Едуардо Каранса
Един човек се оплаква

Без теб, от теб загубена, една неделя

прилича на тунел с опушени стени,

където крача и ми свети твойто име,

и без да знаем, ясна нощ наподобява

или е понеделник, преоблечен във неделя;

лазурен ден, когато отпуск нямаш.

 

Вали в това стихотворение, ти го усещаш

със твоята душа подобно на стъкло;

вали разлъката като вода печална

и синя върху моето прокудено чело.

 

Разбрах аз как едничка малка дума,

подобна на карфица с топчица като луна

или на лекото сърце на пеперуда,

може да издигне крепостни стени,

да умъртви внезапно утрото изгряло,

да изпари градини и лазури,

деня да счупи като перуника,

в зърна от сол очите да превърне.

 

Разбрах аз как една-едничка дума

на сабите от синята стомана

и с острото призвание на тръна

може да е в светлината като рана,

която ни боли в средеца на живота.

 

Вали в това стихотворение и се върти

земята ни като далечна въртележка:

ти толкоз близо си до мен, че те не виждам,

създадена от моята мечта и мойте думи.

 

За тебе мисля аз зад всяко разстояние,

за твоя глас, що ми неделите открива,

и твоята усмивка като цвят заскитан

от твоя образ пада в моята душа.

 

Със своите листи полетяла към нощта,

от ситен дъжд и от покруса набраздена,

неделята без твоя поглед благ пристига

като писмо, изпратено погрешно.

 

И вечерта, девойко, е печална като въздух,

където, преди малко роза е цъфтяла;

от твоето отсъствие тука обграден,

аз съм създаден за любов и само като мъж,