Пабло Неруда
Мама

Майка ми пристигна

с дървени сандали. През нощта

духна вятърът от Полюса, стрехите

се трошаха, сриваха се с трясък

мостовете и стените,

виеше нощта със своите пуми

и сега, във утринта

по помръзналото слънце, влиза

мойта майка, госпожа

Тринидад Марверде,

нежна като свежестта свенлива

на слънцето в земите буреносни,

мъничък светилник,

който ту угасва,

ту възпламва,

за да виждат всички пътя.

 

Моя нежна мамо —

никога не можех

мащеха да кажа, —

досега

с трепет моята уста те назовава,

че едва започнал да разбирам,

зърнах добротата в дрипи тъмни,

светостта полезна:

тази на водата и брашното,

И това бе ти: животът те направи хляб

и ядохме те ние,

зима дълга, зима безнадеждна,

с капките неспирни

вътре у дома

и твойта скромност неизменна

вееше на бедността

зърното тръпчиво,

като че поделяше със нас

река от диаманти.

Мамо, как съм мо̀гъл

да живея, без да си припомням

винаги за тебе?

Не, не е възможно. Нося аз

твоето Марверде^[1] във кръвта си,

името на хляба,

който се поделя,

на онези

ласкави ръце,

що крояха от брашнените чували

гащите на мойто детство,

на оназ, която пра̀, гладѝ, готвѝ,

ся и треската прокужда

и когато сторено бе всичко

и аз стъпих вече

здраво на крака,

си отиде, преизпълнила дълга си,

в малкия ковчег,

за първи път без работа и грижа,

под дъжда проливен на Темуко.