Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968

История

  1. — Добавяне

1

Пред далечините ти спокойни като стройна палма,

шибан на вечерното небе от злия вятър,

гледам те, родино, и усмихнатата нежност на смъртта

вика с моите очи

сънищата скрити.

 

Жълтите, високите треви към заника обръщат

своите листа корави и класа

запъхтян и гол

и се вдигат от простора птиците последни;

щръкнал и греховен в тебе търпеливо търся

твоята жестока и прозрачна мъка

и над раждането спира се и колебае мойта сянка.

 

Патицата сиротлива трепка като мойто розово сърце през март.

Слизам в теб, родино, като в светлината

и се връщам в тебе също като буря;

викам аз и само тънките треви ме чуват

и усещат да минавам като някаква вихрушка.

 

Облаци, големи пустоти, отчаяните равнини,

дето вятърът във вятъра живее неуморно!

И при тебе само, майко скръб, пристига скръбното сърце

на човека, на чедата твои

и на твоите дрезгавини пламтящи. И самотни

само теб обичаме, родино!

И през март прелита патицата само!

2

Тича вятърът след лятото и влачи

прахоляка тънък, семената на тревите черни,

хубав и приятен е денят, подобно цвете

в гъстия и светъл въздух.

Светлината движи своята корона ярка,

без да вижда сянката на своите коси във равнината,

без да чува плитките ромонещи води,

ни усеща полъха неясен

във трептящите проблясващи тръстики.

И забравена, самотна пее паметта:

 

                        Вятърът вечерен,

                        свирейки, летеше

                        като птица тъмна

                        през прохладни клони.

                        Увенча победа

                        влюбения, майко,

                        отлетете, мъки,

                        въздух лек и пъргав.

 

                        Бе водата сляпа,

                        гледаше душата,

                        водеха, изглежда,

                        разговор потаен.

                        Таз победа, майко,

                        никога не свършва:

                        не раздяла искам,

                        искам сън, забрава.

 

                        Вятърът среднощен

                        над морето бдеше,

                        ровеше самотен

                        черната постеля.

                        Побеждава, майко,

                        времето студено

                        и сърцето скръбно

                        в самота запяло.

 

Как е хубав, майко,

въздухът е простора!

 

И през март прелита патицата само!

3

Върнал се при тебе, гледам твойта древност

и редуващите се един след друг сезони

с дъждове и със мъгли едни, а други

вече с блясъка на цветовете

и със полета на патиците диви в небосвода;

там, където яребицата укрита пее

и излита трепетна като водата.

 

Предпочитам аз горчивина, избран и тленен

на земята, да те назовавам и забравям,

и да гледам, древен и еднакъв с пламналия огън,

мойта тягостна съдба във скитанията волни

на дъждовните ти облаци и птиците ти в равнината.

 

И дохожда есента, и ето вече чувам

тътена от тъпана на бурята във пустошта.

Край