Пабло Армандо Фернандес
Барабанене от мълчание

В едно нападение близо до Моа

Хосефа Галан изгуби едничкия си син.

Без спастрени за бъдещето дни,

прегърбена, жената в стаята размисля.

Там грижите й мънички стоят безсънни,

за да растат със сънищата й ведно.

Дали тя би могла да мисли.

Да разбере убитият какво би казал.

Дали би свикнала да гледа

лицето му, което тъй й липсва.

И ще забрави ли кръвта.

Дали тя би могла с едничък поглед да му върне

неповторимата глава.

Дали ако докосне костите, обвити в листи,

и дрехи, изпокаляни от кръв и прах,

изцапани от нощи и барут,

ще може да ги облече със нерви, мускули и жива кожа

като животни нежни и могъщи?

Дали ще може да усеща как сърцето бий уверено, само̀?

Сърцето му като мелодия и вик.

Ако широките му рани имаха очи,

смъртта не би дошла и всичко би могло да се повтори.

Щастливите места, където беше

сам или с други, винаги бедняк.

Жена, жена, кажи на твоите години,

какво загуби ти? Какво обичаш?

Какви борби и сблъсъци прекара?

Едно проклятие не ражда син.

Не е той злъч, ни гняв, ни луда ярост.

                Той е закон, мерило, тежест.

                Не иска никой да умира.

                Жена, не ти показа никой никога единорога^[1].

                Ти знаеш само тез неща, които си за себе си открила.

Ти знаеш, че до вчера имаше и син.

(На газената лампа пламъка, свещите, клечката кибрит

запалена: не са те светлината.)

От дрипаво небе ще се яви денят.

Едно проклятие не ражда син.

Не ражда син един език на зла омраза,

един език жесток и упорит.

От взрив свиреп ще се яви денят.

Най-лесно е да провериме, че не липсва нищо:

ако ти гледаш, можеш същите неща да видиш,

ако ти гледаш, можеш палмите с пътечката да видиш,

ако се вгледаш ти, ще видиш и опашката на кроткото животно,

щастливо, че се буди със зората.

Ако се вслушаш ти, ще чуеш този, който поздравява

сбогуването на добрите хора.

Прегърбена, жената в стаята размисля.

Дали ще мога думите необходими да намеря?

Планинската пътека, дива

като животно неопитомено.

Живеем миг и след това ни няма.

Не иска никой да умира:

сезоните се връщат пак, денят друг ден намира.

(Синът й е убит.)

Зовял е някой в ничия земя,

И там куршуми зли пищят.

Живеем миг и след това ни няма.

Сега се вдига тя. Сега го тя покрива и излиза.

Сега тя иска неговата ловна пушка.

Умрелият не отговаря.

Гори денят във Моа, пушката Хосефа грабва,

„за да отиде да се бие вместо него“.

Жена, жена, какъв печален ден във Моа,

в кой час позна ликуването скръбно?

Не отговаря никой там, куршумите където свирят.