Жан Соломонов
Червеният кръст — начин на употреба

В чакалнята и този следобед беше просто невъзможно да се добереш до стълбата. Насядали върху денкове и стари куфари, привързани с въже, щастливите първи се бяха настанили до самата врата. Зад тях няколко майки с кърмачета в ръце, наобиколени от малчугани, заловени за полите им, дъвчеха домашно направени сандвичи. В един ъгъл се бяха скупчили няколко млади двойки с отчаян вид на туристи, изпуснали и последния влак. На два протрити фотьойла и върху охлузения, покрит с някакво одеяло диван, безуспешно се мъчеха да намерят удобна позиция две бременни жени. На края на коридора пред врата на тоалетната групичка мъже с едноседмична брада мълчаливо пушеха под табелката: „Пушенето е забранено!“ Из цялото помещение се стелеше миризмата на немити човешки тела, недоизсушени мокри дрехи и щипещият ноздрите аромат на дим от изгорели дърва… Тягостна картина на човешка мизерия, която чудесно би подхождала за мизансцен на гара от периода на окупацията, ако не беше неоновата светлина на модерния асансьор и плаката на стената, приканващ към поредната акция на Френския червен кръст.

Така започна първият ми работен ден под знамето, което, както си спомних, при основаването на организацията е било избрано да бъде обратното на Швейцарското — червен кръст върху бяло поле. Безспорно в чест на своя основател, швейцарецът Анри Дюнант. За любителите на исторически подробности вероятно е добре да се добави, че това е станало на 17 февруари 1863 след касапницата, наречена от патриотичните историци „Битката при Солферино“.

Интервюто с бъдещия ми шеф беше най-краткото, на което някога ми се е случвало да се явявам.

— Какви езици говорите?

— Български, руски, сърбохърватски, иврит. Ако разговорът не е много сложен, ще се оправя и с немски.

— Това е повече от достатъчно. Засега основният ни контингент, търсещ политическо или териториално убежище, са хора от бившия Източен блок. Главно от СССР, Югославия, така де, след разпадането им, от България и Румъния. Трябва да знаете, че между тях често има хора от средите на интелигенцията, които по политически причини са били принудени да напуснат страните си така, както ги е изненадала вестта, че ги грози арест. Понякога без необходимите документи, да не говорим за зимни дрехи или тоалетни принадлежности. С тях трябва да бъдете особено внимателен. С останалите, разбира се, също. Често се срещат практикуващи мюсюлмани. Следователно това трябва да се отбелязва във фиша им за храна. Направете ми копие на личната си карта, оставете ми телефоните си и елате да ви заведа в стаята на преводачите.

Това беше всичко. В т.нар. „стая на преводачите“ имаше едно бюро — това на шефа — г-н Паншон, или Жан-Марк, неизменният компютър, апарат за зареждане на транспортните карти, машина за еспресо. До телефона — няколко „библии“ — законите за имиграцията във Франция с напъхани между страниците копия с промените. Няколко стола. Едничкото светло петно, чупещо рамките на строгия административен стил, бе малкият ъгъл, където колегите бяха окачили по нещичко за спомен от родината си: лакова рисунка на църквата „Св. Василий“ в Лвов, кукла в арменска носия, африканска маска, гугла от Молдавия. След време закачих до тях пирографирана чиния с двойка шопи, заловени за ръченица.

На отсрещната стена — картата на Лион с обозначени столовите на благотворителните организации, гардеробите, раздаващи дрехи, кабинетите на „Лекари без граници“ и „Аптеки без граници“. Бързо, така за себе си, хвърлих поглед върху схемата с процентите на новодошлите имигранти в тази страна. Българите нямаха даже и един процент.

— Шефе, а българи тук не идват ли?

— Рядко. От време на време. Изглежда твоите сънародници винаги успяват да се оправят — с уважение допълни Жан-Марк. Противно на прочутата галска любезност, спазването на етикета тук е сведено до минимум. Всички си говорят на „ти“. Предполагам, за да се скъсят дистанциите с цел ефективност. А това за „оправянето“ си има цена, която познавам, добавих за себе си. Но това не интересува никого. „Проблемът на давещите е проблем на самите давещи се“ ни учеше един стар цитат. В имиграция това звучи учудващо актуално. „Трябва да се оправя, да оцелея“ си шепне непрекъснато всеки, събрал куража да пресече границата, може би завинаги.

Преди повече от половин век големият народопсихолог Иван Хаджийски беше писал: „Горд по натура, българинът предпочита да работи тежка, мръсна работа, но да не бъде слуга. Затова можете да видите в чужбина българи на всякаква работа, но рядко като келнери, например.“ Естествено, келнер в родината не е същото. Малко преди смъртта си, друг голям познавач на нашия бит и душевност, Николай Хайтов пък бе казал в едно свое интервю: „В робство българинът се държи достойно. На свобода той се обърква!“ Тъжни, черни слова! Не искам да споря с хора, които вече не могат да ми отвърнат, но за толкова години в имиграция, освен две студентки, които си докарваха джобни пари като сервитьорки, други българи в този бранш не видях. Има продавачи на вестници, механици по гаражи, миячи на чинии, главно по строежите и къде ли не още. Стига само да не се налага да се превива гръб и да не се сервилничи пред клиентът. Защото Н.В. Клиентът може и да е Цар, но българинът все още намира за унизително да изговори целия букет от задължителни любезности срещу поръчката на едно кафе. Добре ли е това за българина, зле ли е — не знам. Но засега е така.

В първия бокс вече бяха дошли двойка бошняци и трябваше да прекъсна размишленията си по съвременна психология на българина зад граница. И въобще, всяка жаба да си знае гьола. Моят беше в стъкления бокс с г-жа и г-н Ибраимович. Бежанци от анклава Сребреница, временно „настанени“ в „къмпинга“ Гранш Бланш. Слагам кавички, защото да си настанен декември месец в стара палатка с бебе на пет месеца не е за хора. Къмпингът всъщност е една градинка до станцията на метрото зад болницата със същото име. Палатките са около стотина. Едни се изпразват, други се разпъват или „новодомците“ се настаняват в старите, купени или преотстъпени от напускащите. Някои са се снабдили с котлончета на твърд спирт или газ. Други си готвят и се топлят на нещо като мангал с дърва, които Бог знае откъде събират. Трети — нямат нищо.

Семейство Ибраимович по всяка вероятност имаха от тези мангали, защото дрехите им бяха пропити с аромата на пушек, който ме върна към последния ми излет през лятото. Но тези нещастници не идваха от излет!

В боксовете работим по двама — французин и преводач. Практиката е показала, че така по-лесно се излиза от деликатни ситуации. Уви, те не са никак редки. Затова съм си избрал стратегия — сядам от тясната страна на масата. На широката част, един срещу друг са имигрантът и френския ми колега. Днес бях с Марсел. Пенсиониран банков чиновник, който като повечето французи на тази възраст, говори само френски. Семейство Ибраимович — само сърбохърватски. Нищо, нали затова сме тук. Разговорът върви по схемата на един въпросник:

— Кога пристигнахте във Франция?

— На 12 ноември, т.г., петък — уточнява жената.

— С какво дойдохте и през кои държави минахте?

— Не знам откъде сме минали, Бога ми — разперва ръце мъжът. — Три дни не сме си подавали носа от дупката.

— Дупката! Каква дупка?

— Ами шофьорът, дето ни прекара, ни беше направил една дупка между кашоните, които караше. Къде, какво и откъде е минал — не знам!

— А за естествените ви нужди!? — това не е в схемата, но си е лично за мен.

— А, за това ли! Ами като спираше за почивка на отбивките ни подаваше една тенекиена кутия. Та в нея… така де.

— Какво казва? — разтърсва глава Марсел.

— Не знае. Не знае откъде е влязъл във Франция — превеждам набързо. — Дошъл е в затворен камион.

— Стар трик на прекарвачите. Но от префектурата ще го питат дали не е искал преди това политическо убежище на друго място. От това не можем да избягаме — „Дъблинската конвенция“!

— Земляк, в полицията ще проверяват дали не сте искали да останете в Италия. Гледай да не сбъркаме нещо. Кажи ми на мен. Колегата не разбира бъкел.

— Не сме, бе брате, не сме! Те питаха вече, ама като не сме — слага ръка на сърцето си г-н Ибраимович.

Проверката обаче е неизбежна и това ще забави документите им още поне петнадесет, че и повече дни. Нищо не може да се направи.

— В началото на месеца ще започнете да получавате помощ. Извадете си книжки с номера на районния пощенски клон, за да ви ги внасят директно. Падат ви се по двеста осемдесет и пет евро на човек.

— Триста евро на човек! — двамата Ибраимович се прегръщат щастливи. — Така ни каза и превозвачът, друже — стиска ми до болка ръката мъжът. — „Стига, вика, да стигнете във Франция и веднага ще ви дадат помощ и квартира, дрехи, училище за малката. Всичко!“ Е, ние си му платихме колкото искаше. Нали свърши работата!

Какво да му кажа? Че триста евро в Босна или България са добра, даже много добра заплата, а тук са нищо? Че квартира и храна далеч не е това, което той си представя, но близо четиристотин семейства минават месечно оттук. Ако тава продължава, скоро ще огребем „хамбара“ до дъно. Преводач! Три пъти седмично говоря с най-малко десетина семейства, но невинаги намирам верните думи.

— Имената ви са мюсюлмански — бързам да се отърва от личните си чувства, както съветват психолозите. Инак си загубен. — Каква храна ядете?

— Всичко ядем, когато има — отвръща бързо жената, разбрала подтекста на въпроса ми. — И бира пием, и вино.

— То ние за това си и пострадахме — допълва мъжът. — На времето нямаше проблеми с религиите у нас. Сърбите са ортодокси, ние — мюсюлмани, трети — католици. Който искаше да ходи да се моли — ходеше. Който не — негова воля. После, като пламна войната, дойдоха араби с тежките пари. Отвориха медресета за децата. Да учат корана. Ако си пращаш детето там, училището се грижи за издръжката му. На нас, мъжете, ни нареждаха да си пуснем бради. Жените и момичетата да са забулени. За такива семейства животът тече по-леко. И работа намират по-често. Сърбите от своя страна се сдушиха още по-близко със своите, а такива като нас останаха по средата.

— Никога не съм носила фередже, нито ще туря на дъщеря си. Викнах им го насред улицата. А те взеха да ме замерят с камъни — наведе глава жената и показа червенеещите се още белези. — Главата ме боли, боли, та знае ли се. Що хапове изпих, що нещо — не спира. Затворя ли за час очи нощем — броя го за сън.

— Ходила ли е вече в „Лекари без граници“? — попита Марсел.

— Ще им дам адреса. На аптеката — също. Но как ще се оправят с езика?

— Ако можеш, иди с тях.

— Май че пак така ще стане. Вчера имах среща с една майка с дете в онкологията. Не дойдоха!

— Ако са се загубили по метрото… Но за тези хора квартирата им е по-важна.

— Дадоха ли ви да подпишете, че сте съгласни да бъдете настанени в някой друг град. Знаете — тук вече е препълнено. Вчера префектът нареди да опразнят физкултурния салон на едно училище. Казармата също даде помещения. Проблем се оказаха леглата… Въобще планът „Зима“ е в ход. Не е като в хотел, но евтините вече са пълни.

— Подписахме, разбира се, че подписахме. Ама толкова семейства, вече се настаниха, а ние — нищо. Сигурно са направила далаверата.

— Какво казва, какво казва? — нетърпеливо ме бута Марсел. Ама тоя вече ми ходи по нервите. Всички велики нации сте такива. Още не съм видял американец или руснак да говори чужд език. Но не бива да го обиждам. Човекът прави каквото може. При това доброволно.

— Нищо, нищо важно, Марсел. Оплаква се.

— Ето ви писмо за нашия гардероб — свалям напрежението с помощта на формуляра. Той е като жокер — става за всичко. — Дрехите там не са нови, но ги бива още. Вземете и завивки, нещо за детето. Въобще каквото ви трябва. Първият път е безплатно. След това се плаща, но цените са символични. Яке за две евро, панталон — едно евро. Нали разбирате. Така Червеният кръст си плаща разноските по помещението.

— Кажи им за колетите.

— Да! Веднъж седмично имате право на кашон с храна: ориз, брашно, захар, кафе, олио, консерви. Щом ядете всичко, с вас е по-леко. Месо халал или кашер няма.

— Няма нужда, няма нужда…

— Вечер ходите ли за топла храна? Купоните се дават от Форум за бежанци.

— Да, да. В Армията на спасението, на ул. „Марсилия“.

— Улицата се намира във вътрешния градски кръг — припомня ми колегата. — Нямат право на безплатни карти за транспорт.

Знам, естествено. Знам също така, че от лагера до ресторанта има повече от половин час пеша. Два пъти дневно това прави три часа път. Но законът си е закон! Пазим картите за тези, които идват от периферията. Всичко е с пари, а ние разчитаме на доброволни дарения. На стената ни пише: „Червеният кръст може да даде само това, което вие му давате!“ Ибраимович, обаче, са разбрали съкращението ТСЛ (Градски транспорт на Лион) и бързо питат:

— ТСЛ за нас няма, ама други вече са взели.

Отново проблем! При това чудесно знам откъде идва. Ибраимович са от нашия свят. Там за да получиш, първо трябва да дадеш. Бакшиш! Хубава дума, влязла отдавна във френския език. Надявам се, че не е пак с наша помощ! Бившите френски колонии в Магреб преди това са били турски. Кой на кого пръв е показал „правилата на играта“ — не ми пука. Думата я има в речника. Как обаче да им обясня така, че да ми повярват? Изобретателят на сапуна сигурно е станал богат. Този, който измисли сапун за изпиране на манталитета на „хомо совиетикус“, ще стане мулти богат. Откритието се чака!

Всъщност казват, че Мойсей е знаел рецептата. Затова е въртял спираловидно племето си 40 години из пустинята. С камила пътят не може да бъде повече от два-три дни. Мъдрецът обаче разбирал чудесно — роденият в робство никога не може да се отърси от робската си психика. Само роденият на свобода е истински свободен!

Първото поколение имигранти е „загубено поколение“, поясняват някои социолози. Бъдещето на имигранта е в неговите деца, затова едва второто поколение показва какво може. Е, това е само хипотеза. Ще видим! Пилците се броят наесен.

Междувременно Марсел, нали си няма моите черни мисли, вече е оформил досието на Ибраимович. Нека работи и той малко. Двойката благодари с широки усмивки, доволни, че не си отиват с празни ръце и което е най-важното, най-сетне са си разбрали приказката с някого. Аз пък давам на малката Емине едно мече от купа играчки и всички се разделяме доволни. Имат среща тук след месец. Да видим как вървят документите им в ОФПРА. Нов месец, нови дертове.

Докато изпращам Ибраимович, в бокса вече са се настанили Ирина и Ашот Сараян, според фиша, който Марсел ми тика в ръката. Бежанци от бившия СССР. Исках да пия едно кафе, Марсел! Както и да е. За мен е добре. Ще сменя езика и проблемите. Кафе мога да пия и после. Хъм. За езика е сигурно!