Жан Соломонов
Българско нашествие във Вилфранш

— Видя ли днешния вестник? На първа страница със снимка и отправка на трета: „Българско нашествие във Вилфранш!“ Какъв скандал!

Гласът, който ми крещеше в ранни зори по телефона, беше на Боян. Никой не ми е крив, че съм забравил да го изключа. Но Боби беше приятел и трябваше да го изтърпя. Нали на такива жестове се крепи мъжката дружба. Иначе, приятен човек и един от малкото българи около мен, който бе успял да остане в професията си — треньор на мъже по волейбол. Лошото му беше, че на моменти забравяше разликата между приятели и подведомствени играчи. Какво да се прави, професионална деформация! Добре че не беше надзирател в затвора или дресьор на тигри.

— Не, Боби, не съм чел вестници. Докато спя, не мога да чета, и обратното — докато чета, не мога да спя. За хората на нашата възраст това отдавна е известно.

— Добре де, нали вече не спиш! Слез веднага долу да си купиш „Прогрес“ и виж как са ни засрали. Това е скандал, ама истински скандал! Хайде, че имам да звъня на още много хора. Неделя след обяд на кафе у дома. Този път трябва да направим нещо!

Телефонът се хлопна и аз останах да държа глупаво слушалката в ръка, без да съм се разбудил окончателно. Този човек или още не е изтрезнял, или е мръднал горкичкият. „Българско нашествие във Вилфранш“. Егати дзверо, както би казал Нане Вуте. Значи не марсианци, не Ал Кайда, както вече сме свикнали, ами направо българи! Не става така! Ще започна с нещо по-просто. Едно горещо и силно кафе. После ще чета вестници.

А имаше какво да се прочете и главно — види. На първа страница, точно под главата, с тлъсти букви заглавието тръбеше тревога: „Българско нашествие във Вилфранш“. Този младок, защото само така можех да си представя автора на репортажа, видимо мечтаеше за лаврите на военен кореспондент, но като не му стиска да отиде в Ирак или Афганистан, решил да си играе на войници в лозята на Божоле. Е, поне няма да умре от жажда. Там виното е повече от водата. Но най-непонятното беше, че под заглавието една пасторална снимка на четири колони показваше мургав нашенец, нарамил пълен кош грозде. Зад него забрадена жена с ножица в ръка допълва коша с още един грозд. Двамата имаха чудесните усмивки на хора, доволни от своя труд.

Загадката се разгадаваше на вътрешната страница, където моят непознат „събрат“ по перо (никой не може да си избере семейство) все пак се беше погрижил да обясни. Българските „командоси“ дебаркирали в необраното лозе, били всъщност българи — сезонни работници, дошли да помогнат да се оберат лозята в района. Е, сега и слепите прогледнаха, и глухите чуха, както е речено в евангелието. Наскоро по телевизията имаше конкурс за най-тъпа реклама. Първа награда спечели клип, в който двама млади дълго и до пълно себеотрицание онагледяваха въведението на Кама Сутра. Накрая, когато всички очакват естественото продължение, прелестната мулатка бръкна под възглавницата и камерата показа в едър план новия модел джип. Но това беше телереклама, което обяснява защо някои заглавия в пресата не са били премирани.

Както и да е, неделята у Боян обещаваше да бъде гореща. А аз, от своя страна, реших просто да видя на място за какво става дума. По телефона тези работи не стават. Затова, час по-късно, налят до гърлото с топли кафе и кроасани, запраших към Вилфанш. Деляха ме само тридесетина километра от люлката, пардон от бъчвата на прочутото вино.

Едва пристигнал и край ушите ми изплющя като камшик някаква не съвсем галска ругатня: „Тези хора са като животни! Палят огън посред паркинга! Оставят цяла нощ чешмите да текат като река! Какво още чака полицията, та не ги изрине като боклук от тук!?“

Човекът, който сипеше тези любезности, беше висок, суховат сламенорус мъжага, който с видима лекота носеше напредналата си възраст. Нещо във френския му показваше, че за първи път се е къпал по-скоро в Рейн, отколкото в Сена, но това не беше толкова важно. Това, което се набиваше веднага в очи, беше бивакът, който ораторът сочеше с треперещата си от гняв ръка. Мила родна картинка — не ще и дума. Двадесетина стари и очукани коли, натикани една до друга, без да се кахърят за някаква си там маркировка, но всички с издайническото BG залепено на задното стъкло. Зад тях, палатки от жакардови постилки, чергила за колите и въжета, кръстосани свободно, на които се полюляваше многобагрено бельо за мало и голямо. И като капак на всичко това, на преден план, върху два газови котлона къкреше някаква манджа под строгия контрол на една баба с шалвари и дървена лъжица в ръка. Е, но чак животни…

За честа на местното население пред разпаления господин Ханс, както научих по-късно, имаше един файтон хора. Мисля, че зрителите по-скоро се забавляваха на френския му, изпъстрен с фрази като „донерветер“ и „шайсе“, което, прибавено към епилептичните му крясъци и яростна жестикулация, неминуемо навяваха невесели спомени. И все пак! Какво беше запалило фитила на бурето с барута? Сезонният гроздобер, казано с две думи.

— Всяка година е същото, господине — по-скоро с отегчение ми обясни дежурният бригадие-шеф в месния комисариат на полицията. Всяка година е същото, където има лозя. Гроздобер, нали знаете. За парите, които се плащат, вече и студентите ни не искат да работят. Какво им остава на собствениците? Имат си канали да събират работници от Полша, Чехия, Босна. Даже от Петербург идват с директни автобуси. За месец време всичко е вече в цистерните и — кой откъдето е дошъл! Ако искате повече информация, прескочете до бюрото на Червения кръст. Там със сигурност могат да Ви кажат нещо повече по въпроса.

Това за френските студенти отдавна го знаех от първа ръка — моят син. А Червеният кръст беше затворен. Чак след обяд успях да изкопча среща на кафе с един от доброволните сътрудници.

— Вижте, проблем тази година има — изясни ми най-сетне положението господин Мерсие. — Дойдоха повече работници, отколкото очаквахме. Българи тук идват вече от няколко години, но когато работата не стигна за всички, близките на наетите се настаниха на къмпинг в очакване или да намерят нещо допълнително, или просто да изчакат другите да приключат договорите и да си тръгнат заедно. Нормално всяка община разполага с място, където пътуващите хора да разположат къмпинга си. Там има санитарната мрежа, вода и електричество. Но когато българите дойдоха, това място вече беше пренаселено.

— И те се настаниха на паркинга пред гарата.

— Точно така. Това всъщност е забранено и поставя много други проблеми. Мнозина от тях дойдоха в нашата база, но с какво можем да им помогнем? Знаете, че нашата роля е друга. Грижим се за имигранти, които искат да получат политическо убежище и за социално слаби французи. За такива хора имаме ограничен фонд от дрехи, медикаменти и храни. Сезонните работници, обаче, не са и не могат да бъдат в нашия контингент. Лошото е, че след тяхното идване в базата се установиха някои кражби. Имахме и трудности с общуването, защото никой от тях не говори френски.

— Ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен. Българин съм и познавам въпросите на имиграцията, защото работя в Червения кръст в Лион.

— О не, господине. Не мисля, че се налага да останете тук. Ще взема обаче вашата картичка и ако имаме нужда от Вас, непременно ще ви се обадим.

Накъсо казано — равносметката ми от този ден беше, че никъде — нито в полицията, нито в кметството, нито в Червения кръст не приеха безплатните ми услуги като преводач. Дежурната фраза: „Ще запазим вашите координати и ако имаме нужда…“ си бяха чиста проба бюрократична любезност. Бил съм безработен и чудесно знам, че това не означава нищо. Но за първи път го чувах с искрено облекчение и радост. Значи българските „нашественици“ не били чак толкова опасни за района. Щом даже местните органи нямат нужда от преводач! Пък и за какъв превод можеше да става дума, по дяволите. Да се режат чепки грозде и да се изсипват кошовете в цистерната всеки може. Даже и никога да не е чувал за езика на Молиер. Оставаше ми само едно — да си хвана обратния влак Такъв имаше в 18.30 ч. Значи достатъчно време за сандвич и едно малко червено. Районът ме задължаваше!

Вече се бях настанил в едно тихо кътче с изглед към часовника на гарата, когато в закусвалнята влязоха няколко сънароднички. Този път любопитството ми надделя над желанието да помогна и противно на навика си не се обадих. Трите жени посочиха големите бели хлябове с ръка и направиха интернационалния знак с пръсти. Три вдигнати пръсти — прави точно три хляба. Сметката е вярна навсякъде, където хората ядат хляб. Продавачката, видимо свикнала, бързо сложи по три хляба в найлонови плика и ги постави пред тях. Най-възрастната доверчиво подаде дланта си, върху която лежаха няколко монети. Продавачката свойски избра необходимата сума и като сгъна пръстите им с грижлив жест добави неизменното: „До утре, госпожо. Благодаря Ви.“ Търговска любезност, казват французите. Така е, разбира се, ама като я няма? Хайде сега да не си припомняме „доброто търговско време“, когато започвахме диалога с Н.В. Продавача с: „Извинете, имате ли…, Благодаря.“ Да си призная, аз съм за „търговската любезност“. А понякога тя е и искрена. Имам не малко доказателства за това.

— Много симпатични хора — обърна се към мен продавачката, когато се доближих до тезгяха да ми долеят чашата. — Тихи, винаги усмихнати и казват по три пъти „Мерси“.

— Край паркинга на гарата чух и друго мнение.

— Ама това сигурно е господин Ханс — махна с ръка жената. Нали ги знаете, бошите. Неговата къща е на горния край на паркинга. Някой от българите знаел малко немски и го попитал дали могат да взимат вода с един маркуч от крана на градината му. Първоначално той им разрешил. Хората там имат и малки деца! Хубаво, ама на няколко пъти се случило да оставят водата да тече цяла нощ! Не е приятно, не ще и дума, ама той пък много го преживява. Извика инспекторите на труда, ходи в полицията, звънял в Лион. Какво има тук толкова да се търси под вола теле. Сезонните работници са само с туристическа виза и нямат право на работа. Затова пък „вторият начин“ е винаги под ръка. Собствениците на лозя се оправят както могат. Не знам как става. Сигурно минават между капките, защото още никой не е влязъл в затвора. Иначе гроздето ще изгори и Вие сега нямаше да можете да пиете вашето винце. У Вас в Италия е същото, предполагам?

— Сигурно госпожо. Сигурно у тях в Италия е същото, няма съмнение. Но аз съм българин и много Ви благодаря за правдивите думи. А сандвичите и виното Ви бяха чудесни! И мерси, мерси, мерси. Знаете ли, всъщност „мерси“ е и българска дума.

— А, бо-о-н! — дари ме с една широка усмивка продавачката. — Това не знаех.