Оскар Кастро
Момиче на зората

Беше то поело за пазара

с по един петел под всяка мишца.

А между гърдите му узрели

носеше се пресен полски мирис.

Върху тези полози тъй нежни

спяха и бленуваха петлите:

пухове от мека перушина

в пухове от снежен алабастър.

Блян почти, с походката си лека

крачи ранобудното момиче.

Кравите мучат в далечината

нейде от библейските си ясли.

И зората бяла и студена

заедно с момичето се сипва

замечтана.

Друмът своите прахоляци сиви

с улици от твърд асфалт заменя.

И моминските нозе усещат

тънката му ледена целувка.

Изведнъж зад ъгъла в зората

се откриват четири посоки,

стари кораби в реката сива

дълги пътешествия сънуват.

И върви момичето самотно

с по един петел под всяка мишца.

Босите му стъпки са студени,

топли са гърдите и ръцете.

Изведнъж в далечината песен,

песен или споменът за песен:

иде тя вълшебна и чудесна,

удряйки невидими клавиши,

пръска се във тъмното пространство,

сякаш е ракета благовонна,

иде все по-близо и по-близо,

свойте обръчи все по̀ стеснява,

докато града съвсем залее

и по керемидените стрехи

пламне като панделка презрамна

и спирали пъстри и красиви.

 

Песента момичето достигна

и петлите песента повика,

разлюляха гребени петлите,

шия като лъкове извиха.

В този миг момичето напето

между тях е като пеещ остров,

като цъфнал клон, повлечен лудо

от течението на напева,

като въртележка мелодична

възвестявайки в света неспирно

пукването на добрата пролет

и на ябълките руменеца.

 

Ала гражданите не събуди

младото и весело момиче,

дето в своята прегръдка топла —

китка от напеви —

носеше зората и петлите.