Крайчето на котешката опашка (Португалска приказка, преразказана от Ан Марсел)

Тази история започнала при фризьора. Един красив, млад и симпатичен котарак ходел да си подстригва мустаците и бакенбардите. Оглеждал се самодоволно в голямото огледало отпред, докато фризьорът местел отстрани и отзад едно по-малко огледалце, за да може клиентът да оцени докрай резултатите от неговата артистична дейност. Да, котаракът несъмнено останал удовлетворен от вида си и тъкмо се готвел да изрази задоволството си, когато майсторът най-неочаквано се провикнал:

— А знаете ли какво бих искал да направя, за да постигна пълно съвършенство? Струва ми се, че опашката ви е малко по-дълга, отколкото е необходимо, и много бих желал да я „поосвежа“.

— Ами да, може би имате право. Добре, действайте.

Речено-сторено. Фризьорът отрязал крайчето на опашката и заявил, че е очарован от „произведението“ си. Котаракът споделил неговия възторг, благодарил му стотина пъти и поел с наперена походка към дома си, с навирена възкъсичка опашка и развени мустаци. Ала не след дълго се спрял и свъсил вежди.

— А защо фризьорът задържа края на опашката ми? Трябваше да ми го върне. Ще ида да си го взема.

С три скока се върнал обратно.

— Веднага ми върни крайчето на опашката, иначе ще взема един от бръсначите ти!

Бръснарят обаче не искал дори да го изслуша — и дума не можело да става да му върне отрязъка от котешката опашка.

— А-а, така ли? Добре тогава!

Котаракът скочил към един от бръсначите и го отнесъл между зъбите си. Видът му всявал такъв страх, че фризьорът дори не се и опитал да го догони.

Като прекосявал селото, котаракът минал покрай бедняшка колиба. Видял през отворения прозорец как една прегърбена старица, зиморничаво омотала главата си с шал, чисти орехи. Изглеждала тъжна и уморена, нямала дори нож, за да разтваря черупките. Обзет от състрадание, котаракът й подал своя бръснач.

— Ето, бабо, вземи този бръснач, все пак с него ще ти е по-лесно да чистиш орехите, отколкото с пръсти и с малкото камъче, с което ги чукаш.

Старицата започнала да му благодари и да го благославя. Котаракът си тръгнал — горд от себе си и доволен от постъпката си. Ала не след дълго започнал да съжалява за хубавия лъскав бръснач и се върнал в колибата.

— Хайде, бабо, а сега ми върни бръснача.

Старицата умолително сплела пръсти.

— Имайте милост към бедната жена, господине, оставете ми бръснача, моля ви. Ето, вземете в замяна, ваше благородие, тази торба с орехи.

Котаракът тъй и сторил. Тръгнал си, преметнал торбата с орехи през рамо. Скоро стигнал до едно село. Всички къщи били празни, а в училищния двор учителката си скубела косите от отчаяние — не знаела с какво да нахрани на обед учениците.

— Вземи — рекъл котаракът, — направи им един вкусен сладкиш с тези орехи.

Дечицата се развикали радостно и запляскали с ръчички, учителката веднага изтичала в кухнята да приготви сладкиша, а котаракът побързал да си тръгне — от скромност, а и защото в това училище се вдигали голяма врява. Ала не след дълго се спрял край пътя и се почесал зад ухото.

— Все пак излязох голям глупак, като им дадох цялата торба с орехите. Ще се върна да си ги взема.

Озовал се отново в училищния двор, но се оказало, че децата вече били изяли целия сладкиш и торбата била пълна само с празни орехови черупки.

— Ами тогава — обърнал се котаракът към учителката — дай ми онази клетка, дето е на прозореца с двете сойки вътре, които говорят също като папагали. Ще са ми дружинка по пътя, а красивите им сини перца ще радват сърцето ми.

Учителката кимнала учтиво в знак на съгласие, децата изпели на два гласа една хорова песен в чест на котарака, който побързал да си тръгне, защото се бил поуморил.

Скоро стигнал пред една гладачница, около която ухаело на чисто пране. Младичка гладачка с розова престилка вършела монотонната си работа. Била сам-самичка, здравата скучаела, толкова много се отегчавала, че от време на време върху нагорещената ютия се отронвала дори по някоя и друга сълзица и се вдигала пара наоколо.

— Здравей, красавице. Виж какво ти нося и не се отчайвай. Тези сойки в клетката говорят също като папагали и ще ти бъдат дружинка, а красивите им сини перца ще радват сърцето ти.

Хубавата гладачка се изчервила от удоволствие, а котаракът бързо побягнал, преди тя да е успяла да му благодари. Ала не след дълго започнал да съжалява.

— Ама наистина излязох голям глупак, като й оставих сойките. Ще се върна да си ги взема.

Малката гладачка го погледнала толкова умолително, че той не намерил сили да настоява.

— Е, дай ми поне една хубава, бяла, добре изгладена риза, за да я обличам в неделните дни за разходката.

Гладачката избрала най-хубавата риза — твърдо колосана и толкова бяла, че на слънцето чак заслепявала очите. Котаракът я взел и предоволен си тръгнал.

Не бил изминал много път, когато срещнал един млад войник, който си вървял весело, гол до кръста, с куфар в ръка. От джоба на панталона му стърчала малка свирчица.

— Бедни момко! Та ти нямаш дори риза на гърба си. Ето, вземи тази хубава риза — твърдо колосана и толкова бяла, че на слънце заслепява очите. Подарявам ти я, облечи я веднага. Хайде де, побързай!

Ала още докато младият войник провирал изненаданата си физиономия през отвора на ризата, котаракът усетил, че вече започва да съжалява за сторената добрина. И тогава, за да сложи край на тази история, той грабнал свирката от джоба на момчето и се изкатерил на едно дърво. От клон на клон стигнал чак до върха. Щом се озовал най-горе, почнал да пее и да си свири със свирката. Ето каква била тази песен:

Крайчето на котешката опашка

е богата плячка.

То е орехотрошачка.

То е сладкиш за децата.

То е птичка за прелестната девойка.

То е бяла риза за войника.

Крайчето на котешката опашка

навред донесе много радост.