Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Спадкоємці / Наследники [= Память], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, брой 9/1972 г.

История

  1. — Добавяне

Неотдавна за първи път в живота си се обърнах към психиатър. Чувството, което ме обхвана при влизането в кабинета му, въобще не напомняше онази скрита тревога, която обикновено пълни приемните на лекарите. Обратно, изведнъж ми се прииска да се потопя в зелената светлина на големите папрати, които така уютно се бяха наклонили над дълбоките кресла. И самият лекар, седнал в своя светъл тропически ъгъл — великият Валентин Вишневски — ми се стори удивително „наше момче“. Млад, с меки нервни очи на слабото лице, с нежна и дълга юношеска шия, излизаща от отворената яка на бялата риза — нима на него са известни дълбочините на човешката душа! Да го нарека не докторе, а просто Валик, да го поканя в моята хасиенда, да пием чай на верандата и да слушаме нощния концерт на гората…

— Здравейте, Вие сте сигурно Иржи Михович?

— Да, докторе.

— Наричайте ме просто Валик… Защо стоите? Желаете ли лимонада? Астро-кола?

— Ако сте все така любезен, чашка коняк.

— С удоволствие.

Той постави на масата две старинни чашки.

— Дванадесетгодишен… Е, кажете, Иржи. Кажете какви ветрове ви довяха в моята колиба?

Аз прекрасно разбирах, че цялата тази увертюра преследва една цел: да застави пациента да се довери, да угаси неговата болезнена мнителност. Но трябва да кажа искрено — увертюрата беше изпълнена от майстор. Ако можеха да се предадат на книга полурадостните, полувиновните усмивки на Вишневски, неговите дружески, ласкави маниери, малко звънливият му глас, еднакво отдалечен и от официалността, и от фамилиарността, би било вълшебно. Така и така аз не се готвех да скривам нищо.

— Не го смятайте за обида, Валик, но… аз не съм този, за когото ме смятате. Да, аз съм старшият пилот в групата „Пети координати“ и затова вече много години се щурам в пустотата. Ние много рядко виждаме даже станциите от външния пояс, да не говорим за населени планети. Сам знаете, нашите опити… И въпреки това в разрез с вашите очаквания не ме преследват космически призраци, не се страхувам от самотата в кораба и спокойно се завръщам и от най-трудните рейсове. Аз съм на 32 години, идеално здрав, генетичната ми линия е чиста като лъча на светлината — нито един угнетителен комплекс в 20 поколения предци. Да… Вие навярно знаете, тези далечни предшественици са ми оставили необяснима любов към гората. Когато моят кораб се спускаше над гориста планета, обхващаше ме дива радост. Гората — това е най-прекрасното, което е създала природата. Планините са сурови и непристъпни. В степите пече слънце, разхождат се дъждове и бури. Морето пък само чака, за да те погълне. А гората… Аз неволно сега категоризирам като древните хора. Мъча се да разбера откъде е това в мен, родилия се на петдесет парсека от най-близкото дърво… Извинете.

— Нищо, продължавайте.

— Да, разбира се, вие сумирате наблюденията си. Накратко, имам малка къщичка на Земята в един от гористите райони на Северна Америка. Наоколо — прекрасна борова гора… Знам, че много мои приятели предпочетоха за отдих атолите в Тихия океан, палмовите горички на Индия, прериите на Тексас и хималайските върхове, но аз не мога иначе… Вие някога виждали ли сте борове?

— Да, при нас има борове.

— Много хубаво. Аз нарекох къщичката си хасиендата на свети Георги… Самата къщичка е построена от истински борови дъски. Неотдавна излязох в отпуск и, разбира се, веднага полетях към нея в прекрасния септемврийски Орегон. Представете си: верандата, вечерта, мушичките под абажура на нощната лампа, чашка черно кафе… Отгоре по върховете леко шуми вятърът, а под стволовете е тихо, топло и тъмно. Тук-там прилепи над къщичката. Поседях, пих кафе и отидох да спя. Бях така умиротворен, че не приличах на себе си. Посред нощ се събудих. Тишина. В стаята нито квант светлина. Зад прозореца — контурите на клоните и звезди. Лежа и си мисля: какво ме събуди? А в душата ми тревога. Главата ми гори. Никога не бях се чувствувал така. Това е престъпление — не спя, скоро ще се разсъмне, а тогава? Обърнах се и си затворих очите прилежно. Но толкова силен беше у мене анализът, че се отдадох на своя непонятен страх — какво имаше? Наоколо беше студено, Валик, жестоко студено. По-точно блуждаеше студът на очакването… Хвани се за последния сън, пък тогава иди бързай за някъде… Присъни ми се замръзнал, неочаквано унил път, блуждаене по мъртвото, тясното, разделено на клетки пространство. Там няма опасности, само убийствената монотонност на работата. Когато пожелаеш спи, но не можеш. С други думи — случи се нещо ужасно. Ден след ден, година след година.

И очите в тъмната стая! Явно не бях сам. Някой внимателно и тихо ме следеше. Страхувайки се да ме обезпокои, следеше ме по кучешки, с големи гладни очи. Неговият живот зависеше от мен, да, само от мен. Аз — отровеният, поквареният човек-двигател бях стопанин, хазаин на живота на няколко още по-слаби същества. Те ме очакваха, когато се прибирах вечер, както са очаквали първобитния ловец от джунглата; те пазеха моя кратък сън, страхувайки се да се изкашлят в задушния въздух на моята колиба… Усещах миризмата им…

Не, сутринта всичко свърши. По-късно ми се удаде да разбера… Някога на мястото на моята гора се е намирал огромен град. Дори сега археолозите още намират находки сред боровете. А в града са живеели милиони хора. Те са се раждали, раснали. Растяла е и тяхната злост, не им е достигал кислород, светлина, простор. Те са се яли помежду си… И са работили еднообразно, организирано, всички като един, от поколение на поколение — от начало се мъчили, после свикнали, затъпявали, рефлексно извършваш заучени операции. Стареели, умирали… В тази нощ аз бях един от тях…

— Ясно — каза Вишневски и стана от бюрото. — Вие не сте първият и не сте най-трудният. Работата е в това, че Земята има голямо минало. Неговите отгласи най-добре се чуват в пустинните резервати. Във времето остават не само ръждиви скелети — във времето нищо не се губи. Вие сте здрав, Иржи. Това е просто неизвестен на науката вид информация, така да се каже, дългосрочна телепатия, записала с непонятни кодове чувствата и мислите на нашите предци.

Той извади от чекмеджето на бюрото неголяма обемна фотография и ми я подаде. Повъртях я в ръцете си. На снимката се виждаше мъжка глава на средна възраст. Жилите на шията му бяха напрегнати като буксирни въжета, косите настръхнали над смръщеното чело, зъбите захапали долната устна, като че ли мъжът едва сдържаше вик от болка… Очите бяха светли, луди и едновременно с това молещи.

— Това е един от моите пациенти. Той има вила на територията на бивша Полша.

— И от какво е?…

— Познавате ли историята, Иржи?

— Мисля, че да.

Валик сложи снимката на бюрото.

— Преди четиристотин години недалеч от тук е имало град. Казвал се е Освиенцим…

Край