Хуан Гонсало Росе
Чашата

Строшена трябва да е, предполагам,

домашната ни кривонога чаша.

Как е побирала тя всичката вода,

която пих през моето детинство!

 

Една ръка приятелска и близка

строшила я през някоя нещастна вечер

и всичката вода на детството разбито

се вля в душата ми от чашата осиротяла.

 

Едва ли я е счупила нарочно мама;

откакто в къщи се завърнах,

учуден и самотен гледам само

разляната вода на мойто детство.

 

Тъй както пазя своето сърце,

пазете любимите неща на детското ми царство,

което съградих с оплаквана усмивка.

 

Не ми го каза вчера никой, аз научих,

тъй както болката се по плача отгатва

в хотелското легло, което ни прикътва,

научих, че е счупил някой тази чаша,

отдето малкото дете преди години

излъгало е жаждата на свойта кукла.

И затова аз настоявам:

пазете вещите на този, който е далече,

бранете ги от полетите страшни на ръката.

 

Многогодишното отсъствие те кара

пред живото да се почувстваш мъртъв

и затова прощавам (моя е вината!)

и най-голямо корабокрушение,

и най-голяма пукнатина на душата.

 

Но чашата, не, никога за чашата не мога:

ще има други чаши, ала ни една от тях

не ще запази стиховете на чешмата.