Пабло Неруда
Беглец (Откъс)

През нощта дълбока, през живота,

от сълза към книга, от един във друг костюм

аз вървях във тези дни мъгливи.

Бях беглец, подгонен от потеря:

във часа кристален, в гъсталака

на звезди самотни

аз кръстосвах градове, гори,

равнини, пристанища далечни,

от една врата до друга,

от една ръка до много други,

Тежка е нощта, ала човекът

е поставил своите братски знаци

и наслуки по шосета и по сенки

аз пристигнах до вратата осветена,

до прозорчето, което беше мое,

до парчето хляб в гората,

неразкъсано от гладни вълци.

Помня, в някаква къщурка сред полето

аз пристигнах нощем,

с тези хора аз не бях се виждал,

нито подозирах техния живот.

Занаятът им и часовете

бяха ми напълно нови.

Влязох, бяха си дома петима:

всички като при пожар в нощта

бяха станали.

                                        Стиснах

им поред ръцете,

вгледах се поред в лицата —

нищо не говореха лицата: бяха като порти

в улицата, несъгледани от мене,

и очи, които не познаваха лицето ми.

Във нощта дълбока, току-що посрещнат,

аз се проснах уморен,

за да заспи скръбта на моята родина.

И додето идваше сънят,

ехото безбройно на земята

с дрезгав лай, със нишки на самотност

продължаваше нощта.

Аз си мислех: „Де съм? Кои са

те? Защо сега ме пазят?

И защо, като не са ме виждали до днес,

ми отварят своя дом

и защищават мойта песен?“

Никой не ми отговори,

чувах само ромона на обезлистената нощ,

хиляди щурци тъчаха свойта песен:

сякаш че сама нощта

трепкаше едва в листата.

Земьо нощна, ти до моето прозорче

спираше със твойте устни,

за да мога сладко аз да спя,

падайки въз хиляди листа,

от дърво върху дърво,

от гнездо в гнездо,

от клон на клон, додето изведнъж заспах

като мъртвец до корените твои.