Файад Хамис
Стихотворение от Минас дел Фрио

Вали.

Дъждът барабани по цинковата стряха.

Приятен мирис на земя в прозореца нахлува.

Бойците си приказват за войната,

за смъртта на Сиро и за чистата усмивка на Камило,

за нозете, капнали от ходене и глад.

Бойните си приказват и за Фидел,

за Че-то,

за Алмейда,

за Раул.

И за десетки други имена народни,

и за онез, намерили във боя славно име

между кръвта и бурените на полето

и ничком паднали в праха.

Един боец чете Джон Ридовата книга,

която току-що му бях заел,

и се раздвижва в своето легло.

По заник често кучетата лаят

по-хубава да бъде ветровитата дъждовна нощ.

Мълчиме всички, за да почнем да говорим отведнъж.

Навярно искам аз да чуя много,

но в дъното говорят всички и разказват малко,

защото много от нещата те са преживели в планината,

додето слушат песента на ручея и на куршума

и дишат мириса на зрели хобо^[1].

Не могат много от онез неща да се разкажат,

защото вече са земя

или дървета,

или неясен спомен,

или мостове,

или учебни сгради,

или един старик усмихнат,

или едно шосе, проболо планината тъмна.

„Понякога вървяхме с песен под дъжда,

не ни тревожеха нозете изранени,

ни гладът.

Обичахме се всички като братя.

Внезапно

парче от облак

достига до леглата

и с пушека се пръсва

по цинковия покрив,

дордето пее вън дъждът

и моето стихотворение расте на листа.

Ако би трябвало повторно да се бия,

бих се бил хилядократно.

Бих винаги куршуми пращал

срещу врага на моята родина,

срещу врага отвътре и отвън.“

Вали.

Приятен мирис на земя в прозореца нахлува

и в спалнята дъхти на дим от Революция.