Януш Зайдел
Главното е редът

Вече няколко минути Кон се опитваше да съобрази къде се намира и що за фигура е това, което бавно се търкаля из малката мрачна стая. И как е попаднал тук? Едно беше ясно — това не е сън, но от този факт по-лесно не му стана.

Кон затвори очи и се опита да възстанови реда на събитията. Беше сряда, 17 юли. Това помни. Той стартира от района на Юпитер, слънцето блестеше на задния екран. Изпитателният полет мина нормално, всички механизми и прибори работеха дотогава, докато…

Да, сега си спомни всичко. Стрелката на спидометъра показваше половин светлинна скорост, двигателите — 60% от максималната мощност. Ускорението, което той не усеща в своята безинерционна камера, достигна някакви фантастични величини. Той превъртя ръкохватката на тягата, за да провери дали двигателите ще дадат максималната си мощност. Ракетата увеличи ускорението.

„Трябва да проверя спирачната система“ — помисли Кон, върна ръкохватката на нула и погледна скоростомера. Стори му се, че стрелката на прибора стои неподвижно и резултатите на контролния тест показаха, че работата е изтървана: фотонният двигател е изгубил управляемост. Работеше почти на пълна тяга и това можеше да продължи толкова дълго, че да „изхвърли“ ракетата зад пределите на Слънчевата система. Да се спре реакцията на самовъзбуждането на фотогенератора бе невъзможно. Тя щеше да продължи до окончателното изчерпване на горивото. Преди това обаче ракетата щеше да набере светлинна скорост.

Кон знаеше, че не му е по силите да промени каквото и да е и затова бе излишно да се вълнува и нервничи. Предал се на случая, той включи хладилната инсталация, облегна се удобно. Ако това се беше случило в Слънчевата система, рано или късно щяха да го открият, но сега…

… А ето ти и тази полутъмна стая, и човешка фигура… Значи все пак, по някакво чудо, се е върнал? Фантастика?

Кон отвори очи, размърда се и дълбоко въздъхна. Фигурата го приближи и изведнъж в стаята стана светло. Кон изпитателно я изгледа: не, това не беше човек. Приличаше на бяла гъба с формата на човешко тяло, на снежен човек или най-малкото на човек, току-що излязъл от буре със сметана.

— Къде съм? — запита Кон и стане от леглото, а „снежният човек“ се отмести и взе да губи човешките си контури.

— Ти си на 904-та галактична станция за контролиране на космически пътешествия.

Кон гледаше как ръцете и краката на белия облак се превръщаха в цилиндри-туловища. Той потрепери.

— О, извинявай! — Нещото мълниеносно се превърна в идеална човешка фигура, напомняща класическа скулптура от бял мрамор с бели очи и уста. — Разбираш ли, трудно ми е през цялото време да се „държа“ в твоята форма. Никога в… живота си аз не съм видял нещо по-нефункционално…

— Излиза, че това не е твоята форма?

— Разбира се, не.

— Тогава заеми най-удобната форма.

— Не възразяваш ли?

— Не!

— Така и ще запишем. — Класическата скулптура с явно облекчение се „разля“ по пода във вид на голяма, преплескана отгоре капка.

Кон погледна: капката не беше противна — по-скоро напомняше огромни гъба. Когато гъбите говореше, гласът излизаше от цялата й повърхност. Той постепенно приет новата действителност.

Кон се огледа. В стаята нямаше никакви мебели, освен малката кушетка, на която той седеше. Нито врата, нито прозорец.

— А сега кажи как се озовах тук? — твърдо рече Кон. — И преди всичко, как се казваш?

— Никак! Само съществата имат право на име, но за удобство можеш да ме наричаш Мик. Но неофициално. Това е съкращение. Мик значи „Младши инструктор по контрола“.

— Слушай, Мик, какво значи всичко това? Къде съм? В Слънчевата система?

— Ако вярно съм разшифровал записите на приборите в твоя самолет, ти си прелетял път, който светлината изминава примерно за 50 единици наричани у вас години. Нещо се е случило с твоя кораб и ти случайно попадна тук…

Но Кон му се зави свят.

— Сега обаче ти си в пълна безопасност. Аз те съживих в пълно съответствие с инструкцията, която намерих в звездолета ти. Ти се намираш на контролна станция, принадлежаща на Съюза за междугалактни полети — съкратено СМЕК. СМЕК — само толкова. Твоят космолет не отвръщаше на сигналите и не излъчваше опознавателните знаци, така че той не отговаря на изискванията на нашите предписания. В съответствие с инструкцията аз го „улових“ и го „прехвърлих“ на запасния космодрум.

— А къде се намира твоята станция?

— Как къде? В пустотата, на границата на областта, вписана в Конвенцията по космическите полети — съкратено КОКО. Това е особено важна станция! — Последните се думи Мик изговори с гордост. — Ние следим за реда в пустотата. А ти наруши няколко параграфа но КОКО! Затова съм принуден да те задържа.

— Какви параграфи? Не признавам никакви параграфи! — раздразнено каза Кон. — Искам да се върна в Слънчевата система!

— Непознаване на законите, а не оправдание — невъзмутимо продължи Мик. — Кажи, вашата цивилизация не влиза ли в СМЕК?

— Разбира се, не! Ние не знаем нито една цивилизация, освен нашата. Не видно е, че и вие също не ни знаете. Ти някога виждал ли си същество, подобно на мене?

— Всякакви са минавали насам, но като тебе действително не съм видял. Въпреки това инструкцията ме задължава еднакво да се отнасям към всички… Инспекторът по контрола трябва да бъде готов за всякаква изненада… За съжаление, тебе трябва да те арестувам.

— А космолета ми?

— Запечатах го. Да се ползуват кораби от този тип е строго забранено.

— Значи аз имам право да се върна там, откъдето съм дошъл?

— Това не решавам аз — рече Мик. — Когато дойде старшият инспектор, ще му връчиш заявление. Задължен съм за спазвам инструкцията и нямам право да решавам. Аз не съм същество, имам началници, които могат да ме демонтират, ако аз се опитам да се отклоня от инструкцията.

— В края на краищата ти какво си?

— Мислещо устройство — тихо рече Мик. — Аморфно мислещо устройство от трети ред. Но скоро ще ме модернизират и ще стана устройство от втори порядък!

— А как изглеждат съществата, които са те създали?

— Кои как? В Съюза влизат няколко десетки цивилизации от 18 сектора на галактиката.

Кон се замисли за минута.

— Ти каза, че не можеш да ме пуснеш и да ми върнеш звездолета?

— Нямам право.

— А гориво за двигателите можеш ли да ми дадеш?

— Разбира се, ако получа заповед.

— От старши инструктора?

— Не! От Върховния. В звездолета ти няма техническо свидетелство, което да разрешава ползуването му.

— Тук сам ли си? — прекъсна го Кон.

— Като мислещо устройство сам, но освен мене, тук са четирима изпълнители или подустройства. Останалите са автомати.

— Ти каза, че тук ще дойде старшият инструктор?

— Да, той е вече на път.

— Може би с него ще се разбера…

— Съмнявам се…

— Защо?

— Сик — мислещо устройство от втори порядък.

— Сик?

— Да. Старши инспектор по контрола.

Кон стисна зъби.

— Тогава ми позволи само да отида до космолета — рече той и помисли, че там има вакуумен скафандър, плазмен пистолет… а на станцията се намират запаси от ракетно гориво, така че би могло да…

— Не бива. В съответствие с инструкцията аз съм запечатал твоя кораб и в него не бива нищо да се пипа, докато не го прегледа комисия.

— Ах ти, безмозъчна твар!

— Моля извинение, аз не съм безмозъчна твар, а мислещо устройство от трети ред. Обиждаш ме! Почакай малко, викат ме по радиото. Ще се върна след малко.

Мик изчезна в стената. Не след дълго той се върна във вид на слон.

— О, извинявай — рече „слонът“ и се превърна в обикновена бухалка. — Имах телевизионен контакт с Вик.

— С кого?

— С Върховния инспектор по контрола.

— Каза ли му за мене?

— Как може? Нима смея? Той е същество. Същество! Той говореше, аз само слушах и потвърдих приетото.

— Кретен!

— Задължен съм да спазвам правилата. Съобщения мога да предавам само на Сик. Когато той дойде, ще му обясня ситуацията. Той ще предаде нагоре… Трябва да бъдеш търпелив…

— Колко ще продължи тази ваша процедура?

— Е, не много дълго. Наистина ние сме в крайния район на КОКО и съобщенията идват не така лесно, но ще се въоръжите с търпение.

— Все пак колко?

— По вашата представа за време, Сик ще дойде след близо петдесет години, съобщението до Върховния ще пътува не повече от сто, решението — двадесет, отговорът на Комисията… е, общо около триста години.

— Какво? Колко? — Кон скочи. — Небеса! Но ние, хората, живеем до сто. Хладилникът ми в космолета може да ми помогне да дочакам…, но ти не искаш да ме пуснеш!

— О, извинявай! — бухалкообразната капка се разсипа на пода. — Не знаех, че живеете толкова кратко. Нима мога да предполагам? Та вие летите из Вселената. Съществата от обединените цивилизации живеят най-малко по няколко десетки хиляди години.

— Нашата цивилизация още прави своите първи опити с фотонните ракети. Моят модел мина изпитанията…

— Много лошо — прекъсна го Мик. — Полигонът за изпитанията е чак в четвърти сектор. Излиза, че ти си нарушил още един параграф от правилата за галактична безопасност.

У Кон се появи искреното желание да стъпи на Мик, но се овладя и продължи:

— После сам виждаш, че в създадената ситуация е необходимо спешно да се свържем с Върховния инспектор и да му докладваме за мене. Трябва да ме пуснеш в космолета за да се замразя в хладилника и така да дочакам решението.

— Съжалявам! — капката се превърна в идеално кълбо. — Не мога! Мислиш ли, че ще си позволя да отнема на Върховния инспектор ценно време за същество, което живее, смешно е дори да се каже, само сто години! А в космолета не мога да те пусна, защото е запечатан. Точно спазвам инструкцията. Сто години! Смешно! Не разбирам защо така силно се тревожиш за своя живот! Сто години! Трябва да ти приготвя храна… Обяд, както вие казвате. Защото най-важното е редът!

Казвайки това, Младшият инструктор по контрола на галактичните полети, мислещото устройство от трети ред, възмутено се раздели на две кълба и те се затъркаляха към противоположните ъгли на стаята.