Марко Антонио Монтес де Ока
Преди да почна да помня

Коленичил на майка си в корема,

аз можех само да се моля,

през процепа на нейната уста уханна

понякога разкоша външен изненадвах;

аз не познавах хода на реалността,

но щом усмихнеше се мама,

наместваше се средиземноморски огън

в чупливите греди на моите кости.

 

Бе непредвидено разсъмване за мен самия

и в тези вечери на хубост и на нищета

можах да чуя на градушката екът

през мускулестия прозорец на плътта;

на колене със месеци прекарал,

за моите оръжия се грижех,

броях минутите, ритмичните въздишки,

които ме деляха от нощта полярна.

 

Живота сграбчих бързо

с ръце тъй малки, че едва

обхващаха едно яйце на гълъб:

играейки, усуквах се по най-различен начин,

подобно жицата от злато,

и в друго съществование ме хвърляше лъчът й.

 

Косите и краката поздравиха с нежен грохот

семафора на най-горещата неделя,

Тогаз намерих чак до свойте устни

отдушника, със който се прощавах,

и аз заспах във щастието дълбоко,

което хората изпитват,

когато въздуха познаят.