Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968

История

  1. — Добавяне

За да не види ада на дима,

за да не гълта вечерните новини,

за да не носи очила със паяжина или кръв по тях,

седналият в ъгъла, далече от огледалата,

който пиеше кафе и слушаше не грамофона,

а ромона на дребния студен дъждец,

седналият в ъгъла, от мълниите далече,

далеч от лъвовете морави на всичките войни,

направи връв от лист хартия,

където бяха имената на светия папа и на президента

и други хиляди прочути имена,

и пред погледа на всички в кафенето

увисна върху закачалката за шапки,

която светеше над жълтеникавата му глава.

Стопанинът на кафенето с черно наметало

изтича вън полиция да търси.

Армстронг пееше неспирно, беше се показала луната

на покривите като разярена котка.

Трима пиянчища удряха с юмруци по тезгяха

и обесеният, след като се люшка четвърт час,

със своя глас далечен

подхвана следната красива реч:

 

„Maintenant je suis pendu dans le Bona.[1]

Дъждът е кварцът на теглата мои,

бастуна ми нещастен политиците оглозгват.

Да се не бях обесил сам, щях да умра

от тая странна болест,

от която недояждащите страдат.

В джобовете си нося съкровените писма,

които си написах аз самият,

за да измамя мойта самота.

С мълчание бе пълно мойто гърло,

със смърт е пълно днес.

 

Влюбен съм в жената,

която пази ключовете на нощта.

В очите ми се тя оглежда, без да знае кой съм бил.

Ще научи тя от вестниците моята история.

Ще научи, че съм се наричал Луи Кризек[2],

роден в града на хората свободни,

наследник на угаснала зора,

Живях аз като призрак

сред призраци, живели като хора.

Живях аз без омраза и лъжа

във свят на съдници и тъмнина.

Земята, дето се родих, не беше моя,

ни даже въздуха, където в тоя миг почивам,

Притежавах само свободата,

тоест правото да страдам и да скитам,

да съм това студено тяло,

увиснало подобно плод

между онез, които пеят и се смеят,

между огромен плаж със бира

и храм, издигнат, за да се боготвори страха.

Жената с ключовете на нощта

ще научи, че съм се наричал Луи Кризек,

че съм накуцвал малко и съм я обичал,

ще научи, че не съм самичък и ведно със мене

ще изчезне стария коварен свят,

изтрит напълно от зората,

И както някой миг зората смазва

на младата череша цветовете,

тъй и смъртта премаза моя глас.“

 

Когато се стопанинът завърна с полицая

с копчета и каска жълта като сяра,

от обесения в кафенето „Бонапарт“

бе останал само трепкащия пушек от една цигара

под закачалката за шапки,

над чашка някаква с остатък от кафе.

Бележки

[1] Сега съм обесен на Бона (Бона: кафенето «Бонапарт»); фр. — Б.р.

[2] Luis Křížek — нарицателно (и подигравателно) название на средностатистическия източноевропейски имигрант през XX век в Северна Америка и изобщо на Запад; на чешки език «křížek» означава «кръстче» — начинът, по който са се подписвали неграмотните преселници в Новия свят. — Б.р.

Край