Хосе Портогало
Слепите птици

1

Доменико Саличе,

от юга на Италия дошел,

рибар, зидар, работник във чифлик

и на танга свирач в квартала.

(Тогава вилата „Ортýсар“ се строеше до самия ъгъл:

изпълваше й вечерите със ухание

акордеон от тъмните дворове

и нощите й — скитнишка китара,

един площад бленуваше без страх между врабчета

и хлапета, намерили на улицата своя дял.)

Когато аз дойдох по тез места, той бе дете,

на раменете носеше небе от злато

и птици имаше в очите.

 

Един прекрасен ден дойде мечтата; оттогава

почивам в яма, шибана от дъжд,

от сняг и южни ветрове.

 

Изрових своя собствен гроб

и с вдигнати ръце, загледан във небето, виках:

„Да живее свободата!“

 

Куршум от маузер челото ми проби.

Но аз не съм умрял и още дишам във света.

Моят прах е на народа.

2

Беше октомврийска вечер.

Пролетта тогава светеше във дървесата

с първия си блясък.

Непокорните врабчета идваха досам чешмата,

мокреха си човките, помахваха с криле,

после с полета си въздуха кроеха.

 

Синьо бе небето над площада,

то в зелените морави се разхождаше невинно

и подир това мечтаеше в листата.

 

Викна някой:

„Да живее свободата!“

 

Аз стоях до локва кръв.

Хуан Перес, астуриец, по занятие хлебар,

двадесет години в Аржентина с трима сина,

ручей от надежда между моите ръце,

на света сърцето в мойто гърло,

малка песен в мойта гръд.

 

Пролетта се разяри в кръвта ми сляпо.

И оттогава между птиците се носи мойта песен.

5

Уединен сред бурените в братската могила,

не знам какво ще правя, гол, със тая моя смърт,

която се побира във един цветен.

 

(Когато преминават тътнещите камиони

на млекарите и на зората,

която откъм вилите дохожда,

завръщам се във дните на забравеното детство,

родено ненадейно на едно незастроено място.)

 

И утрото дохождаше, отрупано с врабчета,

със скърцащи трамваи, с глъчка на предградия и пазари,

с прозевки, хули и подсвирвания, донесли

мечта за някое момиче или образ на сърце,

което се усмихва мълчаливо във една целувка.

 

Купуваше си някой вестник;

с усмивка старец даваше ми своята монета,

викът му — вардианин неотспал,

ръката му — сърдечно слънце в тясната пътека.

 

Затваряше ми клепките подобно мащеха нощта,

звездите падаха над мене като одеяло;

понякога покриваше ми вятърът месата

и даже куче пълнеше с почуда моята невинност,

блещукаха очите му, налени с нежност,

и канеха със сълзите му кротко.

Обаждах се на името Хуан или на „Стъклен крак“

Един незнаен ден, с лице към синьото небе,

останах въз асфалта.

 

(Аз нямам други спомени от детските си дни

И днес във костницата обща, под земята,

не зная аз дали съм се родил, дали и тая моя смърт

е в моето сърце, самотница, подобно мене.)

 

И този е надгробния ми надпис: „Стъклен крак“, едно подхвърлено дете!