Луис Вале Гойгочеа
Съботата и къщата

2

Днес няма вече тая остра чука на Ла Крус,

която хвърляше огромна сянка.

И друго гнездо дроздовете вият

във младите дървета…

Река Лякуабамба си е все такава;

изровила е само по-дълбоко своето корито

и няма вече на брега й ни следа

от къщичката на дон Хесус Ампуеро:

преди стопанина си тя поиска да си иде

завинаги с водите

необуздани на реката…

И оня дребничък дон Тринидад с брадата,

на божията майка предан,

без, клетия, да си припомня

за своята сестра Торибия,

поиска също да умре,

когато аз далече се намирах…

И тез елши покрай реката,

които мънички оставих,

ще са пораснали и станали печални,

и грохнали като горкия ревматичен чичо Даниел,

като горкия ревматичен чичо Даниел,

който таз година

на празника църковен — има два дни —

на Богородицата скръбна каза:

— На твоите празници не ще се радвам догодина…

И кой ще каже, че са същите орлите,

които днес прелитат, вечно

преследвани от същите соколи както вчера…

Аз се опечалявам,

дорде вървя по уличката, и си спомням

старинната стена, иззидана наполовина…

33

Сега си спомням, че смъртта

не диреше недрата на земята,

а луташе се из селото…

Там хората живееха, умирайки; живот и смърт

се изравняваха; такава бе тъгата

и изтощението, че цареше

двусмисления преход на нещата…

Бъзовината печална с нейната умора,

камбаните, които биеха горчиво

на празник както във деня,

когато някой си отиваше от тоя свят…

чешмата

и камъкът на пътя ни мълвяха,

че там умираха, за да остане

човек невидим и пътешествува самотен

сред същите съселяни и същите дървета…