Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968

История

  1. — Добавяне

2

Днес няма вече тая остра чука на Ла Крус,

която хвърляше огромна сянка.

И друго гнездо дроздовете вият

във младите дървета…

Река Лякуабамба си е все такава;

изровила е само по-дълбоко своето корито

и няма вече на брега й ни следа

от къщичката на дон Хесус Ампуеро:

преди стопанина си тя поиска да си иде

завинаги с водите

необуздани на реката…

И оня дребничък дон Тринидад с брадата,

на божията майка предан,

без, клетия, да си припомня

за своята сестра Торибия,

поиска също да умре,

когато аз далече се намирах…

И тез елши покрай реката,

които мънички оставих,

ще са пораснали и станали печални,

и грохнали като горкия ревматичен чичо Даниел,

като горкия ревматичен чичо Даниел,

който таз година

на празника църковен — има два дни —

на Богородицата скръбна каза:

— На твоите празници не ще се радвам догодина…

И кой ще каже, че са същите орлите,

които днес прелитат, вечно

преследвани от същите соколи както вчера…

Аз се опечалявам,

дорде вървя по уличката, и си спомням

старинната стена, иззидана наполовина…

33

Сега си спомням, че смъртта

не диреше недрата на земята,

а луташе се из селото…

Там хората живееха, умирайки; живот и смърт

се изравняваха; такава бе тъгата

и изтощението, че цареше

двусмисления преход на нещата…

Бъзовината печална с нейната умора,

камбаните, които биеха горчиво

на празник както във деня,

когато някой си отиваше от тоя свят…

чешмата

и камъкът на пътя ни мълвяха,

че там умираха, за да остане

човек невидим и пътешествува самотен

сред същите съселяни и същите дървета…

Край