Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Издание:

Жан Соломонов. Българско нашествие във Вилфранш. Шестнадесет години по-късно

ИК Огледало, София, 2005

ISBN: 954-8041-21-9

 

© 2005 Жан Соломонов — автор

© 2005 Илия Петров — корица

 

Текстът на книгата е предоставен на Читанката от автора си с променено подзаглавие: „Берлинската стена, двадесет години по-късно“. Книгата има и френско издание:

 

Invasion Bulgare à Villfranche

Le mur de Berlin, 20 ans plus tard

 

IDDN.FR.010.0114309.000

 

© 2009 Jean Solomonof, auteur

© 2009 Aneta Solomon, traduction

© 2009 D-r Svetoslav Botev, couverture

 

Éditions Publibook

Paris — France

2009

История

  1. — Добавяне

Не зная дали ви се е случвало да чуете как родният ви език сякаш просветва през мъглявия чуждоезичен фон, който ви обгръща? Дори и да владеете местния, лекият шок е винаги сигурен. Една непреодолима сила ви тласка да се обърнете по посока на гласа — порив, на който малцина устояват, особено ако отдавна са напуснали страната си.

На съседната маса седна двойка и зачака келнера в тягостно мълчание, което легна като стена помежду им. Всеки гледаше на различна страна без сянка на усмивка. Явно бяха приключили един от онези спорове, които са започнали още под ябълковото дърво в Райската градина. Кой ли не ги е водил? Жената — висока, хубава, въпреки угасналите си очи и не съвсем свежия тен на лицето. Правилните черти на лицето й и дългата кестенява коса, пусната в грижливо поддържан безпорядък, й придаваха чувствен и леко предизвикателен вид. Мъжът носеше многобройните белези на човек, който не може да сменя всеки ден ризата си и „супата му не винаги е топла“, както гласи един френски израз. Изведнъж жената нервно просъска:

— Стига бе, писна ми вече! Не ти се отваря парашутът! Не можа ли да разбереш!

Мъжът стана, без да каже нито дума. Изплю се на земята с вид на много обиден човек и бавно се отдалечи.

Поколебах се малко, по-скоро за да спазя външното приличие, отколкото да преодолея някакъв свян, се обърнах към останалата сама с кафето си жена:

— Ще ви преча ли, ако се преместя на вашата маса? Моментът едва ли е много подходящ, но отдавна не съм говорил български…

— Нямаш проблеми. И без това още ми е рано за работа.

— Аз пък свърших за днес.

Стара истина е, че няма нищо, което така бързо да сближава двама непознати, както матерният им език в чужбина. Побъбрите си просто така и след половин час ви се струва, че вече се познавате от години. Чувствате се „у дома си“, независимо дали сте в Мадрид на площад „Испания“ или в малкото кафене зад Лионската поща. Разговорите обикновено са по схема:

— От колко години си тук?

— Около три. А ти?

— Отдавна. Повече от двадесет.

— Охо! Сигурно си станал французин.

— Успях, но не веднага. Много сме, имигрантите, искам да кажа. Ти опита ли вече? Да се опита не струва пари, нали знаеш.

— Сега бутам далаверата, но трябва да чакам още десет месеца.

— Десет месеца!? Не бъркаш ли нещо. Процедурите са бая по-дълги. Трябва да ходиш поне пет години от гише на гише. И тогава, ако…

— Има и по-прост начин, Иване (а дали тя беше Лина?) Намерила съм един тлъст ботур и ще го оженя за мене.

— Много ли е по-стар от тебе?

— Ами, даже не е пълнолетен. Затова трябва да чакам още десет месеца. После като френска снаха става много лесно. Важното е, че е луд по мене. Аз му бях първата, нали разбираш, и сега сигурно си мисли, че на другите оня работа им е напреко — пусна една презрителна усмивчица жената.

— Кокошката със златните яйца, а? — усмихнах се машинално и аз. — Млад и глупав наследник на дебела банкова сметка?

— Пак не позна. Помощник-готвач в едно бистро. Наследството му е присъдата на майка му. Тя трябва да излезе догодина, но дотогава ние вече ще сме се разписали. Ако не ми мине котка път, разбира се. Сега аз съм му за всичко — съзаклятнически ми намигна Лина.

Замълчах. Нямах никакво намерение да се бъркам в ничие минало или настояще. Така и никой не се бърка в моето. Пък и не е по схемата. Но видимо на жената й беше все едно. Или не виждаше нищо смущаващо да ми хвърли, просто така, с кафето, мръсното си бельо на масата, или скрита зад анонимността на първата и вероятно последната среща с непознат, нямаше кой знае какво да губи.

— Ще пиеш ли още един калвадос? Аз каня — продължи Лина. — Само да влезем вътре, че тук нещо захладя.

Приех, пък и един калвадос, общо взето, не решава нищо.

— Боже, колко ми е го-о-от — отпусна се изведнъж жената срещу мен и се протегна като котка. Хубавото й грациозно тяло се отпусна на простата седалка като на разкошен плюшен диван. Колко им трябва на котките! От слабата светлина в салончето ли, от ябълковата ракия ли, от друго ли, лицето й излъчваше истинска нирвана, която сякаш стопи последните й десетина години. — Ако само знаеш откога не съм излизала… Нали ще ме изпратиш? Само до метрото, моля ти се. Не повече. Вече съм забравила кога за последен път някой ме е изпращал.

— С удоволствие. Само че мъжът, който си тръгна преди малко. Знаеш ли, не ми се забърква в някоя каша. Имал съм вече достатъчно.

— Ти да не си мислиш, че ми е някакъв този авантаджия? И той е като другите от фоайето! Живяхме няколко месеца в същия коридор и сега, като ме видят, вечно крънкат. Тоя, Киро, ме срещна днес на обяд и започна: „Ленче, заведи ме някъде да хапна нещо готино. От толкова време карам само на столова храна“. Заведох го в Макдоналдс. Купих му една бира, после пакет Житан с филтър, а накрая за благодарност взе, че ми изръси: „Линче, що не ми бутнеш един път, а? Страшно съм загорял!“ Навлек! Аз да не съм „Ресто о кьор“[1]! Пълно е с такива типове като него. Хубаво, че напоследък нещо понамаляха. Някои ги експулсираха, на други им дадоха временни документи и ги разпръснаха из цяла Франция. Защото, като са много на едно място, вършат само дивотии.

— А ти с документите как си?

— Нормално. Нали съм туристка от Европа — разпери ръце Лина.

— Но, но! Но травай ожордуи. Телефон демен! — телефонът звънна още няколко пъти и жената трябваше да повтори и потрети фразата, докато най-накрая ядосано изключи телефона и го запрати някъде в чантата си. — Скапаняци! Днес ще започна в полунощ. Не по-рано. Всеки има право на малко почивка от време на време, нали?!

„Така-а-а“ — помислих си аз. Значи ето ме отново пред най-старата професия на света. Въобще всеки се спасява поединично и както може.

— Лина, знаеш ли — наруших мълчанието, колкото да кажа нещо, — не се казва: „Но травай ожордуи“, а…

— Казвали са ми го вече сто пъти, ама като не мога да го запомня. Пука ми. Клиентите ме разбират. Слушай, ти щом знаеш френски, можеш ли да ми прочетеш едно писмо. От свекърва ми е, така де, бъдещата — намигна ми вече като на стар познат Лина.

Разгърнах чисто прибрания лист, сгънат на четири. Хубав, обработен почерк. Почти без грешки и без задрасквания.

Поръчах си още една чашка, тъй като писмото беше една от тези човешки мъки, които трудно се преглъщат на сухо. Пък и във Франция, която иначе е хубава страна, голяма ракия, пардон калвадос, значи около петдесет грама. Тоест — нищо.

Писмото започваше с обичайното:

„Здравей Линче,

Присъдата ми вече почти изтече. След 315 дни, ако е рекъл Бог, ще си бъда вкъщи. Имах достатъчно време, за да се опитам да разбера как така момичето, с което работих и което обичах като родна дъщеря, за което направих толкова много, ме обвини пред съда за сводничество. Сега излежавам тази абсурдна присъда, а ти се каниш да се омъжиш за сина на твоята «роботърговка», както каза прокурорът. Каква ирония на съдбата! Но както и да е. Дано сте живи и здрави. Писах на Стан за вас. Може би ще го склоня да ви помогнем, за да си отворите ресторантчето, за което Тони мечтае.

Целувки Мина“

— Кой е Стан?

— Един сърбин. Мина живее с него от сума ти време. Не чакам пари оттам! От влизане и излизане в затвора на него не му остава време да се обръсне, камо ли да работи. Разчита на Мина! Сега не го знам даже и къде е…

— А Мина? Ти наистина ли я натопи? И въобще, сводница ли ти беше, или както пише „приятелка“.

— И това, и другото е вярно. Зависи как гледаш на нещата. Защото в нашия занаят, особено в последно време с този Оланд всичко стана много сложно. Не е много весело за разказване, но щом искаш да знаеш. Пък и ти няма да ми станеш утре конкуренция, мога да ти светна как стават игрите. Та започнах в един малък апартамент. На партера и без портиер. Чудо място! Собственикът живееше на третия етаж — ни лук ял, ни лук мирисал. Но трябваше да се плаща. Работех с обяви. Нали ги знаеш, тези малките листчета от светеща хартия — само име и телефон. Вечер излизам и ги лепя по улиците, докато се разхождам. Но и за тях цената е двойна. Печатарите не са вчерашни. А големите печатници такива поръчки не приемат. Отначало вървеше добре, въпреки че другите ми късаха етикетите. Е, сменяш името и телефона и пак лепиш. Но хазаина го дошубя, стопляш ли? Договор нямах, разбира се, и една сутрин се оказах на улицата. Прибрах си багажа в едно малко хотелче, но там не можеше да се работи. Какво ми оставаше — тротоара! Ама нямах свое място. Отвсякъде ме гонят. Най-страшното беше, когато се нахендрих на пиацата на травеститите. Помня тази нощ, бяхме с една молдованка, Драгуца. Педетата ни погнаха с кучета и бухалки. Ужас! Така се запознах с Мина. Тя ме хареса и ме взе със себе си. Имаше си тя едно добро кюшенце до реката. Малък паркинг, а отсреща — бензиностанция. Клиентите сами ти идват. Ако си уморена или ти е студено — отсреща на автоматите има всичко: кафе, сандвичи, вино. Мина пиеше много и накрая въобще престана да работи. А клиенти имаше: тридесет евро в колата, двадесет долу на пейките, а за по-богатите — седемдесет в хотелчето на ъгъла. Клиентът го плаща, естествено. Половината давах на Мина. „Нормално е — казваше тя, — плащаш си наем за търговската площ.“ За няколко месеца успях даже да сложа и малко пари настрана, обаче някоя французойка ме изтропа на ченгетата. Техните не ни обичат. По сме готини, по-млади и взимаме по-евтино. В Париж и Лион правиха стачки пред кметствата, събираха подписи. Въобще голям цирк беше. И като не стана, почнаха да ни топят. А за другото си беше ясно. Както каза прокурорът: „Никога една французойка на петдесет и две години няма да допусне едно момиче на двадесет и три до себе си, ако няма полза от него.“ И нещата се разнищиха.

— А „дебелото“, как гледа на всичко това?

— Как искаш да гледа? Израснал е по приюти. Майка му ходила да го вижда един-два пъти годишно и толкова. Та те не си и пишеха. Сега обаче Мина нещо се е размекнала. Викни келнера да платим, моля ти се.

— Не, сега е мой ред. Ти вече плати веднъж. Много си мила, но с мен не става. Пък и нали знаеш закона! Да не вземат да изкарат, че ме издържаш.

— Не ставай идиот, ако обичаш. За такава сметка кой ще ни гледа. Виж, ако започнем да вечеряме всяка вечер в „Софител“ или „Риц“, тогава е друго.

— Това е сигурно. Там такава сметка ще е поне четворна. Чух, че вечеря за двама, без излишества, била около седемстотин евро. Включително и свещите. Не знам точно, не съм ходил. Но за тук имам. Въобще, остави ме да платя, а? Нали каза, че не съм като другите.

— Не! Не си.

— Лъжеш се. Може и да съм много по-лош. Това се случва, знаеш ли?

— Не се лъжа. Имах един клиент като тебе. Малко по малко ми стана абонат. Събота след обяд, като по часовник. Е, правех му малка отстъпка. Идваше вкъщи и така икономисваше от хотела. А за мен си беше редовен доход. И знаеш ли какво стана? Един ден ми телефонира през седмицата и пита: „Можем ли да се видим навън?“ „Можем“ — казвам му аз, ама без въобще да се питам защо и как. И знаеш ли какво стана? Лъсва ми той с костюм, връзка и букет червени рози в ръка!

— Рожден ден ли имаше?

— Вятър имах. Влюбил се в мен, моля ти се, и решил да се оженим. Обаче при едно условие — да зарежа професията. Да си седя вкъщи или да ми намери някаква малка работа. Чистачка, най-вероятно. Какво друго може да е?

— Виждам, че ти май не си се навила?

— Позна! Имам две деца във Варна, Ваньо. Живеят при майка ми. В апартамента всичко им е на ток. За останалото — да не говорим. Ако не им изпращам пари, с пенсията на мама са живи-умрели. Да се откажа?! Де да знаех как!

— Ходила ли си си наскоро? — облегнах се на схемата, за да се предпазя от някоя глупава фраза от рода на „почтена професия“ или „достойно завоювано място в обществото“. Всеки, който поне веднъж в живота си е бил наистина гладен и мокър на улицата, знае, че подобни абстрактни понятия нито се ядат, нито стоплят.

— За Коледа! Жалко, че не успях да се организирам да си оправя зъбите. Тук цените са страшни!

— Всички така правим. Ходим си на зъболекар и да си купим очила. И то зимата, та да видим малко сняг. Тук сняг има само по планините, но не е същото. Курортното село няма нищо общо с града, потънал в сняг. Имаш чувството, че всичко е изкуствено, нагласено, като за туристи. Че и снегът, и той. Може и да ти е смешно, но е така.

— Защо ще ми е смешно. Ти да не мислиш, че не обичам да се разхождам из парка и да газя в снега. И да тегля шейничката с децата. Слушай — тръсна глава Лина и скришом избърса една сълза, — обади се като се върнеш. Ето ти личния ми телефон, не този за клиенти. Ще си спретнем една шопска салатка. А какви кюфтета правя само. Дебелото яде по десет. Обади се! Не забравяй!

— Ще се обадя непременно! И ще ви донеса стъклено буренце с троянска ракия и шарена сол — подарък за сватбата.

— Бъзикай се ти. От зор го правя, не разбра ли! Иначе дебелото е готин. Но много неща не са му ясни.

— Сигурно. Но много и са му! Чао, Лина. Непременно ще се чуем като се върна. Вестници искаш ли?

— За какво ми са? Кой какво купил, кой какво продал, кой кого застрелял.

— Права си. Ако ти е да събираш гилзите — и тук се стреля чат-пат.

— Чао и кураж.

— Мерси и на теб. Обади се!

Сетих се за Лина след около три месеца, когато случайно намерих стъкленото буренце с троянската сливова, забутано в кухненския шкаф. Позвъних веднага. Уви! Любезният и непознат глас на операторката ме уведоми, че абонат с такъв номер няма… Към шест часа вечерта минах уж случайно през кафененцето зад пощата. Нямаше я, естествено. Дори не седнах на чашка калвадос. Не че е лош, но като си имаш троянска сливова в хладилника…

Бележки

[1] „Ресторанти на сърцето“ — верига закусвални за клошари във Франция със символична цена. — Б. а.

Край