Готфрид Келер
Тримата праведни гребенари

Хората от Зелдвила доказаха, че въпреки всичко цял един град от неправедни и лекомислени люде може да продължава да си съществува, докато времената и нещата се менят; тримата гребенари обаче доказаха, че трима праведници не могат да живеят дълго под един и същи покрив, без да се хванат за косите. Но тук не става дума за небесната правда или за естествената справедливост, наложена от човешката съвест, а за онази безкръвна правда, която в „Отче наш“ пренебрегва молитвените слова: „И прости нашите грехове, както ние прощаваме на тези, които са съгрешили спрямо нас.“ Защото тя самата не прави грехове, но и не търпи грехове; никому не прави зло, но и никому не прави добро; работи и печели, но не прахосва нищо и в предаността си към работата намира само полза, но не и радост. Такива праведници не чупят фенери, но и не ги палят, и изобщо не излъчват никаква светлина; занимават се с какви ли не занаяти, всеки от които еднакво им допада, стига да не е свързан с някаква опасност; предпочитат да се заселват там, където според тях има доста неправедници, защото, ако нямаше грешници, праведниците скоро биха се смлели помежду си, както се изтъркват воденичните камъни, когато между тях няма жито. Постигне ли ги нещастие, те остават така поразени и започват така да се вайкат, сякаш са ги набучили на шиш, тъй като никому не са сторили нищо лошо, а на света гледат като на някакъв голям, добре уреден полицейски участък, където никой не би трябвало да се страхува от глоба за нарушение на закона, щом премита старателно пред портите си, не поставя незакрепени саксии по первазите и не плиска вода от прозорците си.

В Зелдвила имаше една работилница за гребени, чиито собственици се меняха всеки пет-шест години, макар че работата вървеше добре, стига да я подхванеше човек по-умело, защото пътуващите търговци, които посещаваха панаирите, купуваха оттам гребени. Извън обикновените най-разнообразни рогови чесала за коне тук се изработваха и прекрасни гребени от хубави прозрачни волски рога за селските красавици и ратайкините; калфите (защото майсторите никога не работеха) ги изпъстряха изкусно с многобройни кафяви и червени петна — всеки според собствената си фантазия, — така че те заприличваха на корубата на костенурка и когато човек ги погледнеше срещу светлината, струваше му се, че вижда великолепни изгреви и залези, червени пухести облаци и други природни явления.

През лятото, когато калфите обичаха да странствуват и се чувствуваше липсата им, към тях се отнасяха с уважение и те получаваха добра заплата и добра храна; зиме обаче, когато търсеха подслон и ги имаше в изобилие, те бяха принудени да кротуват и да правят гребени от сутрин до вечер, и то срещу съвсем малко възнаграждение. Всеки ден жената на майстора слагаше пред тях паница кисело зеле на масата, а майсторът казваше:

— Яжте риба!

Ако някой от калфите се осмелеше да каже:

— Моля да ме извините, но това е кисело зеле! — веднага го уволняваха и той биваше принуден да си върви в студената зима.

Щом обаче ливадите се раззеленееха и пътищата станеха проходими, те казваха:

— Все пак това е кисело зеле! — и стягаха бохчите си.

Защото, макар майсторката веднага да метнеше парче шунка върху зелето, а майсторът да казваше:

— Боже мой, аз пък мислех, че е риба! Но, нищо, това вече наистина е шунка! — те все пак закопняваха да напуснат, защото и тримата калфи трябваше да спят в едно двойно легло и им омръзваше цяла зима. Да се ръгат нощем в ребрата и да им мръзнат гърбовете.

Един ден обаче в работилницата пристигна един кротък и порядъчен калфа някъде от Саксонската земя, приспособи се към всичко, заработи като добиче и затова нямаше за какво да го гонят, така че накрая той стана част от постоянния инвентар на предприятието, докато през това време на няколко пъти се сменяха майсторите, понеже тези години бяха по-бурни от обикновено. През нощта Йобст се изпружваше в леглото колкото се може по-неподвижно, и зиме и лете запазваше за себе си мястото до стената, драговолно приемаше киселото зеле за риба и смирено благодареше за парченцето шунка. Слагаше настрана всяко възнаграждение — малко или голямо, — не харчеше за нищо и всичко пестеше. Той не живееше като другите занаятчийски калфи, не изпиваше никога чаша бира, не другаруваше ни със съотечественици, ни с други млади калфи, а вечер стоеше на портата, закачаше се със старите жени, помагаше им да вдигнат ведрата с вода на главите си, когато беше в особено добро настроение, и ако нямаше извънредна работа, която да извърши срещу допълнително възнаграждение през нощта, лягаше си с кокошките. Работеше и неделен ден до обед, дори и при най-хубаво време. Но не си мислете, че вършеше това с радост или с удоволствие, както Йохан, веселият сапунджия. Беше по-скоро мрачен, когато изпълняваше този доброволен труд, и непрестанно се оплакваше от тежкия живот.

Дойдеше ли неделя следобед, той минаваше през улицата изцапан, потропвайки с чехли, за да вземе от перачката чистата си риза и колосания нагръдник, високата твърда яка и по-хубавата си носна кърпа и с елегантна чирашка стъпка се понасяше към къщи, метнал върху длани целия този разкош. Защото с работната си престилка и с чехли на крака някои калфи — особено образованите книговезци, веселите обущари и редките, странни гребенари — имат особен, свойствен тям, превзет вървеж, сякаш витаят в по-висши сфери.

В стаичката си Йобст добре премисляше дали действително да облече ризата и да сложи нагръдника си — защото въпреки цялата си кротост и праведност той си беше едно истинско мръсно прасе — и дали не може да поноси още една седмица старото си бельо, като остане в къщи и поработи още малко. В такъв случай той сядаше отново, въздъхваше заради тежкия си, безрадостен живот и с досада се залавяше да реже зъби в гребените или да превръща волските рога в костенурчени коруби, като работеше съвестно, но без никакво въображение и мацаше все същите три безотрадни петна върху гребените, защото, ако не му заръчваха изрично нещо, той дори не си помръдваше пръста да го направи.

Решеше ли обаче да отиде на разходка, той се издокарваше старателно в продължение на един-два часа, вземаше бастунчето си и с вдървена походка се запътваше към градските порти, където заставаше смирен и отегчен и водеше скучни разговори с други хора, които стояха също като него и не знаеха какво да правят — стари бедни зелдвилци, които нямаха пари да ходят по кръчмите. С тях той обичаше да се спира пред някоя нова постройка или нива, пред някое окършено от вятъра ябълково дърво или пред някоя нова фабрика за конци и с вид на вещ човек умуваше за тяхната целесъобразност и разходите около тях, за състоянието на посевите и изгледите за реколтата — неща, от които нищо не разбираше. Впрочем те и не го засягаха, но по този начин времето му минаваше най-евтино и забавно, а старите хора го наричаха „кроткия умен саксонец“, защото и те не разбираха нищо от тези работи. Когато зелдвилци започнаха да строят една голяма пивоварна, акционерно дружество, от което очакваха весел и охолен живот, и когато обширните основи се издигнаха над земята, той почти всяка неделя вечер започна да се навърта наоколо, разглеждайки с вещо око и с престорено жив интерес как напредва строежът, сякаш беше стар капацитет по строежите и голям пияч на бира.

— Я виж ти! — викаше той всеки път. — Та това е знаменито дело! Ще стане едно чудесно заведение! Ама и какви пари струва, какви пари! Само жалко, тук сводът трябваше да бъде малко по-дълбочък, а зидът с един сантим по-дебел!

При тези думи той не си мислеше за нищо друго, освен че трябва навреме да се върне за вечеря, преди да се е стъмнило; тъй като това беше единственият номер, който той изиграваше на жената на майстора си: никога е изпущаше вечерята си в неделя, както правеха другите калфи; така заради него жената трябваше да остава сама в къщи и изобщо да се съобразява с него. След като си осигуреше парченцето печено или наденичката, той се потриваше още известно време из стаичката си и после си лягаше — за него това беше един добре прекаран неделен ден.

При целия му невзискателен, кротък и почтен нрав не му липсваше и мъничко тиха, скрита ирония, сякаш тайно се надсмиваше над лекомислието и суетността на света; сякаш явно се съмняваше във величието и значението на нещата, защото някакъв много по-дълбок план занимава мисълта му. И действително, понякога лицето му придобиваше толкова умен израз — особено когато държеше компетентните си неделни речи, — който ясно говореше, че умът му е обременен с много по-важни неща и в сравнение с тях всичко, което хората предприемат, строят и изграждат, е само детска игра. Великият план, който той денем и нощем таеше в себе си и който беше неговата тиха ръководна звезда в течение на годините, през които работеше като калфа в Зелдвила, се състоеше в това, да слага настрана заплатата си, докато спестяванията му се окажат достатъчно големи, за да може някой прекрасен ден да откупи работилницата, щом тя се обяви за продан, и да стане майстор и собственик на предприятието. Тази мисъл ръководеше всичките му действия и стремежи: той беше разбрал, че на един трудолюбив и пестелив човек тук ще му провърви, ако следва собствения си мирен път, защото няма да има никаква вреда от лекомислието на другите и може да извлече само полза. А стане ли веднъж майстор, в късо време ще натрупа толкова пари, че да пусне корени в града и едва тогава ще заживее умно и смислено, както никой зелдвилски гражданин не живял досега: няма да се залавя за нищо, което не би увеличило благосъстоянието му, няма да изпуща нито петак из ръцете си, а, напротив, ще измъква колкото се може повече пари от водовъртежа на този лекомислен град, онзи план беше не само прост, но и правилен и понятен, и той го провеждаше умело и упорито. Беше сложил вече настрана една прилична сумичка, която пазеше грижливо и която — според точните му пресмятания — с времето щеше достатъчно да нарасне, за да може да постигне целта си.

Нечовечното в този така тих и миролюбив план обаче се състоеше именно в това, че Йобст въобще го беше намислил, след като нищо в душата му не го караше да остане тъкмо в Зелдвила — нито някакво предпочитание към местността или към хората, нито пък към политическата конституция на тази страна, нито към нейните обичаи. Всичко това му беше така безразлично, както и собственото му отечество, към което не изпитваше никакъв копнеж. Благодарение на трудолюбието и на честността си той можеше да се установи на хиляди места в света също така добре, както и тук, но нямаше свободен избор и в бедния си душевен мир се залови за първата искрица надежда, която му се мярна, залови се за нея и реши, че тя ще го охрани. „Където ти е добре, там ти е родината!“ — казват обикновено хората и тази поговорка важи за ония, които действително могат да посочат някоя основателна и неоспорима причина за своето благополучие в новото си отечество, които по своя воля са тръгнали по света, за да натрупат състояние и се завърнат като обезпечени хора, или които, прокудени от някакъв непоносим гнет, бягат на тълпи и подчинявайки се на тежненията на времето, поемат през моря пътя на новото преселение на народите. Същата поговорка важи и за ония, които другаде са намерили по-верни приятели, отколкото у дома си, или обстоятелства, които отговарят повече на най-съкровените им въжделения, или са водени от по-нежни човешки чувства към някого. Но те би трябвало да обикнат новата страна, на която дължат благополучието си — независимо от това къде се намира тя, — и поне да се държат като хора. Йобст обаче едва ли си даваше сметка къде се намира; законите и обичаите на швейцарците му бяха непонятни и той само казваше от време на време:

— Да, да, швейцарците са хора политици! Политиката, така ми се струва, е хубаво нещо, щом човек се интересува от нея. Що се отнася до мен, аз не съм политикан, в моя роден край това е непознато чувство.

Нравите на зелдвилци му бяха противни и всяваха страх у него; и когато те замисляха някаква демонстрация или размирица, той се свиваше разтреперан в дъното на работилницата, страхувайки се от кръвопролития и убийства. И все пак единствената му мисъл и най-голяма тайна беше намерението му да остане тук до края на живота си. По всички краища на света се срещат такива праведници, допилели се там само защото случайно са се докопали до някоя цицка, благодарение на която могат добре да преживеят и цял живот кротичко сучат от нея, без да изпитват носталгия по родното си отечество или любов към новото, без да отправят поглед нито някъде далеч, нито към това, което непосредствено ги обкръжава; те като че ли не са свободни хора, а по-скоро приличат на ония дребни организми, чудновати животинки и семенца, пренесени случайно по въздуха и по водата на мястото, където виреят в момента.

Така живееше той в Зелдвила година след година и увеличаваше тайното си съкровище, което бе заровил под една плоча на пода в стаичката си. Никой шивач не можеше да се похвали, че е спечелил и грош от него, защото празничното му сако си бе останало все в същото състояние, както в деня, когато бе пристигнал. Никой обущар не бе изкарал и стотинка от него, защото дори и подметките на ботушите му, които на времето, когато пристигна, украсяваха раницата му отвън, още не бяха изтрити; годината има само петдесет и два неделни дни и от тях той използуваше само половината, за да се поразходи малко. Никой не можеше да се похвали, че е видял някога едри или дребни пари в ръцете му, защото в момента, в който получаваше заплатата си, тя изчезваше веднага по най-тайнствен начин и когато излизаше пред градските порти, не вземаше и грош със себе си, за да няма въобще възможност да похарчи нещо. Когато в работилницата идваха жени да продават череши, сливи или круши и другите работници охотно купуваха сочните плодове, и нему се прищяваше да ги опита, но той задоволяваше това си желание, като взимаше усърдно участие в пазарлъка, галеше и опипваше хубавите череши или сливи, а накрая сам изгонваше слисаните жени, които го бяха взели за най-запаления купувач. Тогава се радваше, че е успял да се въздържи, и доволен и развеселен, наблюдаваше другите калфи как ядат, като ги съветваше как да опекат или обелят купените ябълки.

Но както никой не бе видял пукната пара от него, така също никой не бе чул груба дума от устата му; към никого не бе проявил несправедливо искане и никому не се бе сърдил за нищо. Отбягваше старателно всякакви свади и не вземаше надълбоко шегите, които си правеха с него. И макар с голямо любопитство да следеше всички клюки и разправии и да обичаше да ги разисква, тъй като те винаги му доставяха безплатно развлечение — докато другите калфи предпочитаха шумните гуляи, — той все пак внимаваше да не се заплита в тях, за да не си изпати заради някоя изтървана дума. Накратко казано, той беше най-странната смесица от истинско героично благоразумие и издръжливост и от кротко, но безогледно безсърдечие и бездушие.

И ето веднъж се случи така, че той от много седмици насам беше останал единственият калфа в работилницата и се почувствува в тази спокойна атмосфера като риба във вода. Особено нощем много се радваше на широкото легло и използуваше крайно пестеливо това благодатно време, за да си отземе за бъдещите несгоди, и утрояваше собствената си личност, като сменяваше непрестанно положението си и си представяше, че в леглото лежат едновременно трима, двама от които учтиво подканват третия да не се стеснява, а да се разположи по-нашироко. Третият беше самият той и при тази покана се завиваше блажено с цялата завивка или разкрачваше широко крака, лягаше напреко на кревата или с детинска наслада се премяташе през глава.

Един ден обаче, когато той лежеше във вечерната дрезгавина на леглото, неочаквано пристигна нов калфа и жената на майстора го въведе в спалнята. Йобст тъкмо беше легнал с глава към долния край на леглото, а краката си беше сложил върху възглавницата, тъй като това му доставяше някакво изтънчено удоволствие, когато чужденецът влезе, свали тежката си раница и почна да се съблича, понеже беше изморен. Със светкавична бързина Йобст смени положението си и вцепенен се изпружи на първоначалното си място до стената, като си мислеше:

„Тоя сигурно скоро ще напусне, сега е лято и е приятно да се скита.“

С тази надежда той се предаде на съдбата си и като въздъхна тихо, зачака нощните удари в ребрата и борбата за завивката, които щяха да последват. Какво беше обаче учудването му, когато новодошлият, макар и баварец, поздрави учтиво, легна в леглото, остана кротко и вежливо като самия него на другия край и през цялата нощ не му досади с нищо. Това неочаквано приключение го смути толкова, че през цялата нощ, докато баварецът си спеше спокойно, той едва склопи очи.

На другата сутрин, разгледа твърде внимателно странния си другар по легло и видя, че той не беше от най-младите калфи. Баварецът се осведоми с учтиви думи за тукашните нрави и живот по същия начин, както и той би го сторил. Като забеляза това, Йобст се окопити и премълча и най-обикновените неща, сякаш бяха нещо скришно, но същевременно се помъчи да разгадае тайната на бавареца. Че и баварецът си има някаква тайна, това беше ясно. Как иначе щеше да бъде такъв разумен, кротък и свестен човек, ако нямаше на ум нещо тайно, което щеше да му донесе печалба? Сега те се опитваха с недомлъвки и очарователни заобикалки да изкопчат един от друг тайните си, но крайно предпазливо и миролюбиво. Макар отговорите на двамата да бяха объркани и неясни, в течение на няколко часа само всеки от тях знаеше, че другият не бе нищо друго освен неговия собствен двойник.

Когато през деня Фридолин, баварецът, изтича няколко пъти до стаичката, намирайки си някаква работа, Йобст реши да използува времето, когато другият работи, за да се вмъкне и той в спалнята и на бърза ръка да прегледа имуществото на Фридолин. Не откри обаче нищо освен почти същите дреболии, които сам притежаваше, с тази разлика, че дървената кутийка за игли на бавареца представляваше риба, докато кутийката на Йобст представляваше малко пеленаче, и вместо разкъсания „Учебник по френски език за народа“, който Йобст прелистваше от време на време, баварецът имаше една добре подвързана книжка, озаглавена: „Студено и топло боядисване — важен наръчник за бояджиите“. В книжката бе написано с молив: „Залог за трите крайцера, които заех на калфата от Насау.“ От това Йобст заключи, че Фридолин бе човек, който здраво държи на своето. Неволно огледа пода и откри, че една от плочите беше изваждана наскоро; и наистина под нея се намираше малко съкровище, увито в половин вехта носна кърпа и стегнато с конец, почти толкова тежко, колкото и неговото. Единствената разлика беше, че съкровището на Йобст бе скрито в завързан на възел чорап. Побиха го тръпки и той бързо постави плочата на мястото й; трепереше от вълнение и възхищение пред чуждото величие и от дълбока загриженост за своята тайна. Веднага изтича долу в работилницата и започна така да работи, сякаш трябваше да снабди целия свят с гребени, а баварецът работеше, сякаш трябваше да среши и небето.

Следващите осем дни потвърдиха напълно това първо взаимно впечатление; защото, когато Йобст беше прилежен и скромен, Фридолин ставаше деен и въздържан, въздишайки също така от тежкото бреме на своите добродетели; когато Йобст беше весел и благоразумен, Фридолин ставаше шеговит и умен; когато единият беше скромен, другият бе смирен; когато единият беше хитър и ироничен, другият ставаше дяволит, та дори язвителен; когато лицето на Йобст си оставаше дружелюбно и глупаво, защото нещо го тревожеше, тогава физиономията на Фридолин напълно заприличваше на магарешка глава. Въодушевяваше ги не толкова състезанието, колкото желанието да проявят добре осъзнатото си майсторство. Всеки искаше да вземе пример от другия и да подражава на най-изисканите му маниери, за да добие безупречното поведение, което му бе липсвало дотогава. Те дори изглеждаха така единодушни и сговорни, сякаш работят за общо дело, и приличаха на двама мъжествени благородници, които рицарски се разбират и взаимно се каляват, преди да се сблъскат един с друг.

Не бе изминала и седмица, когато пристигна още един калфа, на име Дитрих, от Швабия. И двамата се зарадваха скришом в себе си, сякаш бяха открили някакво забавно мерило, с което можеше да се измери смиреното им величие; и за да проличат добродетелите им, решиха да вземат бедното швабче — то несъмнено трябва да беше някой истински нехранимайко под своя опека, както два лъва вземат някоя маймунка, за да си играят с нея.

Но кой би могъл да опише удивлението им, когато видяха, че швабчето се държи точно като тях и взаимното опознаване между двамата сега се повтори между тримата, при което те не само изпаднаха в непредвидено положение спрямо третия, но и помежду им отношението се измени коренно.

Още като го взеха в леглото помежду си, швабче се оказа напълно равностоен на тях и лежеше изпънат и неподвижен като кибритена клечка, така че между всеки калфа оставаше все още по малко място, а завивката отгоре се изопваше като хартия върху три херинга.

Сега положението стана по-сериозно: макар тримата да бяха равностойни помежду си както ъглите на равностранен триъгълник и никакво задушевно отношение да не можеше да съществува между двама от тях — ни примирие, ни възхитително съревнование, — всеки един най-ревностно и сериозно бе решил с безкрайното си търпение да изгони другите двама от леглото и от къщата.

Когато майсторът видя, че тримата чудаци са съгласни на всичко, само и само да останат тук, намали заплатите им и започна да им дава по-малко ядене. Но те сякаш заработиха по-усърдно: и му дадоха възможност да продава големи количества по-евтини стоки и да изпълни увеличилите се поръчки. Така той натрупа куп пари благодарение на кротките си калфи и те се превърнаха в истинска златна мина за него. Той отпусна колана си с няколко дупки и започна да играе важна роля в града, докато в тъмната работилница пощурелите калфи се съсипваха от работа денем и нощем, като всеки от тях се надяваше, че другите двама няма да издържат и ще напуснат. Оказа се, че Дитрих, швабчето, най-малкият калфа, е замесен от същата мая като тях, само че няма още никакви спестявания, защото досега бе пътувал твърде малко. Това обстоятелство би трябвало да го накара да се позамисли, тъй като Йобст и Фридолин бяха спечелили вече твърде голяма преднина пред него. Но находчивото щвабче бе призовало друга вълшебна сила, с която искаше да навакса предимството на другите. И понеже душата му, подобно на душите на другите двама калфи, не таеше никаква страст — освен страстта да се настани тук и никъде другаде, — пазейки интересите си, той има идеята да се влюби и да поиска ръката на една мома, която притежаваше почти толкова, колкото саксонецът и баварецът бяха скрили под плочите. Трябва обаче да се каже, че една от добрите страни на зелдвилци беше тази, че те не се женеха за грозни и неприветливи жени само заради зестрата им; впрочем те и без друго не изпадаха в твърде голямо изкушение, тъй като в града им нямаше богати наследнички — ни хубави, ни грозни, — и по този начин поне устояваха на храброто си заричане да пренебрегват по-дребните мръвки и си избираха весели и хубавички булки, с които можеха да се поперчат няколко години.

За швабчето, което отдавна се озърташе да открие такава жена, не бе трудно да си пробие път до една добродетелна девойка, която живееше на същата улица и за която той узна от дълбокомислените си разговори със старите жени, че тя притежавала полица за седемстотин гулдена. Това беше Цюз Бюнцлин, мома на двадесет и осем години, която живееше с майка си, перачката, и разполагаше неограничено с тая част от бащиното си наследство.

Полицата се намираше в едно малко лакирано ковчеже, в което тя криеше също и лихвите от нея, кръщелното си свидетелство, свидетелството за конфирмация и едно боядисано и позлатено великденско яйце: освен това там имаше половин дузина сребърни лъжички за чай, молитвата „Отче наш“, написана със златни букви на червена прозрачна батиста, която тя наричаше човешка кожа, една кокичка от череша, върху която бяха изрязани страданията Христови, и една кутийка от слонова кост с издълбани фигурки, подплатена с червена тафта, където тя държеше малко огледалце и сребърен напръстник; в ковчежето имаше още една черешова кокичка, в която тракаха миниатюрни кеглички, един орех, в който бе поставена малка мадона под стъкло — мадоната се отваряше и тогава в нея се виждаше малко сребърно сърце, в което бе сложена благовонна гъба; имаше още и една бонбонерка от лимонова кора с изрисувана ягода на капака, в която върху памук бе сложена една карфица, представляваща незабравка; тук бе скрит също така и един медальон, който съдържаше снопче коси, прибрани за спомен, връзка пожълтели листа с рецепти и тайни бележки, едно шишенце с хофманови капки, друго с одеколон, една кутия с мускус и друга с половин фъшкия от златка, кошничка, изплетена от благоуханни треви, и още една, направена от стъклени мъниста, а също и карамфил за подправка; освен това вътре имаше и една малка книжка, подвързана в небесносиня хартия на резки, със сребърни обрезки, озаглавена „Златни правила за девойката като годеница, съпруга и майка“, един съновник, един писмовник, пет-шест любовни писма и инструмент за пускане на кръв, защото преди време тя бе имала любов с един бръснарски чирак, тоест помощник-хирург, за когото смяташе да се омъжи, и тъй като беше твърде сръчна и разумна мома, се бе научила от любимия си как да пуща кръв, да поставя пиявици и вендузи и други подобни, и дори можеше сама да бръсне. Той обаче се оказа недостоен човек и затова, макар лекомислено да бе заложила цялото си щастие на карта, тя скъса тази връзка с тъга, но и с мъдра решителност. Двете страни взаимно си върнаха подаръците, с изключение на инструмента за пускане на кръв; него тя задържа като залог за единия гулден и четиридесетте и осем крайцера, които някога му бе заела в брой; недостойният човек обаче твърдеше, че не й дължал тези пари, тъй като на един бал тя му ги била мушнала в ръката, за да плати почерпката им, а тя била консумирала двойно повече от него. Така той задържа гулдена и четиридесетте и осем крайцера, а тя — инструмента, с който тайно пущаше кръв на всички жени измежду познатите си и с това си припечелваше добри пари. Но всеки път, когато използуваше инструмента, тя с болка мислеше за низката душа на оногова, който й бе някога така близък и който без малко не й бе станал съпруг!

Всичко това беше заключено в лакираното ковчеже, което лежеше прибрано в един орехов шкаф, чийто ключ Цюз Бюнцлин носеше винаги в джоба си.

Самата тя имаше рядка червеникава коса и воднисто сини очи, които не бяха лишени от чар и понякога умееха да гледат кротко и умно. Имаше много рокли, от които носеше само няколко, и то най-вехтите, но винаги бе облечена спретнато и чисто; също така чиста и спретната беше и стаята й. Тя беше много работна и помагаше на майка си при прането, като гладеше по-фините неща и переше бонетата и маншетите на зелдвилките, с което си изкарваше добри пари. Може би тази работа беше причина, че всяка седмица през дните, когато перяха, тя беше в онова строго и сдържано настроение, в което неминуемо изпадат жените, когато перат, и това настроение сякаш се бе закотвило завинаги в нея и неизбежно я обземаше през тези дни.

Едва когато започваше да глади, то отстъпваше място на една по-голяма веселост, която у Цюзи беше всякога поръсена със солта на мъдростта.

За трезвия й дух свидетелствуваше и главната украса на жилището: един венец от четириъгълни съвършено еднакви парчета сапун, който бяха наредили да се сушат върху корниза на чамовата ламперия, за да могат да ги използуват по-пестеливо. Цюз винаги сама измерваше и изрязваше с една месингова тел тези парчета от пресните калъпи. На двата края на тела имаше по едно напречно дръвче, за да се хваща по-удобно и по-лесно да се нарязва с него мекият сапун, а хубавият пергел за размерване й бе изработил и подарил един ковашки калфа, за когото някога тя бе почти сгодена. От него бе останало и малкото лъскаво хаванче за подправки, което бе поставено за украса върху шкафа — между синия чайник и нарисуваната ваза. Тя отдавна бе мечтала за такова хаванче и внимателният ковач дойде тъкмо навреме, когато й донесе за нейния имен ден точно такова хаванче и няколко вида подправки — канела, захар, карамфил и чер пипер, за да има какво да чука в него. Преди да влезе в стаята, той го закачи за едната дръжка на малкия си пръст и започна да удря в него с чукчето; хаванчето издаваше такъв хубав звън, сякаш биеше камбана, така че заранта мина много весело.

Не след дълго обаче неверният младеж избяга оттук и никой не чу повече нищо за него. На всичко отгоре майсторът си поиска хаванчето, тъй като беглецът го бил взел от работилницата и не го бил платил. Но Цюз Бюнцлин не върна скъпия спомен, а заведе едно малко, но твърде смело и бурно дело и сама се защити пред съда, като представи сметка за пране на нагръдниците на забягналия. Дните, през които трябваше да води борбата за хаванчето, бяха най-паметните и най-болезнени дни от живота й, защото тя беше умна и разбираше и изживяваше нещата и особено явяването си пред съда по такъв деликатен въпрос много по-остро, отколкото други, по-лекомислени хора. Въпреки всичко обаче извоюва победа и задържа хаванчето.

Както изящната сапунена галерия възвестяваше енергията и практичния й ум, така и редицата различни книги, които бяха грижливо подредени на прозореца и от които тя прилежно четеше през неделните дни, величаеха не по-малко ученолюбивия й и образован дух. През всичките тези години тя беше запазила някогашните си учебници и не бе загубила нито един от тях, както бе запазила в паметта си всичките си малки познания и още помнеше наизуст катехизиса, както и граматиката, сметанката и учебника по география, закон божи и читанката. Извън това тя притежаваше няколко хубави разказа от Кристоф Шмид и малките му приказчици с очарователни римувани поговорки накрая; имаше също поне половин дузина кутийки за скъпоценности и розови градинки от картон, които се разтваряха като прочитна книга, сбирка стари календари, изпълнени с най-разнообразни, потвърдени от живота съвети и мъдрости; няколко забележителни предсказания, едно ръководство за гледане на карти, една назидателна религиозна книга за всеки ден от годината, предназначена за дълбокомислени девици, а така също и един стар екземпляр от Шилеровата драма „Разбойници“, която тя четеше, щом сметнеше, че я е позабравила и която винаги отново я затрогваше; за нея тя говореше разумно и с много подбрани думи. Всичко, което пишеше в книгата, беше влязло и в главата й и тя умееше красиво да говори за него, както и за много други неща. Когато беше добре разположена и не препалено заета, от устата й безспирно се лееха думи: тя осъждаше и преценяваше всичко наоколо си, така че младо и старо, високо и ниско, учено и неуко — всички трябваше да се поучат от нея и да приемат нейните преценки, след като тя, усмихната или замислена, бе стояла известно време съсредоточена, докато разбере за какво става дума. Понякога говореше толкова много и така тържествено и медно, както някой учен слепец, който не вижда нищо от света и единственото му удоволствие е да слуша собствения си глас.

Още от времето, когато посещаваше основното училище и уроците за конфирмацията си, тя бе запазила умението си да пише съчинения, религиозни римувани мъдрости и разни други афористични стихчета. Понякога през тихите неделни дни тя пишеше странни съчинения, като след някое благозвучно заглавие, чуто или прочетено нейде, редеше най-чудновати и безсмислени фрази, по цели страници, тъй като бликаха от причудливия и ум — например за благотворността на болничното легло, за смъртта, за целесъобразността на себеотрицанието, за величието на видимия свят и на тайнствеността на невидимия, за живота на село и неговите радости, за природата, за сънищата, за любовта, нещо за изкупителното дело на Христа, три точки за самомнителността, мисли за безсмъртието и т.н. Тези свои писания тя четеше на висок глас пред приятелите и обожателите си, подаряваше на оногова, към когото беше особено благоразположена, едно-две от тези съчинения и той трябваше да ги държи в библията си, ако въобще притежаваше библия.

Тази духовна страна на характера й бе привлякла някога дълбоката и искрена симпатия на един млад книговезки калфа, който четеше всички книги, които подвързваше, и беше честолюбив, чувствителен и неопитен младеж. Когато носеше бохчичката си с пране при майката на Цюзи, на него му се струваше, че се намира на небето — така обичаше да слуша тези прекрасни слова, които често се бяха въртели в главата му, но които той никога не се бе осмелявал да изрече на глас. Срамежливо и почтително се приближаваше той до ту строгата, ту приказлива девойка, а тя нямаше нищо против неговата дружба и цяла година го остави да я ухажва, като с кротка, но неумолима ръка очертаваше ясно пред него границите на пълна безнадеждност. Той беше девет години по-млад от нея, беден като църковна мишка, некадърен да припечелва повече — и без друго книговезците в Зелдвила не печелеха много, тъй като хората не четяха и даваха малко книги за подвързия. Тя не скри пред себе си нито за миг нелепостта на един подобен брак и само се стремеше по всякакъв начин да просвети духа му, като го издигне до собственото си себеотрицание, и го балсамира в облак от безразборни пъстри фрази. Той я слушаше благоговейно и сегиз-тогиз сам си позволяваше да изрече някоя хубава сентенция, която, едва родена, тя убиваше с някоя още по-хубава. Това беше в духовно отношение най-богатата и най-възвишена година от живота й, несмутена от никакъв по-груб полъх.

През това време младият човек подвърза всичките й книги, а освен това в течение на много нощи и празнични дни изгради един художествен и ценен паметник на любовта си. Това беше една голяма китайска пагода от мукава с безброй чекмедженца и тайни рафтчета, която можеше да се разглобява на много парчета. Беше облепена с най-фини цветни хартии и мукава и украсена със златни ивици навсякъде по ръбовете. Огледални стени и колони се редуваха едни след други и щом човек махнеше някоя част или отвореше някоя стеничка, виждаше нови огледала и скрити картинки, китки цветя и влюбени двойки; навсякъде по извитите стрехи на покривите висяха малки звънчета, а на една колона с красиви кукички бе закачена подставка за дамски часовник, така че златната верижка на часовника можеше да мине над целия храм. Но досега все още не беше се появил нито часовникар, нито златар, които да положат часовник и верижка на този олтар. Безкраен труд и умение бяха изразходвани за направата на тази дълбокомислена сграда, а строителният план беше струвал не по-малко усилия от чистата, грижлива изработка.

Когато паметникът на една щастливо изживяна година бе завършен, Цюз Бюнцлин, потискайки чувствата си, подкани добрия книговезец да я остави и да продължи пътя си, тъй като благодарение на общуването си с нея и на нейната школовка той бил толкова облагородил сърцето си, че светът щял да го приеме с отворени обятия и несъмнено го очаквало най-голямо щастие, докато тя от своя страна никога нямало да го забрави и щяла да се отдаде на самотата си. Когато го отпрати, той се разплака с истински сълзи и напусна градчето.

Оттогава върху старинния скрин на Цюзи се издигаше неговото творение, покрито с морскозелен воал, недостъпно за праха и за недостойни погледи. За нея то беше толкова свято, че тя го запази все така ново, без да го използува и без да сложи нещо в чекмедженцата. В спомените си тя наричаше създателя му Емануел, докато в действителност той се наричаше Вайт, и на всекиго казваше, че единствен Емануел я е разбрал и бе опознал душата й. Но на времето тя рядко му бе признавала това и поради строгите си разбирания се бе държала хладно с него, а за да разпали любовта му, често му бе казвала, че той я разбира най-малко, макар да си въобразява, че е схванал истинската й същност.

Но и той й изигра една шега: между двойния под на най-вътрешната част на пагодата бе сложил едно прекрасно писмо, оросено от сълзи, в което даваше израз на неизказаната си тъга, любов, уважение и вечна вярност, и то с такива хубави и простосърдечни думи, които намира само истинската любов, когато се залута в задънена улица. Такива хубави думи той никога небе издумвал, защото тя никога не го бе оставяла да си отвори устата. Но тя нямаше представа за скритото съкровище; и тук съдбата се показа справедлива, като скри от погледа на една лицемерна красавица това, което тя не заслужаваше да види. Защото тя именно не можа да разбере наивната, но сърдечна и откровена натура на книговезеца.

Отдавна вече тя хвалеше живота на тримата гребенари и ги наричаше тримата праведни и благоразумни мъже, защото ги бе наблюдавала дълго време. Пръв швабчето Дитрих започна да се позастоява при нея, когато донасяше или вземаше ризите си, и да я ухажва, а тя се държеше приятелски с него и с блестящи разговори го задържаше с часове при себе си. Изпълнен с възхищение, Дитрих се съгласяваше с нея във всичко и я ласкаеше, доколкото умееше, а тя с удоволствие приемаше комплиментите му и колкото по-силен беше пиперът им, толкова повече й се нравеха. Изобщо когато някой възхваляваше мъдростта й, тя седеше, без да шавне, докато оня излее сърцето си, и след това твърде тържествено подемаше нишката и попълваше тук-таме собствения си портрет, обрисуван пред нея.

Не мина много време, откакто Дитрих започна да ходи в дома на Цюз, и тя успя да му покаже полицата за наследството си. Дитрих изпадна в отлично настроение, но не продума ни дума за това пред другарите си, сякаш бе открил вечно самодвижеща се машина. Йобст и Фридолин обаче скоро разкриха тайната му и останаха удивени от дълбокия ум и хитрината му. Йобст направо се заудря по главата, защото от години вече и той ходеше в тази къща, а никога не му бе идвало на ум да потърси там и нещо друго освен бельото си; той по-скоро мразеше хората в този дом, защото те бяха единствените, които всяка седмица му изчопляха по няколко пфенига. Той никога не мислеше да се обвърже чрез брачна връзка с някоя мома, защото под понятието жена не си представяше нищо друго освен едно същество, което вечно ще му иска пари, без той да му дължи нещо. А сам да поиска от някоя жена нещо полезно за себе си, въобще не му идваше на ум, тъй като той имаше доверие само в собствените си сили и ограничените му мисли не излизаха извън тесния кръг на тайната му. Но сега трябваше на всяка цена да измести швабчето, защото със седемстотинте гулдена на девойката Цюз — стига само да ги получеше — Дитрих можеше да обърка сметките на другите двама и сега изведнъж в очите на саксонеца, както и на бавареца, седемстотинте гулдена добиха някакъв лъчист блясък и сияние. Така изобретателният Дитрих откри една дотогава непозната земя, която много скоро след това обаче стана общо владение и той сподели тежката участ на всички откриватели, тъй като другите двама тръгнаха веднага по следите му, обградиха също Цюз Бюнцлин и тя внезапно се видя заобиколена от цяла свита разумни и почтени гребенари. Това й хареса извънредно много; никога досега тя не бе имала няколко обожатели наведнъж; затова да се отнася към тримата с най-голяма мъдрост и безпристрастие, да ги обуздава с великолепни слова, да ги насърчава към себеотрицание и безкористност, докато небето реши неотменно съдбата им — сега стана за нея нова духовна задача. И понеже всеки от тях й бе доверил поотделно тайната на плана си, тя веднага реши да ощастливи оня, който пръв постигне целта си и стане собственик на работилницата. Изключи по начало швабчето, защото той можеше да стане собственик само чрез нейните пари, и реши в никакъв случай да не се омъжва за него. Но понеже той беше най-младият, най-умният и най-любезният от всички калфи, тя негласно му даваше надежда и особеното внимание, с което го следеше и ръководеше, поощряваше другите двама към по-голямо усърдие. Така бедният Колумб, който бе открил тази хубава страна, зае ролята на глупака в играта. Тримата се съревноваваха в преданост, скромност и разумност, както и в очарователното изкуство да оставят строгата девица да ги обуздава и да й се възхищават безкористно. И когато цялата компания се събереше заедно, тя наподобяваше чудновато сектантско братство, в което се водеха най-странни разговори. Въпреки цялата им набожност и смирение много често се случваше внезапно някой да пренебрегне хвалебствията, отправени към общата им господарка, и сам да почне да се хвали и да се самоизтъква. Тогава тя го прекъсваше, кротко го смъмряше и засрамен, той трябваше да слуша как тя подчертава добродетелите на другите двама; тогава той бързо се съгласяваше с нея и потвърждаваше думите й.

Но този живот не бе никак лесен за бедните гребенари. Макар и да бяха студени по природа, сега внезапно в играта се появи жена, а заедно с нея и съвсем необичайни вълнения, породени от ревност, загриженост, страх и надежда; те почти се съсипваха от работа и пестене и явно започнаха да слабеят. Постепенно станаха мрачни и докато пред хората и особено пред Цюз се разливаха в най-любезно красноречие, през време на работа или когато бяха сами в спалнята си, едва разменяха по някоя дума помежду си и въздишайки тежко, лягаха в общото легло, все така тихи и сговорни като три молива.

Един и същ сън витаеше всяка нощ над трилистната детелина, докато веднъж този сън стана така ясен и жив, че Йобст започна да се мята и блъсна Дитрих, а Дитрих се дръпна назад и удари Фридолин: тогава сънените калфи избухнаха в див гняв и в кревата започна ужасен бой. В продължение на три минути те така силно се удряха, блъскаха и ритаха, че шестте крака се вплетоха един в друг и сред ужасни викове цялото кълбо се търкулна от леглото. Вече напълно разсънени, те помислиха, че дяволът е дошъл да ги вземе или че разбойници са нахлули в стаята; надавайки вой, те скочиха от леглото, Йобст се хвърли върху своята плоча, Фридолин изтича към неговата, а Дитрих стъпи върху оная, под която постепенно се бяха натрупали малките му спестявания. Застанали така в триъгълник, те трепереха, удряха с ръце във въздуха и крещяха до бога:

— Махай се! Махай се!

Най-после изплашеният майстор влезе в стаята и успокои обезумелите си калфи. Разтреперани от страх, яд и срам, най-после и тримата едновременно се мушнаха в леглото и до сутринта лежаха смълчани един до друг.

Но нощната тупурдия беше само увертюрата към един по-голям ужас, който ги очакваше на заранта, когато на закуска майсторът им съобщи, че вече няма нужда от трима работници и затова двама от тях трябва да си вървят. В същност те бяха попрекалили с работата и бяха изработили толкова много стока, че една част от нея остана непродадена. През това време майсторът беше започнал да използува увеличения си доход, за да води толкова весел живот, че търговията му, която тогава бе достигнала връхната си точка, тръгна бързо назад и за късо време той натрупа два пъти повече дългове, отколкото печелеше. Затова калфите, макар и крайно трудолюбиви и скромни, станаха отведнъж излишно бреме за него.

За утешение той им каза, че и тримата му са еднакво мили и ценни и че предоставя на тях да решат кой да остане и кои да си вървят. Но те не можеха нищо да решат, а стояха бледи като смъртници и само се усмихваха един другиму; после изпаднаха в ужасна тревога, защото разбраха, че съдбоносният час е настъпил. Предупреждението на майстора беше сигурен знак, че той няма да издържи още дълго и тогава малката фабричка за гребени щеше най-после отново да бъде обявена за продан. Целта, към която всички се бяха устремили, беше близка и блестеше примамливо като небесния Йерусалим. И тъкмо сега двама от тях трябваше да обърнат гръб пред портите му и да си вървят. Без много да мисли за другите, всеки от тях заяви, че иска да остане тук, па дори ако трябва да работи даром. Но майсторът нямаше нужда от това и ги увери, че двама от тях трябва на всяка цена да напуснат. Те се хвърлиха в краката му, закършиха ръце и го заклинаха да не ги пъди, като всеки от тях го молеше да задържи само него поне още два месеца, поне още четири седмици. На майстора му стана ясно каква сметка си правят калфите. Това го ядоса и за да ги подиграе, той им предложи на шега един изход, с чиято помощ да решат въпроса.

— Ако не можете да се споразумеете — им рече той — кои двама от вас да си вървят, ще ви дам съвет как да разрешите този въпрос. И каквото излезе, това ще бъде! Утре е неделя, заранта ще ви платя, каквото ви дължа, а вие ще си стегнете раниците, ще вземете тоягите си и тримата сговорно ще излезете от градските порти и ще повървите половин час в която посока си щете. След това ще си починете добре и ако ви се иска, може да се почерпите по чаша бира. А после ще тръгнете обратно към града и първият, който потърси отново работа при мен, ще остане тук. Другите обаче ще трябва незабавно да тръгнат накъдето си щат!

Те отново се хвърлиха пред краката му и го замолиха да се откаже от жестокото си намерение — но всичко бе напразно: той остана твърд и неумолим.

Изведнъж Дитрих рипна като луд, изскочи навън и се завтече право отсреща при Цюз Бюнцлин. Щом Йобст и баварецът видяха това, те спряха да се вайкат и тутакси хукнаха след него. Миг по-късно сцената на отчаянието бе преместена в жилището на изплашената девица.

Неочакваното премеждие смути и разтревожи Цюз. Но тя бързо се окопити и преценявайки създалото се положение, реши да свърже собствената си съдба с чудноватото хрумване на майстора, защото го сметна за вдъхновение свише. Развълнувана, тя извади от ковчежето си за скъпоценности връзка листове и мушна напосоки между тях с иглата си за плетене. Те се отвориха на една поговорка, според която добрата цел трябвало да се преследва докрай. След това тя накара и разтревожените калфи да мушнат с иглата и изберат по един лист. На всяка страница, която те отваряха, се говореше за бърза промяна по тесен друм, за жизнен път, че трябвало да вървиш напред и да не гледаш назад — с една дума, все за ходене и тичане от всякакъв вид, така че предстоящото на другия ден състезание явно изглеждаше като предписано от небето. Но тъй като тя се опасяваше, че Дитрих, като най-млад, ще тича вероятно най-добре и по този начин ще може да спечели победата, реши да тръгне с тримата си любовници и да види какво може да направи за своя собствена изгода. Искаше й се един от по-възрастните да победи, а кой от двамата — това й беше съвсем безразлично. Но тъй като те продължаваха да се вайкат и карат помежду си, тя им заповяда да млъкнат и да се помирят със съдбата си.

— Знайте, приятели мои — каза им тя, че всяко нещо има своето значение и колкото странно и необикновено да ви се вижда хрумването на майстора ви, трябва да го приемем като повеля на съдбата и с по-висша мъдрост, непозната за вироглавите хора, да се подчиним на това неочаквано решение. Нашият спокоен и разумен съвместен живот беше твърде хубав, за да продължава и занапред все така назидателно, защото — уви! — всяко хубаво и плодотворно нещо е преходно и мимолетно и нищо не остава за дълго освен злото, ината и душевната самота, а наш дълг е да гледаме и наблюдаваме тези неща с благочестива мъдрост. Затова нека по-добре се разделим доброволно, преди помежду ни да се е надигнал злият демон на раздора; да се простим и тръгнем като благия пролетен ветрец, който подема бързия си бяг по небето, преди да сме се пръснали като листи, понесени от буреносния есенен вятър. Аз ще ви съпроводя по тежкия ви път и ще бъда с вас, когато започнете надбягването, за да ви вдъхна радостна смелост — и тогава зад вас ще остане красивата подбуда, а пред вас ще се усмихва победната цел. Но както победителят не бива да се възгордява от щастието си, така и победените не бива да униват и да изпитват болка и ненавист, а да запазят добър спомен за дружбата ни и да тръгнат като доволни и весели младежи по широкия свят; защото хората са построили много градове, които са също така хубави, та дори и по-хубави от Зелдвила: Рим е голям, забележителен град, където живее светият отец, а Париж е могъщ град с много жители и великолепни палати; в Цариград царува султанът, който изповядва турската вяра, а Лисабон, който някога е бил разрушен от земетресение, сега е изграден още по-красив. Виена е столицата на Австрия и се нарича императорски град, а Лондон е най-богатият град на света, намира се в Англия, на една река, която се казва Темза. Два милиона хора живеят там! Петербург пък е главният и престолен град на Русия, така както Неапол е главният град на княжеството, което носи същото име; там е и Везувий, планината, която изригва огън и на която веднъж на един английски морски капитан се явила една душа, осъдена на вечни мъки — чела съм това в един забележителен пътепис, а тази душа принадлежала на някой си Джон Смит, който преди сто и петдесет години живял като безбожник и сега дал на споменатия капитан поръчение до потомците си в Англия какво да направят, за да бъде той избавен от адския огън; защото цялата огнена планина е убежище на прокълнатите, за което може да се прочете и в трактата на учения Петер Хаслер върху вероятното местонахождение на ада. Има още много градове, от които искам да назова само Милано, Венеция, цялата изградена във водата, Лион, Марсилия, Страсбург, Кьолн и Амстердам; вече казах Париж, но не споменах Нюрнберг, Аугсбург и Франкфурт, Базел, Берн и Женева — все хубави градове, както и красивия Цюрих. Има още сума градове, но няма да свърша, ако река да ги изброявам. Защото всичко има своите граници, само не и изобретателността на хората, които са се пръснали навред и предприемат всичко, което може да им бъде полезно. Праведниците успяват, а грешниците загиват като тревата в полето и като дим. Много са избраните, но малко са призваните. По тези причини и по други съображения, които ни налагат дългът и добродетелта на чистата ни съвест, трябва да се подчиним на зова на съдбата. Затова идете и се пригответе за път като праведни и кротки мъже, които, където и да идат, носят своята цена в себе си и чиято тояга пуща навсякъде корени. С каквото и да се заловят, такива мъже могат винаги да си кажат: „Аз избрах по-добрата страна!“

Гребенарите обаче не искаха да чуят ни дума; те не оставиха на мира умната Цюз и настояваха тя да избере един от тримата, който да остане тук, като всеки тайно се надяваше, че избраникът ще бъде той. Ала тя не искаше да направи избора си и строго и повелително им каза, че те трябва да я слушат, защото иначе завинаги ще се откаже от приятелството им.

Тогава Йобст, най-възрастният, изтича отсреща в къщата на майстора, но в същия миг и другите се затекоха след него, защото се страхуваха да не би той да предприеме нещо срещу тях. Така през целия ден те се стрелкаха ту насам, ту натам като падащи звезди и съвсем си опротивяха един на друг като три паяка в една мрежа. Половината град се бе струпал да гледа странното зрелище, което представляваха тримата тихи и кротки гребенари, които сега сякаш бяха загубили ума си. Старите хора се уплашиха и сметнаха това явление за някакво тайнствено знамение.

Когато се мръкна, и тримата бяха изтощени и капнали от умора, без да бяха измислили нещо по-умно и без да могат да се решат на нещо. Тогава те се промъкнаха един след друг под завивката в старото легло; така лежаха изпружени като мъртъвци, с объркани мисли и тракайки със зъби, докато ги обгърна благотворният сън.

Йобст пръв се събуди още в ранни зори и видя как ведрото пролетно утро грее в стаята, в която той вече спеше от шест години насам. Макар и крайно бедна, сега стаята му се стори като рай, който той трябваше да напусне, и то по такъв несправедлив начин. Зарея поглед по стената и започна да брои добре познатите му следи от многото калфи, живели по-късо или по-дълго време тук — ето, на това място някой често е търкал главата си, та от него е останало тъмно петно; там друг е забил пирон, за да закачва лулата си на него и червената връвчица виси още там. Какви добри хора са били тези калфи, дето са си тръгвали безропотно, когато се е налагало, а тия, дето лежат до него, не искат в никакъв случай да отстъпят.

Тогава той спря очи на мястото, най-близо до лицето му, и започна да разглежда малките петна, които беше наблюдавал вече хиляди пъти, когато сутрин или вечер, преди да се смрачи, лежеше в леглото си и се радваше на блаженото си безплатно съществуване. На това място мазилката беше повредена и приличаше на географска карта с езера и градове, а няколко струпани по-едри песъчинки образуваха група блажени острови. По-нататък се простираше дълга свинска четина, която беше паднала от четката и се бе залепила в синята боя. Миналата есен Йобст беше намерил малко от тази боя и за да не остане неизползувана, беше боядисал четвърт от стената, тоест мястото над леглото си — за толкова беше стигнала боята. От другата страна на свинската четина се издигаше малко възвишение, малка синя планинка, която хвърляше през четината нежна сянка към блажените острови. Цялата зима той си бе блъскал главата заради тази планина, тъй като му се струваше, че по-рано я нямаше тук. И сега, когато я потърси с тъжния си сънен поглед и не я намери, просто не повярва на очите си, защото вместо нея на стената зееше малко голо петно, а недалеко от него мъничката синя планина сякаш се движеше. Учуден, Йобст се надигна, сякаш бе видял бял вълк по пладне, и разбра, че това не е нищо друго освен една дървеница, която той по невнимание бе намазал с боя миналата есен, когато е била вкочанена от студа. Сега обаче тя се бе съживила от пролетната топлина, бе се раздвижила и тъкмо в този миг се изкачваше търпеливо със синия си гръб нагоре по стената. Трогнат и възхитен, той я проследи с очи: докато вървеше по синьото, тя едва се различаваше от стената; но щом излезе извън боядисаната част и зад нея остана последната самотна пръска боя, добрата небесносиня животинка тръгна през потъмнялата стена, където вече се виждаше отдалеко. Изпълнен с тиха скръб, Йобст се отпусна отново върху възглавницата. Колкото и малко да го засягаха подобни неща, все пак това явление събуди у него съзнанието, че и нему е дошъл ред да странствува; сметна, че ще бъде добър знак, ако се примири с неотменимата си съдба и поне с добра воля потегли на път. Тези по-спокойни мисли възвърнаха природната му разсъдливост и благоразумие и като обмисли по-отблизо нещата, той реши, че ако се покаже смирен и скромен и се преклони пред тежката задача, и при това напрегне всичките си сили и разсъдъка си, най-лесно ще може да победи съперниците си.

Слезе тихичко от леглото и започна да подрежда нещата си, като първо извади съкровището си и го сложи най-отдолу в раницата. От шума и двамата му другари се събудиха едновременно и много се зачудиха, като видяха как Йобст спокойно реди раницата си, особено когато той им заговори смирено и им пожела добро утро, но не се впусна в разговор, а мирно и тихо продължи заниманието си. Те веднага надушиха, че в поведението му се крие някаква хитрина, и макар да не знаеха какво е намислил, тутакси започнаха да му подражават, следейки внимателно какво ще прави по-нататък. Странно беше, че за пръв път и тримата открито извадиха съкровищата си изпод плочите и без да преброят парите, ги пъхнаха в раниците си. Отдавна вече им беше известно, че всеки от тях знае тайната на другите двама, но по стар, почтен навик те не бяха недоверчиви един към друг и не се бояха, че собствеността им може да бъде накърнена — всеки беше убеден, че другите двама няма да го ограбят. Така и в спалните на калфите, войниците и други подобни не би трябвало да има никаква заключалка, както не трябва да има и никакво недоверие.

Така неусетно те се стегнаха за път, майсторът им даде заплатите и документите, в които той и общината бяха вписали прекрасни бележки за доброто поведение и отличната работа на калфите. Сега те застанаха нажалени пред вратата на Цюз Бюнцлин; бяха облечени в дълги кафяви дрехи, върху които бяха навлекли стари избелели брезентови мушами, а върху шапките си — макар и доста овехтели и изтрити от четкане — бяха сложили непромокаеми платнени калъфи. Отзад на раниците си бяха прикрепили по една малка количка, за да теглят с нея багажа си, когато тръгнат на дълъг път. Засега те не смятаха да ги използуват и затова количките стърчаха високо над гърбовете им. Йобст се подпираше на достопочтен тръстиков бастун, Фридолин държеше ясенова тояга, украсена с червени и черни шарки, а Дитрих — някаква чудновата грамадна тояга, около която се виеше дива плетеница от клонки. Но той се срамуваше малко от тая пищна сопа, тъй като тя бе останала още от първите години на странствуванията му, когато далеч не бе така улегнал и разумен като сега. Много съседи и деца заобиколиха тримата сериозни мъже и им желаеха щастие по пътя.

Тогава пред вратата се появи Цюз с тържествен израз на лицето и сърцато поведе тримата калфи през градските порти. В тяхна чест тя се бе нагиздила специално: беше си сложила една голяма шапка с огромни жълти панделки, богато украсена розова басмена рокля на старомодни широки дипли, с черна кадифена кордела с пиринчена катарама и обувки от червен марокен, гарнирани с реснички. В ръка носеше голяма плетена мрежи от зелена коприна, пълна със сушени круши и сливи, и отвореното си чадърче за слънце, върху което стърчеше голяма лира от слонова кост. Беше си закачила и медальона с русия кичур коси и златната незабравка, а на ръцете си бе сложила бели плетени ръкавици. Така наконтена, тя изглеждаше миловидна и нежна, лицето й беше леко поруменяло, а гърдите й сякаш се издигаха по-високо от обикновено. Тримата съперници не знаеха къде да се дянат от скръб и жал, защото критичното положение, в което се намираха, чудесният пролетен ден, който огряваше тяхното излизане от града, и нагиздената Цюз събуждаха в изострената им чувствителност нещо подобно на онова, което хората наричат любов.

Пред градските порти любезната девойка накара обожателите си да сложат раниците върху количките си и така да продължат нататък, за да не се изморяват ненужно. Те я послушаха и когато се заизкачваха нагоре по хълма зад градчето, приличаха на артилерийска батарея, която се катери по стръмнина, за да заеме позиция.

След като повървяха около половин час, те се спряха на един красив хълм, на който се пресичаха два пътя. Четиримата седнаха в полукръг под една липа, откъдето се откриваше далечна гледка и те можеха да се любуват на гори, езера и селца. Цюз отвори мрежичката си и даде на всички по шепа круши и сливи, за да се освежат. Така мълчаливи и съсредоточени, те седяха известно време и само езиците им мляскаха сегиз-тогиз и издаваха лек звук, докато дъвчеха сладките плодове.

Тогава Цюз хвърли една костилка от слива, изтри изцапаните си пръсти в младата трева и рече:

— Мили приятели, вижте колко хубав и необятен е светът, пълен с прекрасни неща и човешки домове! И въпреки това мога да се обзаложа, че в този тържествен час нийде из широкия свят няма сбрани четирима толкова порядъчни и добросърдечни души като нас тук — така дълбокомислени и разсъдливи по дух, така предани към труда и добродетелите, към усамотението, пестеливостта, миролюбието и задушевното приятелство. Вижте около нас колко много и разнообразни са цветята, които е донесла пролетта, особено жълтите иглики, от които се прави вкусен и целебен чай. Но нима те са праведни и трудолюбиви, пестеливи, внимателни и способни на мъдри и поучителни мисли? Не, това са невежи и бездушни създания, които лекомислено и безразсъдно пилеят времето си, и макар че са толкова хубави, от тях ще стане само мъртво сено, докато ние далеч ги превишаваме с нашите добродетели и не отстъпваме по нищо на външната им красота. Защото нас бог ни е създал по свое подобие и ни е вдъхнал божественото си дихание. О, ако можехме вечно да си останем тук, в този рай и сред тази невинност! Да, приятели мои, струва ми се, че всички се намираме в състояние на първичната невинност, но невинност, облагородена чрез греховното познание, защото, слава богу, ние всички знаем да четем и пишем и всички сме изучили добър занаят. За много неща ми е дадено умение и дарба и аз бих се наела да върша работи, които не умее и най-учената госпожица, стига да исках да изляза извън границите на своето съсловие. Но скромността и смирението са най-благородните добродетели на една порядъчна мома и за мен е достатъчно да зная, че духът ми не е малоценен и презрян от едно по-висше прозрение. Много ергени ме пожелаваха, но те не бяха достойни за мен, а сега изведнъж виждам сбрани около мен трима достойни момци, всеки един от които еднакво заслужава да ме спечели. Преценете тогава сами как сърцето ми се топи пред това чудно изобилие! А сега нека всеки от вас вземе пример от мен и си представи, че е обграден от три еднакво ценни девици, които го желаят, и затова той не може да се реши коя от тях да вземе. Представете си образно, че за всекиго от вас си съперничат три девойки на име Бюнцлин, че те седят около вас също така облечени и напълно подобни на мен, сякаш деветократно съм тук, гледам ви от всички страни и копнея за вас! Представяте ли си?

Смаяни, храбрите калфи престанаха да дъвчат и с глуповат израз на лицата се помъчиха да разрешат странната задача. Пръв швабчето Дитрих я реши и извика със сладострастно лице:

— Да, скъпа госпожице Цюз! С ваше разрешение ви виждам не тройна, а стократна как се носите около мен, гледате ме с благосклонни очички и ми обещавате хиляди целувчици!

— Не говорете така! — смъмра го възмутено Цюз. — Не говорете по такъв непристоен и пресилен начин! Какво си въобразявате най-после вие, нескромен Дитрих! Не ви разреших да ме виждате стократно, обещавайки ви целувчици, а само тройно за всеки един от вас, и то по благонравен и почтен начин, който да не ме засяга!

— Да — извика най-после и Йобст, като посочи с една огризана опашка от круша наоколо си. — Аз виждам само трикратно милата госпожица Бюнцлин, и то най-благоприлично тя се разхожда около мен, кима ми благосклонно и слага ръка на сърцето си! Благодаря ви безкрайно, благодаря, благодаря ви най-покорно! — рече той захилен, като се поклони на три страни, сякаш действително виждаше трите видения.

— Така е добре — каза засмяна Цюз. — Ако между вас съществува въобще някаква разлика, тогава вие сте най-даровитият от тримата, драги Йобст, или поне най-разумният!

Баварецът Фридолин все още не беше успял да предизвика някаква представа в съзнанието си, но като чу как хвалят Йобст, той се изплаши и бързо извика:

— И аз виждам трикратно милата госпожица Бюнцлин. Тя се разхожда около мен с най-голямо благоприличие, кима ми сладострастно, като слага ръката си на…

— Пфу, баварецо! — извика Цюз и извърна лице. — Ни дума повече! Как се осмелявате да говорите за мен с такива груби думи и да си представяте такива свинщини? Пфу! Пфу!

Бедният баварец остана като треснат от гръм, целият се изчерви, без сам да знае защо. Той въобще не беше си представил нищо и само горе-долу по тона повтори това, което бе чул от Йобст, защото видя, че Цюз похвали думите му. Сега тя се обърна отново към Дитрих и каза:

— Е, драги Дитрих, още ли не сте успели да създадете във въображението си някаква по-скромна представа?

— Да, с ваше разрешение — отвърна той, зарадван, че тя отново го заприказва. — Сега виждам само три госпожици Цюз около мен, които ме гледат любезно, но прилично и ми подават три бели ръце, които аз целувам!

— Това е добре! — каза Цюз. — А вие, Фридолин? Още ли не сте се върнали от погрешния си път? Нима буйната ви кръв още не може да се успокои и събуди у вас една по-прилична представа?

— Простете! — рече смутено Фридолин. — Струва ми се, че сега виждам три девици, които ми предлагат сушени круши и които не изглеждат неблагосклонни към мен. И трите са еднакво хубави и да избера една измежду тях, е задача твърде тежка за мен!

— Е, добре! — рече Цюз. — Във вашите представи вие сте обградени от девет еднакво ценни личности и въпреки това очарователно изобилие в сърцето си все пак чувствувате известна празнота. Преценете тогава сами моето собствено състояние и вижте как с благоразумно и смирено сърце аз съумявам да се овладея. Вземете сега и вие пример от моята сила и тържествено обещайте помежду си и на мен, че и занапред все така ще се разбирате и както аз се разделям от вас, изпълнена с обич, така изпълнени с обич и вие ще се сбогувате един от друг, независимо от това, какво ще реши съдбата, която ви очаква. А сега сложете всички ръцете си в моята ръка и се закълнете!

— Да, наистина — извика Йобст, — аз съм готов да го сторя, не желая да се отлъчвам от другарите си!

Другите двама също извикаха бързо:

— И аз, и аз!

И като положиха заедно ръцете си, всеки от тях си науми да тича колкото може по-бързо.

— Аз действително не желая да се отлъчвам! — повтори Йобст. — Защото още от дете съм милостив и сговорчив по природа. Никога не съм се скарвал с някого и никога не съм могъл да гледам как се мъчи някоя животинка. Навсякъде, където съм бил, съм се държал добре и съм получавал отлични похвали за скромното си поведение. Въпреки че разбирам от доста неща и съм разумен младеж, никога никой не ме е виждал да се меся в работи, които не ме засягат, и винаги съм изпълнявал задълженията си както трябва. Мога да работя колкото си ща — това не ми вреди, тъй като съм здрав, издръжлив и в най-добрите си години. Жените на майсторите всички до една са ми казвали, че струвам за трима, че съм за пример и че добре се спогаждат с мен. О, аз наистина смятам, че с вас бих могъл да живея като на небето, скъпа моя госпожице Цюз!

— Е — рече ревностно баварецът, — напълно му вярвам, та това не е никаква майстория да живееш с госпожицата като на небето! И аз се наемам на такава работа, дотолкова и на мене ми сече главата! Владея основно занаята си, зная да държа в ред работите си, а пък из устата ми не излиза лоша дума! Нийде с никого не съм имал разправии, макар и да съм работил в най-големите градове, и никога не съм удрял котка, нито пък съм убивал паяк. Умерен съм и съм въздържан; доволен съм от всяка храна, умея да се забавлявам и с най-незначителните неща и да бъда доволен. Иначе съм здрав, пъргав, силен и издържам на всичко, а чистата ми съвест е най-добрият жизнен еликсир за мен. Всички животни ме обичат и тичат подире ми, защото надушват чистата ми съвест, докато от неправедните те бягат. Веднъж един пудел вървя три дни подире ми, тъкмо бях напуснал град Улм, и най-после бях принуден да го дам на един селянин да го гледа, понеже като скромен занаятчийски калфа не можех да храня такова животно. А когато преминавах през Бохемската гора, елените и сърните се спираха на двадесетина крачки и не се плашеха от мен. Чудно, че дори дивите животни познават хората и знаят кои от тях имат добро сърце!

— Да, това е вярно! — извика швабчето. — Не виждате ли откога тази чинка лети наоколо и се мъчи да се доближи до мен? И онази катеричка на елхата все ме поглежда, а тук един малък бръмбар пълзи по крака ми и просто не мога да се отърва от него. Милата добра гадинка, сигурно се чувствува добре при мен!

Сега вече Цюз започна да ревнува и каза малко по-буйно:

— При мен животните много обичат да стоят. Една птица живя у дома осем години и умря с голяма неохота, защото не искаше да се раздели с мен; котката ни пък, където и да ходя, каквото и да правя, все подире ми върви, а гълъбите на съседите се блъскат и карат пред прозореца им, когато им слагам трохи. Чудни свойства имат животните — всяко посвоему! Лъвът обича да следва царете и героите, а слонът придружава князете и смелите воини; камилата пренася търговеца през пустинята и пази за него в стомаха си прясна вода, а кучето придружава господаря си през всички опасности и се хвърля заради него в морето! Делфинът обича музиката и следва корабите, а орелът — войските. Маймуната е човекоподобно същество и върши всичко, каквото вижда, че вършат хората, а папагалът разбира нашия език и говори с нас като възрастен! Дори змиите могат да се опитомят и тогава танцуват на върха на опашката си; крокодилът плаче с човешки сълзи и там, в ония страни, гражданите го почитат и не го закачат; щраусът се оставя да го оседлаят и да го яздят като кон; дивият бизон тегли колите на хората, а рогатият северен елен шейните им. Ликорната ни дава снежнобяла слонова кост, а костенурката — прозрачните си кости…

— С ваше позволение — казаха едновременно и тримата гребенари, — тук наистина се мамите: слоновата кост се добива от зъбите на слона, а гребените се правят от корубата, а не от костите на костенурката.

Цюз се обля в огнена червенина и каза:

— Това е въпрос, защото и вие сигурно не сте видели отде ги взимат, понеже само обработвате парчета от тях. Аз рядко се заблуждавам, но както и да е. А сега ме оставете да довърша мисълта си: не само животните имат своите забележителни, дадени им от бога особености, но дори и мъртвите камъни, които се копаят от планините. Кристалът е прозрачен като стъкло, мраморът обаче е твърд и на жилки — ту бели, ту черни; кехлибарът притежава електрически свойства и притегля светкавици, след това обаче изгаря и замирисва на тамян. Магнитът привлича желязото, върху шистовите плочи може да се пише, но не и върху диаманта, защото той е твърд като стомана; стъкларят го употребява за рязане на стъкла, защото е малък и остър. Както виждате, драги приятели, и аз мога да кажа по нещичко за животните! Що се отнася до моето отношение към тях, нека забележа следното: котката е хитро и лукаво животно и затова се привързва само към хитри и лукави хора; гълъбът обаче е символ на невинност и кротост и затова го привличат само кротките и невинни души. Тъй като и котките, и гълъбите са привързани към мен, следва, че съм едновременно умна и простодушна, хитра и невинна — както е казано: „Бъдете умни като змиите и кротки като гълъбите!“ По този начин ние можем все пак да преценим животните и тяхното отношение към нас и да се поучим от това, стига да умеем да наблюдаваме правилно нещата.

Бедните калфи не посмяха да кажат ни дума повече, защото Цюз добре им затвори устата. Тя наговори безразборно още много високопарни неща, така че глави те им гръмнаха от приказките й. Но те се възхитиха от ума и красноречието й и това възхищение караше всеки от тях да си мисли, че той е достатъчно добър да притежава това съкровище, още повече, че тази скъпоценност, достойна да краси всяка къща, беше евтина и се състоеше само от един неуморен език. Но дали самите те бяха достойни за това, което толкова величаеха, и за какво щеше да им послужи то, е въпрос, който такива глупци си задават на последно място или въобще не си го задават. Те са като децата, които посягат към всичко, което блесне пред очите им, изблизват боята от пъстрите играчки и се мъчат да тикнат цялата хлопка в устата си, вместо да я дрънкат до ухото си.

Така те все повече се разгорещяваха в ламтежа и фантазията си да спечелят на всяка цена тази превъзходна мома и колкото по-досадни, безмилостни и суетни ставаха безсмислените фрази на Цюз, толкова по се трогваха и нажаляваха гребенарите. Сега те почувствуваха силна жажда от сухите плодове, които междувременно бяха изяли. Йобст и баварецът отидоха в горичката да търсят вода; намериха един извор и се напиха със студена вода. Дитрих обаче беше постъпил по-хитро и си беше взел едно шишенце с вишновка, разредена с вода и подсладена със захар. Това приятно питие щеше да го подкрепи и подсили при надбягването, защото той знаеше, че другите бяха препалено много пестеливи, за да вземат нещичко със себе си или да се отбият на почерпка нейде.

И докато ония двамата се наливаха с вода, той бързо извади шишенцето и го подаде на госпожица Цюз. Тя изпи половината от питието, което я освежи и което тя намери превъзходно. А докато Дитрих пиеше, тя го гледаше така пленително, че остатъкът му се услади като кипърско вино и го изпълни с нови сили. Той не можа повече да се въздържи, взе ръката на Цюзи и започна да целува връхчетата на пръстите й; тя лекичко го чукна с показалеца си по устните, а той се престори, че иска да го лапне, като при това така зина, че заприлича на усмихнат шаран. Цюз се усмихваше фалшиво и любезно, а Дитрих — хитро и сладникаво. Те седяха на земята един срещу друг и от време на време допираха подметките си, сякаш чрез краката искаха да си подадат ръце. Цюз си наведе малко напред и сложи ръка на рамото му и тъкмо Дитрих се канеше да отвърне на ласката й и да продължи тази чаровна игра, саксонецът и баварецът се върнаха и ги загледаха пребледнели и задъхани. Защото от многото вода, която бяха излели върху погълнатите сушени круши, внезапно им прилоша, а сърдечната мъка, която изпитаха при вида на ухажващата се двойка, се сля с чувството на празнота в корема им, така че студена пот ги изби по челата. Цюз обаче не изгуби самообладание, а им махна много любезно с ръка и им извика:

— Елате, драги мои, седнете и вие при мен, за да се порадваме за последен път още малко на нашия сговор и приятелство!

Йобст и Фридолин дотичаха бързо, седнаха при тях и си протегнаха краката. Цюз подаде едната си ръка на швабчето, другата на Йобст, а с крака допря подметките на Фридолиновите ботуши, докато лицето й даряваше усмивки на всички поред. Има виртуози, които свирят едновременно на много инструменти: с глава дрънкат звънчета, с уста надуват свирка, с ръце свирят на китара, с колене бият цимбала, с крака удрят триъгълника, а с лакти — барабана, който виси на гърба им.

След това Цюз стана от земята, оправи роклята си, която бе запретнала грижливо нагоре, за да не се измачка, и каза:

— Време е вече за тръгване, драги приятели. Станете и се пригответе за онзи сериозен път, който майсторът ви възложи от глупост, който обаче ние считаме като повеля на една по-висша съдба! Поемете този път, изпълнени с красиво усърдие, но без никаква неприязън и завист един към друг, и предоставете доброволно короната на победителя!

Като ужилени от оса, калфите скочиха на крака; застанаха на същите тези добри крака, с които досега бяха крачили само обмислено и почтено и с които сега трябваше да се надпреварват! Никой от тях не можеше да си спомни да бе скачал или тичал някога. Швабчето като че ли се чувствуваше най-уверен в себе си и дори леко стържеше и нетърпеливо повдигаше ту единия, ту другия си крак. Те се споглеждаха странно и подозрително, бяха побледнели и се потяха така, сякаш бяха вече насред най-усиления бяг.

— Подайте си още веднъж ръце! — рече Цюз.

Те си хванаха десниците, но така безводно и отпуснато, че и трите ръце се изплъзнаха хладно една от друга и паднаха, сякаш бяха от олово.

— Нима наистина ще трябва да започнем тази щуротия? — рече Йобст и избърса очите си, от които бяха почнали да капят сълзи.

— Да, нима действително ще трябва да тичаме и скачаме? — рече баварецът и се разплака.

— А вие, мила госпожице Бюнцлин — каза разхълцан Йобст, — какво възнамерявате да предприемете?

— На мене подобава — отвърна тя, като сложи кърпичката пред очите си, — на мене подобава да мълча, да страдам и да гледам.

— А после, госпожица Цюзи? — каза швабът едновременно любезно и лукаво.

— О, Дитрих — отвърна нежно тя, — не знаете ли, че пътят на съдбата е глас на сърцето, както се казва?

При това тя го погледна така многозначително, че той отново повдигна крак и почувствува желание веднага да затича. Докато тримата съперници оправяха количките с раниците си, тя на няколко пъти побутна Дитрих красноречиво по лакътя и го настъпи по крака; избърса също и праха от шапката му, но същевременно се усмихна така на другите, сякаш искаше да се надсмее на швабчето, като все пак внимаваше той да не я забележи. Сега и тримата издуха бузи, изпущайки тежки въздишки. После се огледаха на всички страни, свалиха шапки, изтриха потта от челата си, пригладиха полепналите си коси и отново сложиха шапките си. Огледаха се още веднъж на всички страни и си поеха дъх. Цюз ги съжали и така се трогна, че сама заплака.

— Тук има още три сушени сливи — каза тя. Вземете по една и я дръжте в устата си, това ще ви освежава. А сега тръгвайте и превърнете лудостта на злите в мъдрост на праведните! Превърнете измислената от тях прищявка в назидателно дело на изпитание и самообладание, в разумен завършек на едно дългогодишно добро поведение и в съревнование на добродетелта.

Тя мушна в устата на всеки от тях по една слива и те започнаха да я смучат. Йобст сложи ръка на стомаха си и извика:

— Щом трябва, нека бъде в името господне!

Внезапно той вдигна тояга и с присвити колене закрачи бързо, като теглеше ранината след себе си. Щом забеляза това, Фридолин го последва с големи крачки и двамата забързаха надолу по пътя, без да поглеждат встрани.

Последен потегли швабът; с лукав и развеселен израз на лицето, той вървеше редом с Цюзи, видимо съвсем спокоен, сякаш работата му беше опечена, и великодушно искаше да даде известна преднина на другарите си. Цюз похвали неговата приветлива невъзмутимост и доверчиво го хвана под ръка.

— О, все пак е хубаво да имаш здрава опора в живота! — рече тя с въздишка. — Дори и когато човек достатъчно е надарен с ум и разум и върви по пътя на добродетелта, все пак по този път се върви много по-приятно, когато си облегнат на ръката на доверен приятел!

— По дяволите, ами че и аз точно така мисля! — отвърна Дитрих и здравата я бутна с лакътя си по страната, като същевременно впери поглед в съперниците си, за да види да не би преднината да е станала много голяма. — Виждате ли, скъпа госпожице, и вие най-после стигнахте до това заключение, нали? Разбрахте сега къде е сладкото в живота!

— О, Дитрих, скъпи Дитрих — рече тя, като въздъхна още по-дълбоко, — аз често се чувствувам така самотна!

— Охо, всичко добре се нарежда! — извика той и сърцето му подскочи като заек в зелева градина.

— О, Дитрих! — извика тя и още по-плътно се прилепи до него.

Изведнъж му стана горещо, а сърцето му щеше да се пръсне от лукава наслада. Но същевременно той забеляза, че другите двама вече не се виждат, бяха изчезнали зад един завой. Веднага поиска да се отскубне от ръката на Цюзи и да ги догони; но тя го държеше така здраво, че той не успя; тогава тя се вкопчи в него, сякаш ще припадне.

— Дитрих — прошепна тя, като обърна очи, сякаш примира, — не ме оставяйте сама, на вас се уповавам, подкрепете ме!

— По дяволите, пуснете ме, госпожице — извика изплашен той, — иначе ще пристигна твърде късно и тогава — прощавай, късмет!

— Не, не! Не бива сега да ме изоставяте, чувствувам, че ми става зле! — стенеше тя.

— Зле не зле, това е! — извика той и насила се отскубна от нея.

Изкачи се на една височинна, огледа се и видя двамата калфи, които тичаха с всичка сила надолу по хълма. Понечи да хукне и той, но в същия миг погледна отново към Цюз. Видя я седнала на ръба на гората, откъдето почваше тясна сенчеста пътечка; тя нежно и примамливо му махаше с ръка. Той не можа да устои на тази гледка и вместо да се затече надолу по хълма, забърза към нея. Когато го видя, че идва, тя се изправи и влезе по-навътре в гората, като непрестанно обръщаше глава към него. Беше решила на всяка цена да му попречи в надбягването и да го разиграва толкова дълго, че той да пристигне твърде късно и да не може да остане в Зелдвила.

Но изобретателното швабче промени тозчас плана си и реши да извоюва щастието си тук, в гората. Така в края на краищата работите взеха съвсем друг обрат от този, на който се бе надявала хитрата девойка.

Щом я настигна и двамата се намериха сами в едно затулено кътче, той се хвърли в нозете й и я обсипа с най-пламенните любовни обяснения, каквито някога е правил някой гребенар. Отначало тя му заповяда да стои мирно и без да го отблъсва от себе си, се опита да го задържи по учтив начин като пусна в ход всичките си мъдрости и прелести. Но когато той започна да й сваля звездите от небето, при което неговият възбуден и предприемчив дух му подсказа най-прекрасните вълшебни слова, когато я обсипа с какви ли не нежности, като се мъчеше да улови ту ръцете, ту краката й, когато най-после започна да величае тялото, духа й и всичко, което тя притежаваше, та чак небето позеленя от завист — а при това въздухът и гората бяха така тихи и приятни, — Цюз най-после загуби контрола над себе си като всяко живо същество, чиито мисли в края на краищата не стигат по-далеч от чувствата му. Сърцето и запърха боязливо и беззащитно като бръмбар, палнал по гръб, и Дитрих го превзе напълно. Тя го беше примамила в този гъсталак, за да го предаде вероломно, а само за миг швабчето я беше победило. Това се случи не защото тя беше много влюбена, но защото като ограничена натура — макар и да си представляваше, че притежава блестящ ум — не виждаше по-далеко от собствения си нос.

Двамата останаха близо един час в това приятно усамотение; клеха се във вечна вярност и искрено решиха да се оженят на всяка цена.

Междувременно в града се беше разнесла вестта за странното състезание на тримата калфи — сам майсторът беше съобщил новината, за да се пошегува. Зелдвилци се радваха на неочакваното зрелище и горяха от желание да видят как праведните и почтени гребенари ще тичат за тяхно удоволствие и ще достигнат до целта. Голяма тълпа хора наизлязоха пред градските порти и се разположиха от двете страни на пътя, сякаш очакваха някой бърз бегач. Момчетата се покатериха по дърветата, а старците и фалиралите зелдвилци насядаха по тревата и запалиха луличките си, доволни, че им се доставя такова евтино удоволствие. Дори господата бяха наизлезли, за да видят тази знаменита шега. Те седяха в градините и под лозниците на кръчмите, разговаряха весело и се ловяха на какви ли не басове. По улиците, по които щяха да минат бегачите, всички прозорци бяха отворени, а по первазите на гостните стаи жените бяха наредили червени и бели възглавници, за да могат да стоят по удобно облегнати. Те посрещаха многобройни гостенки, така че около чашките с кафе на бърза ръка се образуваха весели компании, а прислужничките трябваше непрекъснато да тичат до сладкаря и да носят козунаци и курабии.

Пред градските порти накачилите се по най-високите дървета момчета забелязаха малко облаче прах, което се приближаваше, и започнаха да викат:

— Идат! Идат!

След малко Фридолин и Йобст действително префучаха като вихрушка по пътя, вдигайки гъст облак прах. С една ръка те дърпаха количките с раниците си, които подскачаха като луди по камъните, с другата крепяха килнатите на тила си шапки, а дългите им палта хвърчаха и се вееха в надпревара. И двамата бяха облени в пот и покрити с прах. Със зинали уста те поемаха жадно въздух, не виждаха и не чуваха нищо от това, което ставаше наоколо им, и само от очите им течаха едри сълзи и се лееха по лицата им, но горките калфи нямаха време дори да ги изтрият. Тичаха почти наравно, като все пак Йобст беше с една педя по-напред от Фридолин. При вида им се надигна ужасен глъч, който се понесе изцелил град. Всички скочиха на крака, заблъскаха се към пътя и отвред екнаха викове:

— Браво, браво! Тичай, не се давай, саксонецо! Дръж се, баварецо! Единият вече отпадна, остават само двама!

Господата в градините се накачиха по масите, като се заливаха от смях. Смехът им прокънтя мощно и уверено над неудържимия глъч на тълпата, която се бе струпала по улиците, и предизвести небивал радостен празник.

Момчетата и цялата навалица се стекоха зад двамата нещастни калфи и една дива сган се понесе към градските порти, вдигайки огромен облак прах; дори и някои жени и млади уличници се юрнаха подире им и смесиха ясните си пискливи гласове с виковете на момчетата. Така всички се приближиха до портите, от чиито кули любопитни зяпачи махаха с шапки. Двамата калфи тичаха като подплашени коне, а сърцата им се пръскаха от мъка и страх. Тогава един малък негодник се метна върху пътуващата раница на Йобст и свит като дяволче, се понесе на количката под ликуващите викове на тълпата. Йобст се обърна и му викна да слезе, дори замахна с тоягата си към него, но момчето се сви още повече и се ухили насреща му. Така Фридолин получи по-голяма преднина. Щом видя това, Йобст хвърли бастуна си между краката му, спъна го и го събори на земята. Когато обаче понечи да го прескочи, баварецът се залови за пеша на дрехата му и се изправи отново. През това време Йобст го удряше по ръцете и викаше:

— Пусни ме! Пусни ме!

Но Фридолин не го пущаше. Тогава Йобст хвана пеша на неговата дреха и така двамата, заловени здраво един за друг, бавно се завъртяха и минаха през градските порти, като от време на време рязко се дърпаха настрани, за да се отскубнат. Те плачеха, стенеха, ревяха като деца и крещяха в неописуемо отчаяние:

— Пусни ме! За бога, пусни ме, Йобст! Пущай, Фридолин. Пущай, сатана!

През всичкото време те се удряха здравата по ръцете и все пак напредваха по малко. Бяха изгубили шапките и бастуните си: две момчета бяха забучили шапките на тоягите им и сега ги носеха отпред, а зад тях се точеше развилнялата се тълпа. Всички прозорци бяха заети от дамите, които лееха сребристия си смях над ревящия прибой — от дълго време никой не се бе веселил така в този град. Шумното увеселение тъй много се услаждаше на зелдвилци, че никой не искаше да покаже на двамата съперници целта им — къщата на майстора, до която най-после бяха дошли. Те самите не я виждаха, не виждаха въобще нищо, и така бясното шествие се проточи през цялото градче и излезе навън през другата порта.

През това време майсторът се гушеше ухилен под прозореца и след като още един час почака да се яви крайният победител, реши най-после да излезе, за да се наслади на плодовете на дяволската си приумица. В този миг обаче тихо и неочаквано при него влязоха Дитрих и Цюз.

Междувременно те заедно бяха обсъдили въпроса и бяха решили, че майсторът-гребенар сигурно ще бъде склонен — тъй като и без друго няма да може още дълго да продължи работата си — да им продаде работилницата срещу пари в брой. Цюз ще му даде полицата си, към която швабчето ще прибави и своите пари; и тогава те ще станат господари на положението и хубаво ще се посмеят на другите двама. Те изложиха общия си план пред изненадания майстор, комуто веднага стана ясно, че е по-умно да сключи бързо сделката зад гърба на кредиторите си, преди да се е стигнало до някаква катастрофа, и изневиделица да пипне в брой парите от продажбата. Уредиха всичко набързо и преди още слънцето да залезе, госпожица Цюз беше законна собственица на работилницата за гребени, а годеникът й — наемател на къщата, в която тя се помещаваше. И така Цюз, която сутринта още нищо не подозираше, беше най-после покорена и обвързана благодарение на практичния ум на швабчето.

Ни живи, ни мъртви от срам, умора и яд, Йобст и Фридолин лежаха в хана, където ги бяха завели, след като накрая и двамата се бяха строполили на полето, побеснели от злоба един срещу друг. Целият град, изпаднал веднъж в лудешко настроение, беше забравил причината за това тържество и празнуваше весело в нощта. В много къщи танцуваха, а в кръчмите гуляеха и пееха като на най-големите зелдвилски празници; защото на зелдвилци не им трябваше много нещо, за да си уредят някакво бурно веселие. Когато двамата нещастници видяха как смелото им намерение да се възползуват от глупостта на света стана причина тази глупост да възтържествува, а самите те да станат за посмешище на всички, сърцата им едва не се пръснаха от мъка: бяха не само опропастили и унищожили дългогодишния си мъдър план, но и загубили славата си на улегнали хора.

Йобст, който беше по-възрастният и беше прекарал тук седем години, се чувствуваше безвъзвратно загубен и не можеше да си намери място. Крайно натъжен, той излезе в ранни зори от града и се обеси на дървото, под което четиримата бяха седели заедно предния ден. Когато час по-късно баварецът мина оттам и го видя, обзе го такъв ужас, че побягна като обезумял. Оттогава целият му нрав се измени и по-късно се разчу, че той започнал да води разюздан живот, останал до старини калфа и не дружал с никого.

Само швабчето Дитрих си остана праведен и продължи да живее спокойно в градчето. Но това не му доставяше голяма радост, защото Цюз не го остави да се наслади на победата си; тя го командваше, тормозеше и смяташе единствено себе си за извор на всички добродетели.