Николас Гийен
Пристигане

Ето че дойдохме!

Думата ни иде влажна от горите

и едно могъщо слънце засилва вън кръвта ни.

 

Силен е пестника,

а веслото здраво.

 

Във дълбокия ни взор безбройни палми дремят

и викът ни чист избликва като капка самородно злато.

Нашата корава

и широка стъпка

мачка прахоляка на запуснатите друми,

тесни за редиците ни шумни.

Ние знаем де се раждат тук водите

и обичаме ги ний, защото ладиите наши те запратиха

под алените небеса.

Песента ни свята

трепка като мускул изпод кожата незнайната душата,

наш’та проста песен.

 

Ние носим пушека в зората

и разпаления огън над нощта,

и камата бяла като твърд отломък от луната,

тъкмо за дивашки кожи;

носим жълти крокодили по блатата

и лъка грамаден, който пръска нашата тревога,

и колана сребърен на Тропика,

и душата непорочна.

 

Носим

наше очертание

на Америка за окончателния профил.

 

Ето че пристигнахме, другари!

Чака ни градът със своите палати, крехки

като питите на дивите пчели;

улиците му са сухи като речните корита,

ако в планината не вали,

и ни гледат къщите му със прозорци ужасени.

 

Ще ни поднесат мъжете мед и мляко

и ще ни накичат със листа зелени.

 

Ето че пристигнахме, другари!

Под тропическото слънце

потната ни кожа

влажните лица на победените ще отразява

и в нощта докле горят звездите

по езиците на нашите огньове,

със смеха ни ще зори зората над реките и над птиците.