Хуана де Ибарбуру
Мимолетно безпокойство

Отхапвах ябълки, целувах твойте устни.

Прегръщах боровете черни и уханни.

Потапях длани неспокойни във потока.

Вървях в гората от хилядолетни кедри,

пролазила в ливадите като влечуго тежко,

и тичах весело по пътищата каменливи,

които бременната планина опасват.

Ще дойде ден, когато аз ще съм спокойна.

 

Не се гневи на мойто безпокойство, мили!

Не се сърди, задето пея и се смея!

Ще дойде ден, когато аз ще съм спокойна

завинаги, завинаги, мой мили!

Ръцете скръстени, угаснали очите,

ушите глухи и устата няма,

и бързите нозе в почивка вечна

върху земята черна.

Ще се разбие на смеха ми чашата кристална

във цепнатината на свитите ми устни.

 

Тогаз ще кажеш ти: — Върви! — Но аз не ще вървя.

Ще кажеш: — Пей! — Но аз не ще залея.

Ще си отивам мъничко по мъничко във мир и тишина

под черната земя,

дорде над мене се дочува да бръмчи животът

като пчела опиянена.

 

О, остави ме сладостта да вкуся на мига,

нетраен, неспокоен!

 

О, нека на устата ми червената и гола роза

притиска твойте устни!

 

След туй под черната земя ще бъда само пепел.