Леополдо Маречал
За самотата

1

Разбушуван от войни,

чувам: пее моят вятър.

Аз прибрах сърцето си, което

бях изгубил в множеството на водите.

Аз съм дезертьорът на войските,

атакували деня.

2

Моите приятели блестят като оръжия:

от главата до петите се обличат

на насилието със метала.

Своя багра на света налагат,

с камъните на пастира го замерват

и конете му разпалват,

за да не заспи;

режат моите приятели подобно сабя,

под чиято тежест коленете на деня треперят.

3

Моето сърце косата на косача няма:

не запалих знамена, ни мойта сянка

върху задните нозе възправих.

Не умея да се хвърлям силен и самотен

като камъка на воловаря.

 

Ах, тъмнеят дните и медът им аз усещам!

Моите приятели над времето танцуват.

Кой би се научил върху грозде да танцува,

пъргав в твърдостта, като оръжията хубав!

4

Има нещо в мен, натегнало от зрелост.

Вика то от зрелост, моли свойта гибел.

Сгромолясва се изцяло като сянка,

раждаща се от зеленината.

Развилня се моят вятър над земята моя,

срещу мен се цялата ми страст обърна:

кастрено със моето желязо

и подхранвано със пепел,

моето сърце достигна свойта есен.

Тучност есенна желаят да са мойте мъки

И кипене на море преляло!

5

Ако в зрялата ми самота ти влезеш,

мила, на риданията ми по моста

и ти, мили, можеш своя кон да обуздаеш

под самотната ми сянка,

може би денят ми кротък няма

да превие колене,

ни светът ще предизвика камъка на воловаря.

(Пуст е на риданията пътят,

без дизгини са конете.)

6

В моя хълбок град се ражда:

детството му, успоредно с моето, лудува

и отвъд смъртта ми.

 

Музикални железари този град откриват,

кръста му крепят, обуват му нозете.

Възрастта на железарите разголена танцува

под звъна на чуковете техни.

 

И сърцето на града се изковава

от метала на жените,

и по битите метали свети

хубава и безпощадна тая утрин.

 

Ала възнак спят децата на земята.

Или като бялото поле на радостта.

Заговорничат под слънцето на снажните ковачи,

за да се сдобие със душа градът.