Миле Марковски
„Червената шапчица“ без една глава

Там имаше много светлина и много сериозни хора.

Но ми се стори, че по лицата на всички бе изписано безпокойство.

— Ти сега не вярваш, че си тук — каза ми най-старият от тях. — Кълна се в своята бяла коса, че всичко туй не е сън. Нашето голямо царство е пълно с любов към децата. Макар да приличаме на хора, не сме хора.

— Аз съм „Косе Босе“!

— Аз съм „Бате Патиланчо“!

— А аз съм „Пионери и чавдарчета“!

Всички почнаха да говорят в един глас.

Аз стоях, стоях, но силното вълнение ме накара да седна, защото можеше да се случи да падна… в безсъзнание.

— Ние търсим спасение! Милост!

— Аз съм „Червената шапчица“. Прочетоха ме много деца. Прочетоха ме тогава, когато бях книга. Ала едно дете откъсна от тялото ми няколко страници. Откъсна моята първа глава и… сега нямам глава. Ела, Рамче, и виж какво е написано на последната ми страница.

Прочетох, мръщейки се:

„… Учителката по смятане много ме мрази. Не знам защо. И аз не я обичам, ала не й казвам това, понеже ще ми сложи двойка. Ето защо на тая книга й пиша двойка и така ще бъдем квит.“

А върху „Децата от Павловата улица“ бе надраскано:

„Книгата е хубава, но — много важно… Имам едно голямо желание: иска ми се да намеря някое вълшебно зърно и нищо да не уча, а всичко да зная…“

И други работи прочетох, ала не ми е удобно всичко да ви разкажа.

Погледнах около себе си.

— Рамче — казах си, — сега какво ще правиш?

Големият салон мълчаливо ме наблюдаваше.

Исках нещо да кажа, но… нищо не излезе.

Станах полека. Изпратиха ме погледите на книгите.

Вън бе нощ.

Гризях си ноктите и нещо си мислех.

Не ви казвам какво. Срамувам се.