Мануел Скорса
Голяма си, Америко

Америко, ти си голяма,

но колко си печална.

Аз бях във пасбищата ширни

живях със хората злочести,

спах между урагани,

потих се под снега.

На твоето дърво

видях да зреят само вопли!

 

                Америко, ти си голяма,

но колко си горчива,

но колко черна нощ таиш,

но колко кръв ни струваш.

В сърцето мое има много дъждове

и много облаци, и много мъка.

В твоите земи

бият хората, додето им излязат искри от очите,

и тази чиста истина отравя

само с погледа водата.

 

                Голяма, нежна, хубава си ти,

но аз ти казвам:

не могат да са хубави реките,

ако животът е река, която не тече.

Няма вечерите никога да бъдат нежни,

дорде принуден е човекът сянката си да погребва,

за да не посипва после своята глава със пепел!

 

                Тогава

откъде домъкнаха сегашните поети

китарите, с които дрънкат?

 

Аз те познавам:

спах под месеца о кървавен

й дъждовете ми измиваха очите,

вечерта жестока

ми даде своята поветица от буйни птици;

в диви равнини

неумолими мрачини разтръгвах,

влизах в къщите и във живота влизах,

но не видях усмивки да ги населяват.

 

Ах ти, сърце, в дълбочината на нощта!

Бях вече онова, което някога ще бъда,

и всичко беше кръв.

Рибата в тигана изгоря.

Попаднахме в капана вече.

Прозорците широко отворете!

Тук птицата отдавна не е птица,

а мъка със пера.