Еухенио Флорит
Самотният човек

„Аз съм човек, захвърлен и самотен“…

Франсиско де Алдана

Какво, когато си отида, ще оставя?

Не много песни, писани с години.

И нищо друго. Книги. И едно дърво. Нито деца,

нито жена. Оставеното ще е малко.

 

Или достатъчно? И още моя срам,

че съм единствено това направил:

редици от обикновени думи,

като тополи отстрани на пътя.

Понякога висока трепетлика,

върба, печални тръни, роза на любов.

Достатъчно ли е? Достатъчно е негли^[1]

клетник беден като мене,

от самота сломен, когато вече мръква.

Но въпреки това съм благодарен,

че бог ми дава къшей хляб и одър,

семейство и приятелство. Не се оплаквам…

И щях да бъда много весел, ако можех

света да видя от добрата

ръка на любовта, която ме отмина…

И няма да се върне. Няма да се върне вече…

Защото зимата кръжи около мене,

от моите блянове да ме пречисти

и тъй да ме остави същият: един човек

самотен и една душа, отритната и суха

за любовта на гаснещата светлина,

с надежда във това, което не дохожда.