Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Автобиография, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Източник
www.chukfamily.ru

София Петровна

Повест

© 1940 Лидия Чуковска — автор

© 1992 Богдан Глишев — превод от руски и бележки

© 2015 Антоанета Попова — редактор

 

Писането бе спасение…

Среща с Лидия Чуковска

© 1988 Ала Латинина — автор

© 28.XII.1998 Богдан Глишев — преводач от руски

Оригиналният текст е отпечатан във в. Московские новости, № 17 (407), 24.IV.1988, с. 7. Днес е достъпен и в интернет.

 

Автобиография

© 1987 Лидия Чуковска

© 10.VI.2007 Богдан Глишев — превод от руски

 

Българските текстове не са печатани и са представени в библиотеката от преводача си Богдан Глишев.

История

  1. — Добавяне

Родена съм в Петербург на 24/11 март 1907 г. След пет години нашето семейство се пресели в Куоккала, вилна зона в тогавашна Финландия. До 1917 г. живеехме там постоянно, зиме и лете. Другар на моя баща стана знаменития художник Иля Ефимович Репин, също с постоянно жителство в Куоккала. Всяка сряда при Иля Ефимович, (а при моя баща в неделя) идваха от Петербург художници, писатели, актьори, поети, историци на литературата и публицисти. Като момиче срещах у нас вкъщи Шаляпин, Маяковски, Н. Евреинов, Леонид Андреев, Владимир Короленко.

След февруарската революция от 1917 г. семейството ни се премести в Петербург. Отначало ме записаха в частната женска гимназия на Таганцева, а по-късно, когато в съветските училища въведоха съвместното обучение, в 15-та единна трудова школа, т.е. в бившото (мъжко) Тенишевско училище. Като го завърших през 1924 г. постъпих в Словесното отделение при Държавните курсове в Института по история на изкуствата и същевременно в курсовете по стенография. През 20-те години баща ми работеше в издателството „Всемирная литература“, в студията „Дом Искусств“, в „Дом Литераторов“, в редакцията на сп. „Русский Современник“ и в многото просветни учреждения по онова време: по такъв начин, и тук, в Петроград-Ленинград, ми се случваше постоянно да срещам знаменити хора — като дете и на младини бях щастлива да видя и слушам Александър Блок, Н. Гумильов, Ана Ахматова, О. Манделщам, Владислав Ходасевич, Ю.Н. Тинянов, М. Горки, а също и младите „Серапионови братя“ М. Зощенко, В. Каверин, М. Слонимски, Лев Лунц.

През лятото на 1926 г., като студентка втори курс, бях арестувана. Приписаха ми вина за съставянето на една антисъветска листовка. Сама дадох повод да ме заподозрат, макар че всъщност нямах нищо общо с тази листовка. Присъдата бе три години административно изселване в Саратов, но благодарение на застъпничеството на моя баща пребивавах в Саратов само 11 месеца. През 1928 г. постъпих на работа в Ленинградското отделение на Детгиз, което по това време се оглавяваше от Самуел Я. Маршак — поет, редактор, преводач.

През 1929-та се омъжих за Цезар С. Волпе, историк на литературата; през 1931-ва родих дъщеря си Елена, през 1935 се разделихме с Ц.С. и след известно време се омъжих за Матвей П. Бронщейн — физик-теоретик, сътрудник към физико-техническия институт, доцент при Ленинградския университет, автор на много научни трудове, наскоро защитил и докторат. Освен с чисто научна дейност М.П. Бронщейн се занимаваше и с популяризация на науката.

Скоро след убийството на Киров, в началото на 1935 г. бях привикана от „органите“ и ми бе поискано, като отплата за предсрочното освобождаване от заточението, да стана сътрудничка на НКВД. Въпреки дългия разпит, хули и заплахи, издържах на натиска. Не ме биха.

През август 1937 г. арестуваха М.П. Бронщейн. През септември прибраха и мои близки приятели, от редакцията на Маршак също, а когото не арестуваха, него уволниха като мен. За Бронщейн се застъпиха крупни учени от онова време — И.Е. Там, В.А. Фок, Л.И. Манделщам, С.И. Вавилов, А.Ф. Йофе, също литераторите Маршак и Чуковски. Но всички усилия не само да се помогне на Бронщейн или поне нещичко да се узнае за неговата съдба, не се увенчаха с успех.

Есента на 1938 г. започнах често да се срещам с Ана Ахматова. Мятайки се между страха от обиск и необходимостта да се записва всяка нейна дума, започнах да водя дневник за нашите срещи. Разговорите записвах, а създаваните от нея стихове запомнях наизуст (включително „Реквием“).

През зимата на 39/40 година по пресните следи на събитията написах повестта „София Петровна“. Единствения екземпляр, с риск на живота си, опазиха мои приятели. През 1965 г. с големи промени повестта видя бял свят в Париж, а през 1966 (почти без промени) — в САЩ. Тя е преведена на много езици по света, но в Съветския съюз не е публикувана. Едва сега (септември 1987) се появи надежда, че накрая повестта ще бъде отпечатана в родината.

Във втората ми повест „Гмурване“, писана през 1951–1957 г. се разказва за „борбата с космополитизма“ (т.е. за организирания от властите взрив от антисемитизъм) и отново за терора от 30-те години. Тя също излезе само на Запад, а в Съветския съюз — не. През 1940 г. успях да издействам среща с началника на КГБ за Ленинградска област, протеже на Берия, Гоглидзе. Той потвърди предположенията ми, че М.П. Бронщейн е загинал.

…Войната ме завари в Москва след трудна медицинска операция. Отначало бях евакуирана с дъщерята и племенника в Чистопол, а оттам се добрах до Ташкент, където живях до 1943 г. В Ташкент постъпих на работа в Двореца на пионерите (водех литературен кръжок и се занимавах с редактиране), а „на обществени начала“ работих за Комисията в помощ на евакуираните деца.

Есента на 1943 г. пристигнах в Москва, където по-рано бяха се завърнали и родителите ми. След разкъсването на блокадата през лятото на 1944 г., направих опит да се върна в Ленинград. Там моята квартира се оказа незаконно заета, но едва само понечила да търся справедливост и „органите“ ми дадоха да разбера, че жителство в Ленинград все едно няма да ми се разреши.

Оттогава започна моя московско-переделкински живот с вид на заетост — по литература. Занимавах се (на „договорни начала“) с различни видове редакторска и литературно-педагогическа дейност — няколко месеца, докато главен редактор на „Новый Мир“ беше К. Симонов, завеждах отдел „Поезия“; една зима, в края на 50-те преподавах и във Висшите курсове по литература към Съюза на писателите. (В Съюза, след многобройни откази, ме приеха през 1947 г.).

След ХХ конгрес, през 1957 г., успях да получа официална справка за „посмъртната реабилитация“ на М.П. Бронщейн „с отсъствие състав на престъплението“. Дата на „смъртта“ беше 18 февруари 1938 година. (В действителност Бронщейн не е „умрял“, а е разстрелян по решение на Командированата сесия към Военната колегия при Върховния съд на СССР под председателството на В.В. Улрих).

В началото на 60-те и през 70-те години заедно с други представители на интелигенцията, с писатели и учени (Ф. Вигдорова, Л. Копелев, А. Якобсон, Л. Богораз, А. Солженицин, А. Сахаров, В. Войнович, В. Корнилов, Г. Владимов и др.) аз постоянно изобличавах беззаконията, вършени от властта. (Този период от работата и живота ми е отразен в сборника „Открито слово“ и други книги). През 1972 г. в сп. „Семья и школа“ бе прекъснато печатането на моите спомени за баща ми, починал през 1969-та. На 9 януари 1974 г. ме изключиха от Съюза на писателите — по обвинение за публикации на книги и статии в чужбина, участие в радиопредавания по BBC, „Гласът на Америка“, „Дойче Веле“ и главно заради статията „Гневът на народа“ — онази, в която открито се възмущавах от организираното преследване на Пастернак, Солженицин и Сахаров.

В 1964 г. Ана Андреевна Ахматова ми поръча да съставя (разбира се, под непосредственото й ръководство) сборник с нейни стихове и поеми. С големи цензурни намеси „Бяг на времето“ бе издаден през 1965-та и се оказа последния й сборник приживе. В 1966 след кончината на Ана Ахматова аз започнах да подреждам старите си записи. В родината нямаше надежда да ги отпечатам. „Записките“, том първи и втори, излязоха на Запад, първия през 1976 и 1984-та, втория — в 1980-та.

Не само нито дума, писана от мен, но и името ми бе забранено да се споменава в печата цели 15 години. За първи път след забраната името ми се появи в пресата на 3 юни 1987 г. в „Литературная газета“.

Сега, когато пиша тези редове (септември 1987), се появи надежда, че може би ще започнат да ме печатат в родината. Освен това, вече се надявам, че „Домът на Чуковски“ (музеят, организиран от мен, приятелите и моята дъщеря в Переделкино) ще оцелее след дългогодишните упорити опити на Съюза на писателите и Литературния фонд на СССР да изселят оттам мен и моята дъщеря, да разнесат уникалната библиотека, картините от знаменити художници и останалите мемориални ценности неизвестно къде и да разрушат дома с булдозери, че тези опити ще престанат.

Общо взето за 15-годишното си съществуване Домът е посетен от над 80 хиляди души; стотици посетители се обръщаха към висшите инстанции с молба да се запази този Дом за тях, за децата и внуците им; десетки безвъзмездно ремонтираха или ремонтират Дома.

Последното известие от съда и Литфонда с нареждане да напуснем и да изнесем вещите с дъщеря ми получихме преди една година.

Какво ще стане с Дома нататък — не зная, но се надявам на по-добро.

Понастоящем съм заета с работа по разшифроване на моите записки за Ана Ахматова, правени в последните години на живота й: 1963–1966.

Лидия Чуковска

29 септември 87[1]

Бележки

[1] Писано за Баварската академия на науките, където Л.К. Чуковска е избрана през 1986 година.

Край