, че ще приеме великодушния му жест само при едно условие, иначе всичките му увещания ще бъдат напразни. Когато я попитал какво е това условие, тя поискала от него свято обещание в един уречен ден да дойде в дома й, за да присъствува на сватбата, и така да стане най-добрият приятел и благодетел на бъдещия й съпруг, както е бил най-верният приятел, закрилник и съветник на самата нея.

С пламнало лице той я помолил да се откаже от това си желание; но напразно привеждал разни доводи, напразно й обяснявал, че работата му го възпрепятствува да замине сега за Швейцария и че едно такова пътуване ще му причини чувствителни загуби. Тя решително настоявала на желанието си, дори понечила да му върне златото, тъй като той продължавал да упорствува. Най-после младежът отстъпил; тогава тя настояла той да потвърди обещанието си, като й стисне ръка и се закълне в честта и в спасението на душата си. Определила точно деня и часа, в който той трябвало да пристигне, и отново го накарала да се закълне във вярата и в живота си. Едва тогава тя приела жертвата му и доволна, накарала да занесат съкровището в спалнята й, където сама го заключила в пътния си сандък и скрила ключа в пазвата си.

Не останала по-дълго в Милано. И колкото тъжна била на идване, толкова весела тръгнала сега на път през Сен-Готар. На Дяволския мост, от който по-рано искала да се хвърли в пропастта, сега тя се смеела като луда, ликувала от щастие и пеейки със звънлив глас, хвърлила в реката Ройс китката нарови цветове, която носела на гърдите си. Накратко казано, радостта й била неудържима и това било най-веселото пътуване, което може да си представи човек.

Когато се завърнала в къщи, тя разтворила всички прозорци, проветрила всяко кътче на къщата си и я подредила така, сякаш очаква някакъв принц. На горния край на леглото си сложила торбата с десетте хиляди златни гулдена и така щастливо слагала нощем глава на твърдата торба, че заспивала като на най-мека пухена възглавница. Едва дочакала уговорения лен, в който той непременно трябвало да дойде; знаела, че дори това да му струва живота, той не би престъпил най-обикновеното си обещание, та камо ли дадената клетва.

Ала уреченият ден дошъл, а любимия го нямало. Дни и седмици минавали, но той дори не се обаждал. Тогава тя се разтреперала от страх и изпаднала в голяма тревога. Пращала писмо след писмо в Милано, но никой нищо не могъл да й каже за него. Най-после по някаква случайност узнала, че младият търговец заръчал да му ушият военни дрехи от малкото кървавочервена коприна, останала му от първите дни на търговията му и отдавна вече платена, и тръгнал с швейцарците, които по онова време тъкмо потеглили на война срещу Миланското херцогство като наемници на френския крал Франсоа. След битката при Павиа, където паднали много швейцарци, го намерили върху купчина избити испанци, цял покрит със смъртоносни рани, а червената му копринена дреха била раздрана от горе до долу и разкъсана на парцали. Преди да издъхне, той помолил един по-леко ранен зелдвилец, който лежал до него, да предаде устно следното послание, в случай че успее да се спаси:

„Мила, скъпа госпожице, макар и да ви се заклех в честта си, в християнската си вяра и в спасението на душата си, че ще дойда на вашата сватба, нямах сили да ви видя още веднъж и да гледам как другиму се е паднало най-висшето щастие, което може да съществува за мен. Разбрах това едва след като вие заминахте, защото дотогава не знаех колко сурова и зловеща може да бъде една любов като тази, която изпитвам към вас; иначе несъмнено бих се постарал да се запазя от нея. Но тъй като нещата са стигнали вече дотам, реших, че е по-добре да загубя земната си чест и отвъдния си вечен живот и да бъда завинаги осъден на мъки като клетвонарушител, отколкото още веднъж да се явя пред вас с тоя огън в гърдите, който е по-силен и по-неугасим от огъня на ада и поради който няма да усетя дори адските мъки. Не се молете за мене, прекрасна госпожице, защото аз не мога и никога няма да бъда блажен без вас, нито тук, нито там. И така, бъдете щастлива и приемете моите поздрави!“

 

 

В тази битка, след която крал Франсоа I казал: „Всичко е загубено освен честта!“, нещастният влюбен загубил всичко — надежда, чест, живот и вечно блаженство, само не и любовта, която го изгаряла.

Зелдвилецът се спасил и щом малко позакрепнал и се видял вън от опасност, записал точно думите на загиналия върху плочата си, за да не ги забрави, върнал се у дома си, отишъл при нещастната госпожица и й прочел посланието така тромаво, по войнишки, както бил свикнал да извиква по име войниците от ротата си, която командувал, защото бил подпоручик. Госпожицата си заскубала косите, разкъсала дрехите си и започнала така силно да се вайка и плаче, че гласът й се чувал по цялата улица и хората се струпали пред къщата й. Тя измъкнала като обезумяла торбата с десетте хиляди златни гулдена, разхвърлила ги по пода, проснала се с цялата си дължина върху тях и започнала да целува искрящото злато. Изгубила съвсем разсъдъка си, тя се опитвала да събере разхвърленото съкровище и да го притисне до гърдите си, сякаш в него е останало нещо от загубения й годеник. Ден и нощ лежала върху златото, не искала нито да яде, нито да пие и непрестанно галела и целувала студения метал, докато веднъж, посред нощ, скочила внезапно от леглото си, разтичала се насам-натам из къщи и най-после занесла съкровището в градината. Леейки горчиви сълзи, тя го хвърлила в дълбокия кладенец и го проклела да не принадлежи никому другиму.

Когато Шпигел стигнал дотук, Пинайс рекъл:

— И нима тези хубави парички са още в кладенеца?

— Ами че да, къде другаде ще бъдат? — отвърнал Шпигел. — Само аз мога да ги измъкна оттам, а до този час не съм го сторил!

— О, да, да, вярно! — казал Пинайс. — Бях забравил това, докато слушах разказа ти. Не разправяш лошо, дяволе! И много ми се дощя една женичка, която да бъде така заплесната по мене; но тя трябва да бъде много красива! Но я ми кажи набързо, какво общо има между двете работи?

— Изминали доста години — продължил Шпигел, — докато госпожицата могла да се съвземе от душевните си терзания дотолкова, та да започне постепенно да се превръща в онази тиха стара мома, каквато беше, когато се запознах с нея. Мога да се похваля, че бях единствената й утеха и най-довереният й приятел през целия й самотен живот, чак до тихата й кончина.

Когато усети, че наближава краят на живота й, тя си припомни още веднъж времето на далечната си младост и хубост и поуталожена, но все още предана, мислено изживя отново сладките трепети и горчивите страдания на онова време. Седем дни и нощи тихичко плака за любовта на младежа, за щастието, което бе загубила поради неверието си, така че малко преди да умре, старите й очи ослепяха. След това се разкая заради клетвата, която беше изрекла над съкровището, и ме натовари със следната много важна поръчка:

— Драги Шпигел — рече тя, — сега ще разпоредя другояче и те упълномощавам да изпълниш волята ми. Оглеждай се добре наоколо и търси, докато намериш някоя мома, красива като картина, която обаче не може да се задоми поради сиромашията си. Ако си намери някой разумен, честен и хубав момък, който добре припечелва, и пожелае девойката за жена само заради хубостта й, въпреки че е бедна, нека се закълне, че ще й бъде така верен, всеотдаен и неизменно предан, както беше моят нещастен любим, и че цял живот ще изпълнява всичките й желания. Тогава дай на годеницата като зестра десетте хиляди златни гулдена, скрити в кладенеца, та да изненада с тях годеника си заранта на сватбения им ден!

Така ми заръча покойната, но поради тежката си участ не успях да уредя тази работа, а сега се боя, че бедничката и в гроба се тревожи, а това надали ще има много приятни последици за мен.

Пинайс погледнал недоверчиво Шпигел и казал:

— А ти ще можеш ли, малкият, да ми дадеш доказателства, че това съкровище съществува и да ми покажеш поне малко нещо от него?

— Винаги, когато пожелаете — отвърнал Шпигел. — Но трябва да знаете, господин главен градски магьосник, че не бива току-тъй направо да измъкнете златото.

В този кладенец има духове, които непременно ще ви счупят главата; имам доказателства за това, но поради известни съображения не бива да ги споменавам!

— Е, казал ли съм аз, че ще измъкна златото? — рекъл малко боязливо Пинайс. — Само ме заведи там и ми покажи съкровището! Или по-добре аз да те заведа, завързан за здрава връв, за да не ми се изплъзнеш.

— Както желаете — казал Шпигел. — Вземете обаче и друга, по-дълга връв, а също и един фенер, за да го спуснете в кладенеца, защото той е много дълбок и тъмен.

Пинайс послушал съвета му и повел веселото котенце към градината на покойната. Те прескочили заедно зида и Шпигел показал на магьосника пътя към стария кладенец, който бил закрит от гъсти избуяли храсти. Пинайс спуснал фенера и вперил жаден поглед в кладенеца, без да изпуща из ръка завързания Шпигел. И действително видял в дълбочината под зеленясалата вода как блести златото и извикал:

— Наистина, виждам го! Вярно е! Шпигел, ти си голям шмекер! — След това погледнал лакомо надолу и казал: — Дали ще са десет хиляди?

— Е, виж, за това не мога да се закълна! — рекъл Шпигел. — Никога не съм слизал долу и не съм ги броил. Възможно е госпожицата да е загубила някой и друг гулден по пътя, когато е пренасяла съкровището, защото била много възбудена.

— Е, дори да са десетина по-малко — рекъл господин Пинайс, — все едно! — Той седнал на ръба на кладенеца, а Шпигел седнал до него и почнал да лиже лапичката си. — Ето, значи, къде било съкровището! — продължил Пинайс, като се почесал зад ухото. — Ето и човекът, който го заслужава. Няма я само приказно красивата жена.

— Какво казвате? — попитал Шпигел.

— Казах, че я няма само оная, която трябва да получи десетте хиляди като зестра, за да ме изненада с тях сутринта на сватбата ни, и която трябва да притежава всички качества, които ти ми описа.

— Хм — отвърнал Шпигел, — работата не е точно така, както казвате! Съкровището е тук, както правилно виждате, а и хубавата жена, да си кажа правичката, съм надушил. Но колкото до мъжа, който иска да се ожени за нея при тези тежки обстоятелства, там куца нещо. Защото в днешно време една мома не стига да е красавица, ами трябва на всичко отгоре да бъде позлатена като коледен орех; и колкото по-кухи са мъжките глави, толкова повече се стремят да запълнят кухината с някоя зестра, за да прекарат по-приятно времето си. Тогава тези зестрогонци изведнъж започват да си придават важност и току тръгват да оглеждат някой кон или да купят парче кадифе, поръчват си хубав арбалет, без много да му мислят, а оръжейният майстор просто не излиза от къщата им. Други пък току се перчат: трябва да обера моето лозе и да измия моите бъчви, да повикам човек да окастри моите овощни дръвчета и да поправи покрива на моята къща; трябва да прати жена си на бани — боледува и ми струва много пари; трябва да заръчам да ми докарат дърва и да си набавя зимнина; купих си чифт хрътки и замених ловджийските си кучета; спазарих една дъбова разтегателна маса, много хубава, и срещу нея дадох моята голяма орехова ракла; нарязах прътове за моя боб, изпъдих моя градинар, продадох моето сено и засадих моята салата — все мое и мое, от сутрин до вечер. Някои дори казват: идната седмица ми предстои пране, трябва да извадя на слънце леглата, трябва да си ценя ратайкиня и да намеря нов месар, защото искам да се откажа от стария; по една случайност си набавих чудесна форма за вафли и продадох моята сребърна кутийка за канела, която и без това не ми трябваше. Разбира си, всичко това е на жените им, но тези хора така прекарват дните си в приказки — губят златно време, като изреждат тези неща, и нищичко не похващат. Когато попрекалят и трябва да превият малко врат, те може би ще кажат: нашите крави и нашите свини, но…

Пинайс така дръпнал Шпигел за връвта, че той извикал: „Мяу!“

— Стига, дърдорко! — креснал нетърпеливо господарят му. — Кажи ми веднага: къде е тя, къде е тая, за която говориш!

Защото при изброяването на всички тези прекрасни неща, които носи зестрата на невестата, слюнки започнали да капят от устата на сухия магьосник. Учуден, Шпигел попитал:

— Нима вие наистина искате да предприемете подобно нещо, господин Пинайс?

— Разбира се, че искам! Кой друг би бил по-подходящ от мен? Затова кажи ми най-после, къде е тя?

— За да отидете при нея и я поискате за жена.

— Разбира се!

— Тогава знайте, че тази работа ще мине само пред моите ръце! Ще говорите само с мен, ако искате да имате пари и жена! — казал хладнокръвно и безразлично Шпигел, облизал леко двете си лапи и усърдно се заловил да си мие ушите.

Пинайс се позамислил загрижено, леко въздъхнал казал:

— Виждам, ти май искаш да развалим договора, та да си спасиш главата!

— Нима това ви се вижда чак дотам нередно и неестествено?

— Ще ме излъжеш и накрая ще ме измамиш като някой изпечен мошеник!

— И това е възможно! — казал Шпигел.

— Да не си посмял да ме мамиш! Предупреждавам те! — извикал заповеднически Пинайс.

— Добре, тогава няма да ви мамя! — рекъл Шпигел.

— Ами ако все пак ме измамиш?

— Значи, съм ви измамил!

— Не ме мъчи, Шпигелхен! — заговорил Пинайс почти разплакан, а Шпигел отвърнал сериозно:

— Вие сте чуден човек, господин Пинайс! Държите ме завързан за връв и така ме теглите, че дъхът ми спира! Размахвате меча на смъртта над мене вече от два часа — но какво говоря, от половин година, — а сега ми казвате: не ме мъчи, Шпигелхен! С ваше разрешение ще ви кажа накратко: на мен ми е драго само да изпълня завета на мъртвата си господарка и да намеря на оная мома подходящ съпруг, а както ми се вижда, вие отговаряте на всички условия. Не е лека работата да задомиш добре една жена, колкото и лесно да изглежда това, и затуй ви повтарям: радвам се, че сте съгласен! Но само смъртта е безплатна! И аз няма да продумам ни дума повече, няма да направя ни една крачка, няма дори да си отворя устата, докато не получа отново свободата си и не почувствувам живота си извън опасност. Затова махнете тази връв и сложете договора ей тук, върху кладенеца, тук, върху този камък, или пък ми отрежете главата — едно от двете!

— Хей, ти подлудя ли, какво се излиташ! — рекъл Пинайс. — Защо се палиш толкова, нали и ти не го вземаш толкова сериозно? Ще трябва да уговорим всичко и най-важно да сключим нов договор!

Шпигел не отговорил нищо и продължавал да седи така неподвижно една, две, три минути. Тогава старият магьосник се изплашил, извадил кесията си, измъкнал листа, въздъхнал, прочел го още веднъж и колебливо го сложил пред Шпигел. Едва той поставил хартията, и Шпигел се хвърлил върху нея и я погълнал. И въпреки че без малко не се задавил, тя все пак му се сторила най-хубавата и вкусна храна, която някога бил ял; дори се надявал, че още дълго време ще усеща сладкия й вкус и че ще стане от нея заоблен, весел и добър. Когато привършил приятния си обед, той поздравил учтиво магьосника и казал:

— Непременно ще ви се обадя, господин Пинайс, а жената и парите няма да ви се изплъзнат. Но вие се подгответе да се влюбите здравата, та да можете да се закълнете, че ще изпълните условията, като завинаги се отдадете на ласките на вашата жена — тя всъщност вече е почти ваша. И така, засега ви благодаря за грижите и прехраната и ви казвам сбогом.

С тия думи Шпигел си тръгнал по пътя, зарадван от глупостта на стария магьосник, който си мислел, че може да измами целия свят и дори себе си, като се ожени за многоочакваната годеница не безкористно, само по любов към красотата, а заради десетте хиляди златни гулдена, за които е узнал предварително. Междувременно Шпигел си бил набелязал една личност, която смятал да окачи на врата на изветрелия магьосник от благодарност за печените дроздове, мишки и наденички.

Срещу къщата на господин Пинайс имало друга къща, чиято фасада била винаги чиста и белосана, а прозорците сякаш били току-що измити и блестели от чистота. Скромните пердета били всякога снежнобели и изглеждали прясно колосани и изгладени. Също така бели били монашеските одежди, забрадката и шалът около врата на старата бегина^[3], която живеела в къщата; калугерската забрадка, която се спущала върху гърдите й, приличала на нагъната хартия, та на човек му се приисквало да пише върху нея; впрочем върху гърдите й могло удобно да се пише, защото били твърди и гладки като дъска. Остри като ръбовете и чупките на облеклото й били и дългият нос, и брадичката, и езикът, и злият поглед на очите на бегината. Но тя пестяла езика си за приказки и очите си за гледане, защото мразела прахосничеството и вършела всичко само в подходящо време, и то разумно. Всеки ден ходела по три пъти на черква и когато минавала с чистите си бели и шумолящи дрехи и с белия си остър нос по улицата, децата се разбягвали изплашени и дори възрастните предпочитали навреме да се скрият зад входните си врати. Поради строгата си набожност и уединен живот обаче тя се ползувала с много добро име и с особена почит пред духовенството. Но дори и поповете предпочитали да бъдат в писмени, отколкото в устни връзки с нея, а когато се изповядвала, свещеникът изхвърчавал така облян в пот от изповеднята, сякаш излизал от пещ.

Така живеела набожната бегина спокойно, без някой да я закача за нещо. Нямала вземане-даване с никого и оставяла хората на мира, при условие, че и те я отбягват. Само към съседа си Пинайс като че ли изпитвала особена омраза: щом той се появял на прозореца, тя му хвърляла зъл поглед и веднага дръпвала белите си пердета. А и Пинайс се страхувал от нея като от огън: само когато бил в дъното на къщата си и всички врати и прозорци били добре затворени, се осмелявал да пусне някоя шега по неин адрес.

Но колкото бяла и светла изглеждала къщата на бегината откъм улицата, толкова по-черна, опушена, чудновата и зловеща била тя отзад. Оттам обаче никой не можел да я види освен птиците небесни и котките по покривите, защото била вградена в един тъмен ъгъл образуван от високи до небето калкани без прозорци, където никога не се мяркало човешко лице. Под стряхата висели стари скъсани фусти, кошници и торби с билки, по покрива растели цели тисови дръвчета и трънаци, а един голям опушен комин се издигал злокобно във въздуха. Но понякога в тъмната нощ из този комин излитала, яхнала метла, една вещица — млада, красива и гола-голеничка, както господ е създал жената и както дяволът обича да я гледа. Щом излезела от комина, тя подушвала свежия нощен въздух с мъничкото си носле и с усмихнатите си черешови устни и политала, обкръжена от бялото сияние на тялото си, докато дългата й гарванова коса се веела зад нея като знаме в нощта.

В една дупка на този комин се криела стара кукумявка и към нея се отправил сега освободеният Шпигел, захапал в уста тлъста мишка, която бил хванал, идвайки насам.

— Желая ви приятна вечер, мила госпожо кукумявко! Все така прилежно стоите на стража, нали? — рекъл той, а кукумявката отвърнала:

— Няма как!… Желая ви също приятна вечер! Отдавна не сте се вестявали насам, господин Шпигел.

— Имаше причини за това, ще ви разправя. Тук съм ви донесъл едно мишле, най-доброто, каквото може да се намери по това време на годината; нали няма да откажете да го приемете? А дали господарката излезе вече?

— Още не е, едва призори се кани да излезе за малко. Благодаря ви за хубавата мишка! Вие сте си все същият галантен Шпигел! Аз пък съм ви прибрала един нищо и никакъв врабец, който хвърчеше днес твърде близо до мен; ако искате, опитайте го!… А какво се случи с вас?

— Почти чудо — отвърнал Шпигел. — Щяха да ми видят сметката. Ще ви разкажа, ако ви е приятно.

И докато вечеряли с удоволствие заедно, Шпигел разправил на кукумявката, която го слушала внимателно, какво му се било случило и как се освободил от ръцете на господин Пинайс. Тогава кукумявката казала:

— Желая ви много, много щастие! Сега сте отново момче на място и можете да вървите, където ви се ще, след като толкова сте преживели.

— Но работата още не е уредена! — рекъл Шпигел. — Оня мъж трябва да получи жената и златните гулдени!

— Да не сте си изгубили ума? Да вършите добро на този мошеник, който искал да ви одере кожата!

— Е, според закона и договора той можеше да го направи, но тъй като сега пък аз мога да му го върна тъпкано, защо да се откажа? Кой ви казва, че искам да му сторя добро? Онази история за моята блаженопочивша господарка е чиста измислица. Тя си беше една скромна женица и никога в живота си не е била нито влюбена, нито пък заобиколена от поклонници. Що се отнася до съкровището, то било едно нечестно придобито наследство, което тя преди години била получила и хвърлила в кладенеца, за да не й се случи нещастие. „Да е проклет оня, който го извади оттук!“ казваше тя, така че и златото няма да отиде напразно.

— Тогава работата е съвсем друга! Ами отде ще вземете такава жена?

— Ето от този комин! Затова съм и дошъл да се поразговорим малко с вас. Не ви ли се ще и вие най-после да се освободите от веригите на тази вещица? Я помислете как можем да я уловим и да я омъжим за стария злодей!

— Драги Шпигел, достатъчно е само да се появите, и в мене вече бликват плодотворни мисли!

— Знаех си аз, че сте умна! Аз направих своето и ще бъде добре и вие да прибавите малко лют пиперец към него, да впрегнем нови сили и тогава сигурно ще успеем!

— Тъй като нещата така хубаво се нареждат, няма за какво много да мисля. Моят план отдавна е готов.

— А как ще я уловим?

— С една нова мрежа за бекаси от здрави конопени върви. Трябва да бъде изплетена от двадесетгодишен момък, син на ловец, който още не е поглеждал жена. Три пъти нощната роса трябва да е падала върху мрежата, без да се улови бекас в нея; а причината за това и трите пъти трябва да бъде едно добро дело. Само такава мрежа е достатъчно здрава, за да улови магьосницата.

— Много съм любопитен да чуя отде ще вземем такава мрежа — казал Шпигел, — защото знам, че вие не говорите празни приказки.

— И тя е намерена вече, сякаш нарочно направена за нас. В една гора недалеч оттук живее двадесетгодишният син на ловец, който още не е поглеждал жена, защото се е родил сляп. Затова и не може да прави нищо друго, освен да плете мрежи. Преди няколко дни той довърши една нова, много хубава мрежа за бекаси. Но когато старият ловец искаше да я заложи за първи път, мина една жена, която искаше да го примами и въведе в грях. Но тя беше толкова грозна, че старият човек избяга ужасен и остави мрежата на земята. Росата падна отгоре й, без да се е хванал в нея бекас, а причината за това беше една добра постъпка. Когато на другия ден той отиде наново да опъне мрежата, мина един конник, на чието седло висеше тежка торба; тя беше пробита и сегиз-тогиз от дупката падаше по една жълтица. Тогава ловецът отново остави мрежата, завтече се след него и започна да събира жълтиците в шапката си, докато ездачът се обърна и насочи разгневен копието си към него. Ловецът се изплаши, наведе се, подаде му шапката си и каза:

„Разрешете, уважаеми господине. Вие загубихте много жълтици, които аз старателно събрах, за да ви ги предам.“

Това също е едно добро дело, защото да намериш нещо и да проявиш честност, е едно от най-трудните и добри дела. Сега той се беше толкова отдалечил от мрежата за бекаси, че и втората нощ я остави в гората и тръгна по прекия път към дома си. Най-после на третия ден, тоест вчера, когато отново тръгна към гората, той срещна хубавичката жена на един свой далечен роднина. Тя имаше обичай да се умилква около стария и той често й подаряваше по някое зайче. Като я видя, той съвсем забрави бекасите и едва на сутринта рече:

„Подарих живота на бедните бекасчета; и към животните трябва да бъдем милостиви!“

Заради тези три свои добри дела той сметна, че е прекалено добър за този свят и тази заран рано-рано отиде в манастир. Така че мрежата още стои неизползувана в гората и аз трябва само да я донеса.

— Донесете я бързо! — рекъл Шпигел. — Тя тъкмо подхожда за нашата цел.

— Ще я донеса — казала кукумявката, — а дотогава стойте вие вместо мен на стража в тази дупка и ако господарката попита през комина дали въздухът е чист, тогава й отговорете, като си преправите гласа на моя: „Не, още не е всичко наред!“

Шпигел застанал в дупката, а кукумявката тихо прелетяла над града и се насочила към гората. Не след дълго тя се върнала с мрежата за бекаси и попитала:

— Обади ли се вече господарката?

— Още не е! — отвърнал Шпигел.

Тогава те опънали мрежата над комина и тихо и кротко седнали край нея. Въздухът бил тъмен, лек утринен ветрец повявал, а на небето блещукали няколко звезди.

— Ще видите — прошепнала кукумявката — колко ловко умее тя да профучава през комина, без да очерни голите си рамене!

— Никога не съм я виждал толкова отблизо — отговорил тихо Шпигел. — Дано само не ни пипне!

Тогава вещицата се провикнала отдолу:

— Чист ли е въздухът?

— Съвсем чист — извикала кукумявката — и всичко е наред.

В същия миг магьосницата излетяла нагоре, но се заплела в мрежата, която котката и кукумявката бързо стегнали и завързали.

— Дръж здраво! — казал Шпигел.

— Затегни добре! — добавила кукумявката.

Вещицата се мятала и беснеела безшумно като риба в мрежа, но нищо не помагало; мрежата се оказала наистина много здрава. Само дръжката на метлата й стърчала през дупките. Шпигел предпазливо се опитал да я издърпа навън, но тя така го цапнала по носа, че той без малко не паднал в безсъзнание; така разбрал, че не бива да се приближава твърде много до лъвица в мрежа. Най-после вещицата се укротила и казала:

— Какво искате от мене, чудновати животни?

— Да ме освободите от службата ми и да ми върнете свободата! — казала кукумявката.

— Толкова шум за нищо! — рекла вещицата. — Освобождавам те, а сега отвори мрежата!

— Не още! — намесил се Шпигел, който все още си търкал носа. — Трябва да се задължите да се омъжите за градския магьосник Пинайс, вашия съсед, и то по начин, какъвто ние ви наредим, и никога да не го напущате!

Тогава вещицата пак започнала да се мята и да пръхти като дявол, а кукумявката се обадила:

— Не го ще!

Шпигел обаче рекъл:

— Ако не се умирите и не сторите всичко, което ние желаем, ще закачим мрежата заедно със съдържанието й на змейовата глава на улука откъм улицата, за да ви видят утре всички и да разберат, че сте вещица! Затова кажете: желаете ли да бъдете опечена под председателството на господин Пинайс, или да печете господин Пинайс, като се омъжите за него?

Магьосницата въздъхнала и отвърнала:

— Кажете тогава, как смятате да уредите тази работа?

Шпигел тържествено й обяснил какво е намислил и какво трябва да направи тя.

— Ще трябва да изтрая, щом не може другояче! — казала тя и се предала, изричайки най-страшните клетви, с които може да се обвърже една вещица.

Тогава животните я освободили от мрежата и я пуснали на свобода. Тя яхнала веднага метлата, кукумявката седнала на дръжката зад вещицата, а Шпигел се настанил на вършината и здраво се заловил за нея. Така те отлетели до кладенеца, магьосницата слязла на дъното и извадила съкровището.

На сутринта Шпигел отишъл при господин Пинайс и му съобщил, че вече може да види момата и да я поиска за жена; но тя била толкова обедняла, че седяла съвсем сама, изоставена от всички, под едно дърво пред градските порти и горчиво ридаела.

Господин Пинайс веднага облякъл изтрития си жълт кадифен жакет, който носел само при тържествени случаи, сложил по-новия си калпак и опасал сабята си; взел в ръка една стара зелена ръкавица, един книжен карамфил и едно шишенце от балсам — някога в него имало благовонно масло и то все още издавало малко миризма, — след което, придружен от Шпигел, тръгнал към градските врати, за да огледа момата.

Там видял една девойка, която седяла под върбата и плачела; тя била толкова хубава, че той никога досега не бил виждал подобна красота. Само дрехите й били съвсем бедняшки и окъсани и макар момата да прикривала срамежливо голотата си, все пак през дрипите й тук-таме проблясвало снежнобялото й тяло. Пинайс се облещил и от препалено възхищение едва могъл да направи предложението си. Тогава красавицата избърсала сълзите си, подала му ръка, усмихнала се сладко, поблагодарила за великодушието му с небесен глас, който звучал като звънчета, и се заклела да му бъде вярна до гроб. Но в същия миг у него се надигнала такава ревност и мнителност, че той решил никога да не позволи човешко око да зърне годеницата му.

Венчал се с нея при един грохнал от старост отшелник, а сватбената гощавка отпразнували в неговата къща без други гости освен Шпигел и кукумявката котакът бил измолил да му разрешат да доведе и нея. Десетте хиляди златни гулдена били сложени в едно блюдо на масата и от време на време Пинайс бръквал вътре и ровел в златото. След това пак поглеждал красивата жена, която седяла до него, облечена в морскосиньо кадифе, с коса, прибрана в златна мрежа окичена с цветя, и с огърлица от перли на бялата шия. Той непрестанно посягал да я целува, но тя срамежливо и скромно го отблъсвала с прелъстителна усмивка, като се заклевала, че няма да позволи това пред чужди погледи и преди да е паднала нощта. Това го карало да се чувствува още по-влюбен и по-щастлив, а Шпигел оживявал гощавката с приятен разговор, който красивата жена поддържала с най-мили, духовити и гальовни думи, така че старият магьосник не знаел къде да се дене от задоволство.

Когато се стъмнило, кукумявката и котката се сбогували и скромно си тръгнали. Господин Пинайс ги изпратил, като им светил до входната врата, и благодарил още веднъж на Шпигел, наричайки го очарователен, галантен мъж. Но когато се върнал в стаята, на масата седяла старата бегина и го гледала със злите си очи. Ужасен, Пинайс изтървал свещника и разтреперан се облегнал на стената. Езикът му увиснал от страх, а лицето му станало бледо и остро като лицето на бегината. Тя обаче станала, приближила се до него и го подкарала пред себе си в брачната стая, където с пъклените си изкуства го подложила на такива мъчения, каквито надали някога смъртен е преживявал. Така той бил вече неразделно свързан със старата, а когато това се разнесло из града, хората започнали да казват:

— Я гледай колко дълбоки били тихите води! Кой можеше да си помисли, че набожната бегина и господин градският магьосник ще се венчаят някога! Е, все пак те са една почтена брачна двойка, макар и не твърде любезни!

От този ден нататък обаче за господин Пинайс започнал тежък живот: съпругата му веднага овладяла всичките му тайни и напълно го подчинила на волята си. Не му разрешавала ни най-малка свобода, нито почивка. От сутрин до вечер той трябвало да прави всевъзможни магии до пълна изнемога. А когато Шпигел минавал покрай тях и го виждал как се труди, любезно му подвиквал:

— Все се трудите, все се трудите, господин Пинайс, а?

Оттогава в Зелдвила е останала поговорката: еди-кой си е купил на котката салото; това важи особено за оногова, който се ожени по сметка за зла и грозна жена.

Бележки

[1] Огледало (нем.). — Б.пр. ↑

[2] Италиански ликьор. — Б.пр. ↑

[3] Членка на религиозно братство, основано в XII век. — Б.пр. ↑