Георги Островски
През черната пустиня

— Как мислиш ти, къде е сега „Летящата искра“? — попита ме Капитанът.

Аз повдигнах глава. Прозрачният купол на нашата командна капсула идеално пропускаше радиоехото. Далече във висините тежки облаци простираха огромните си тела. Импулсите на радиозрението се отразяваха от тях. Над нашата планета, както винаги, тежеше повсеместна непрогледна стена, зад която се простираше безкрайната Черна пустиня.

Капитанът включи двигателя. Сега облаците бягаха край нас един след друг и внезапно ние ги видяхме в някакъв съвършено нов вид. Те запазваха привичните си очертания на причудливи кули, на лодки с огромни платна, на застинали вълни и всичко това непривично релефно — с дълбочини, залени от тъмнина, през които тук-там се промъкват потоци светлина, скалисти стени, украсени със сияния, които всеки миг са готови да се запалят и изгорят, разпръсквайки черната пепел на тъмнината.

Ние постепенно разбрахме, че очертанията, възприети в началото като облак, не са нормално отражение на радиоимпулсите, а на оптическите уреди, които в нашите постоянни гъсти мъгли действуваха само на много близки разстояния.

— Внимание, два обекта! — едва успях да извикам.

Всичко стана мигновено. Нашата командни капсула се наклони настрана. Усещането, че тя започва да се сплесква и деформира, прониза съзнанието ни. Оглушаващата празнота на космоса заблъска от всички страни.

И само след секунда… или след час, отново се появиха очертанията. Отначало неясни и неопределени. Едва сега разбрах, че Капитанът е забелязал опасността преди мене. Когато извиках, капсулата ни вече се е отдалечавала. Ние със своето прекалено плътно приближаване до облаците като по чудо не попаднахме в капан.

— Кой е там при вас? — прозвуча в слушалките развълнуван глас от централния пост за наблюдение.

— Всичко е наред — отрапортува Капитанът — търсим „Летящата искра“.

— Тази „Летяща искра“, изглежда, е невидима! — сърдито избоботи Началникът на поста. — Или нашият гравитационен наблюдател се шегува? Такава може би не е имало или пък… от нея се е откъснала огромна маса!

Сега ние висяхме под облаците на пределно безопасно разстояние. В резултат от това нашите радиоимпулси не се отразяваха от тях, както ставаше винаги, а преминаваха свободно. Радиоехото нито веднъж не се върна обратно. „Летящата искра“ не се виждаше никъде.

Облаците, налитащи един върху друг, се трупаха на купища, незабележимо и неочаквано меняха формата си. Беше лудост да наблюдаваш от такава близост неспокойни планини и клисури във вътрешността на облаците.

— Не е никак чудно — тихо заговори Капитанът, — че нашите прадеди са допускали в небесната обител да има разумни същества…

— Може би — прекъснах разсъжденията му аз — тази обител ние сме я пренесли сега на двеста хиляди километра по-далеч…

Капитанът погледна към мен.

— А „Летящата искра“, която лети към нас? Именно към нас.

— Но нали знаеш, че това тяло прави разни маневри по различни траектории, за да не прелети край нас, както това стана миналата година и по-миналата.

— Защо тези маневри да не са от естествени причини?

Капитанът не отвърна поглед от мен. Той разбра, че аз споря сам със себе си, така, както е правил всеки от нас в такива пълни с напрежение дни, когато „Летящата искра“ се приближаваше до нашата планета, целенасочено към нея, носеща вест от друг свят, за съществуването на който само две години по-рано ние даже не подозирахме. Може би този кораб ни носи и сега удивителни знания и ние сме длъжни да напрегнем сега всички свои сили, за да ги хванем и разшифроваме. Това ще бъде може би грандиозен скок напред към бъдещето…

— Или нещастие… — забеляза Капитанът.

— Внимание! — разнесе се тържествуващият глас на Началника от централния пост за наблюдение и на екрана се появи лицето му. — Внимание! Гравитационният наблюдател отново е хванал „Летящата искра“. Предавам координатите й…

Аз включих координатната мрежа от купола на капсулата ни. В точката на пресичащите се две бледо светещи нишки ние видяхме това, което по-рано все по-често наричахме „Летяща искра“. Тя се движеше равномерно, не много бързо.

— Виждам „Летящата искра“ — съобщи Капитанът.

— Добре ви чувам — отговори Началникът на поста. Официалната част на разговора завърши, но сигналът на центъра не прекъсна.

— Какво е поведението на „Летящата искра“? — изненадващо запита Началникът.

— За сега мирно.

— А ако тя се опита да влезе в контакт?

Капитанът мълчеше.

— А ние? — На пулта засвятка сигналът „Блокова защита“. — Ние какво ще правим? Ще отговорим ли? Или ще замълчим?

— Да почакаме — отговори спокойно Капитанът.

Наблюдаваното в диска движение на „Летящата искра“ забележимо се ускори. Тя неотклонно се приближаваше към нас. Аз и Капитанът гледахме през прозрачния купол как „Летящата искра“, водена от нечия силна воля, се плъзга по Черната пустиня.

— И все пак това може да бъде астероид? — питах се аз гласно.

— Отломък от небесните тела? Всичко може да бъде. Но съмнително е това да бъде астероид. Даже е съмнително да е някаква „Летяща искра“. Това е кораб и ние не можем да избегнем срещата с него.

Изпищя сигналът на Централния пост за наблюдение.

— Момчета — чухме развълнувания Началник, — гравитационният наблюдател отбелязва незначително, но равномерно намаляване на масата на „Летящата искра“!

— Ето на… — Капитанът като че ли очакваше това съобщение. — Сега ти разбираш ли какъв е този отломък, в който…

— … има двигател — допълних аз.

Да, това беше кораб. Той се приближаваше към нашата планета. С включени двигатели?

— Значи той убива скоростта. Вярно! — потвърди Капитанът собствените си мисли.

Той беше възбуден, лицето му пламтеше. Уточняваше траекторията на „Летящата искра“, определяше предполагаемото място за влизане в атмосферата. — Блокова защита, нулева готовност — превключи той тумблера за викане връзка.

… Хубаво е, че тази „Летяща искра“ е трета по ред. Първата преди две години открихме, когато премина, едва не заоравайки по повърхността на нашата планета. Скоростта й беше такава огромна, а самото явление толкова невероятно, че се възприе като халюцинация. Когато след година край нас прелетя втора „Летяща искра“, ние вече знаехме, че в Черната пустиня има кондензирани маси с гигантски размери. До тях не достигат или не се отразяват импулсите на радиозрението. Установи ги откритият гравитационен наблюдател…

— Я чуй! — с някакъв странен тон се обърна към мен Капитанът. — Не ти ли се иска да провериш моите изчисления?

Той ми подаде изходните данни. Аз изградих формулата, проведох изчисленията, получавайки параметрите на траекторията.

— Всичко е вярно — казах аз. — „Летящата искра“ действително се приближава. Но не към нас, а край нас и по всичко личи, че ще прелети край нас.

„Летящата искра“ се движеше върху фона на координатната мрежа, все по-бързо пресичаща вертикалите.

— Как мислиш ти, може все пак да предадат сигнал за готовност? — отново заговори Капитанът.

— Не зная… сега ми се струва, че най-добре е да чакаме.

— Но ето, че тя се отклонява, отива си! — възкликна Капитанът. — За трети път се измъква, даже поглед не хвърлиха към нас. А четвърти случай може и да не ни се удаде вече.

На екрана се появиха Началникът и Ръководителят на блока за защита.

— Деца — каза Капитанът, — тя премина покрай нас. — В гласа му звучеше огорчение и може би скрита молба.

Едно оставаше ясно — все повече, както се вижда, я опознавахме. Чувствуваше се, че всички сме изтощени от напрежение, тревоги и неизвестност.

— Ти предлагаш сигнал за готовност? — попита Началникът на поста.

— Не знам… Такъв случай не е имало в цялата наша предишна практика в историята, може би няма да има и в бъдещето. А ти какво предлагаш?

В настъпващата тишина отчетливо се чуваше лек, предпазлив шум, както че ли някой се е притаил и се ослушва задъхан. Това беше „фонът“ на каналите за връзка.

— Добре! — съгласи се Капитанът. — Ние ще я проследим дотолкова, доколкото нашите гравитационни наблюдатели могат да я „държат“. Ние знаем направлението, откъдето тя ще пристигне. Знаем също, че в това направление има много сгъстени маси. Остава уверено да предполагаме, че тази маса е Небесната земя. Навярно тя не за първи път изпраща „Летяща искра“. Изобщо може би е по-добре, че те не ни забелязват. Така ние по-спокойно ще проведем експеримента си над тях.

„Летящата искра“ действително летеше с такъв курс, който й осигуряваше възможността да мине покрай нас. Все нови и нови данни показваха, че е влязла в траектория от Небесната земя, а уточненията от данните свидетелствуваха, че „Летящата искра“ ще премине почти на двеста хиляди километра от нашата планета.

— Двеста хиляди километра, плюс-минус петнайсет хиляди — замислено говореше Капитанът. — Това е достатъчно, за да я наблюдаваме спокойно.

— Ако тя не направи изненадващо корекция на траекторията си…

— Или ако не изхвърли някое тяло.

Предположенията станаха действителност. Движещото се петно по координатната мрежа започна да се раздвоява.

Капитанът още не беше успял да протегне ръка към пулта за връзка и от поста за наблюдение се обадиха:

— Как ни чувате? Как ни чувате? — тревожно напираше в шлемофона гласът. — „Летящата искра“ се раздвои! Разбрахте ли ме? Разбрахте ли ме?

Ние още не бяхме разбрали добре какво става. Петното продължаваше да се разделя и изведнъж очите ни виждаха вече отделни петна, които се оформиха в тела. Корабът се беше разделил на две „Летящи искри“.

— Тяхната маса се отнася, както едно към две — твърдеше гласът на Началника на поста. — Както едно към две…

Полетните линии на двете „искри“ вече видимо се различаваха. Голямата продължаваше да се движи по предишния си курс, а малката… Малката се насочи точно срещу нас.

Капитанът поиска Блок за защита.

— Пристъпете към създаване на микроатмосфера около „Искра“.

— Разбрах ви.

— Слой от въглероден двуокис деветдесет и пет процента… налягане до двадесети пет единици. Температура до триста.

Капитанът спокойно, както на тренировка, диктуваше всичко необходимо за защитния блок, мерки, които бяхме длъжни да вземем, за да създадем естествени условия, които „Летящата искра“ неминуемо трябваше да преодолее по пътя си до нашата планета.

„Летящата искра“ се носеше към нас почти без да намалява скоростта си. Тя така се нагорещи, че можеше да се наблюдава с оптически уреди като малко облаче-мъглявина. Радиозрението я хващаше като ослепителна светлина, оставяща след себе си къса пламтяща опашка.

Тя се приближаваше към облака. Скоростта й се беше намалила тридесет пъти, но и сега се движеше, както и преди, наподобяваща падащо тяло. Капитанът изведе нашата капсула далече встрани: кой знае какво ще произлезе от срещата на „Летящата искра“ с облаците.

Тя с неудържим тласък прониза облаците. Възможно е да е имала съответна своя защита, възможно е облаците да не са оказали въобще никакво съпротивление.

Капитанът се свърза с Блока за защита:

— Налягане? Температура? Микроатмосфера?

— Всичко е до необходимия предел… — разтревожено доложиха от Блока.

— Ако не я задържите до няколко минути, тя…

— Разбрано! — отговори ни Блокът. — Чакаме команда.

— Не може да бъде да не са ни разбрали — прошепна Капитанът. „Летящата искра“, разгаряща се и светеща, налиташе към нас, издухвайки силен горещ вятър, забулена в неразпръскващи се мъгли, единствената среда на мъртвата Черна пустиня. Впрочем, вече не единствената.

Капитанът протегна ръка към тумблера за активна защита. В този момент се разнесе кратък шум, лостът на тумблера сам отскочи в крайно положение и включи всички устройства, които…

Ръката на Капитана остана неподвижна във въздуха. „Летящата искра“, като че ли схванала критичния момент, когато неминуемо трябваше да се случи нещо, рязко намали движението си. Тя започна да изстива и да потъмнява. Над нея послушно изплющя парашут и платната му се опънаха. Полюшвайки се под парашута, към нас бавно се спускаше кълбо с диаметър около метър.

— Изглежда…

— Да, изглежда съвършено миролюбиво! — разсмях се аз.

— Изглежда…

С умоляващ поглед аз гледах Капитана. Той разбра моето нетърпение. Нали самият той беше проектирал за такъв момент да има патрулен диск в капсулата.

— Бъди внимателен! — предупреди ме той. — Много внимателен! При първия признак на опасност веднага се върни обратно!

Ние стиснахме ръце. Между нас се спусна стена, втора, трета. Аз вече се намирах в патрулния диск. Дискът още не беше се отделил от капсулата, все още бяха единно цяло, а аз вече не виждах Капитана, само чувах неговия глас.

Катапултът ме отхвърли далеко от капсулата и веднага двигателят ми се включи автоматически. Патрулният диск ме понесе към кълбото, висящо на парашута.

Това тяло продължаваше да се спуска спокойно, без да проявява признаци на живот.

— Той е съвсем гладък отвън! — предавах аз на Капитана. — Впрочем не, повърхността му е едва забележимо шуплеста и овлажнена… Аз вече съм съвсем близко. Ясно го виждам през окуляра. Мога да го докосна с ръчните устройства за външни манипулации.

— Не е нужно. Ние виждаме изображението му. Бъди внимателен! Ти си прекалено близо… Не попадай в неговата микросфера!

Аз прелетях под кълбото, обиколих го няколко пъти, вдигнах се над парашута му…

Каквото и да имаше в това кълбо — разумно същество или автомат, не можеше да не обърне внимание на моя диск.

В главата ми шумеше, пробождаха я игли, някакви свирки пищяха.

„Среща на два разума, победа над Черната пустиня“! — весело извиках тази фраза, която ние всички съвместно толкова дълго сме готвили, предвкусвайки мига, в който ще можем да я съобщим, и същевременно не вярващи, че този миг в края на краищата кога да е ще настъпи.

Капитанът се разсмя. За първи път в последно време се разсмя леко, без спотаени опасения. Разбира се, още нищо не беше свършено, но все пак работите вървяха добре, макар че в главата ми шумът нарастваше, свирките пищяха все по-силно и бодежите не преставаха.

Някаква странна топлина нахлу в главата ми — като топла вълна. Като тънка игла. Като леко опиянение.

Кълбото се виждаше ясно. Даже прекалено ясно, а приборната дъска пред мен тънеше в мъгла. Аз протегнах ръка, разпервайки пръсти. Но пръстите не се виждаха. Те се сливаха в цяла неясна длан.

Кълбото също се разсея. Само една точка остана ясно видима, както преди. Помъчих се отново да погледна към приборната дъска, но вече не я виждах…

— Аз загубих радиозрението… Нищо не виждам!

В това време почувствувах рязък тласък. Капитанът беше съединил отново моя диск с капсулата. В тази част на мозъка, където беше центърът на радиозрението и радиоориентацията, страшно нетърпимо пареше.

С отдалечаването от кълбото болките утихваха, но аз продължавах да не виждам.

Моят диск беше пуснат в района на медицинската служба. Чувах как Капитанът дава заповед никой да не приближава кълбото, докато не бъде изолирано неговото унищожително радиоизлъчване. После слушах нареждането да се направи и прикрепи на кълбото мощен радиогенератор. Накрая всичко стихна.

По-късно при мен дойде Капитанът. Аз не го виждах, само чувах гласа му.

— … Може би действително няма да има четвърта… — говореше той, без много да вярва сам на думите си.

— Ще има! Първата прелетя далеко край нас. Втората — съвършено близко. Третата пусна парашут. Те се целят в нас като в мишена. Значи, ние ще срещнем и четвъртия!

— И петия?

— И седмия, и десетия! — тържествуваше Капитанът.

— Когато пред нас беше безкрайността, така не говорехме… Ако ние мълчим, кълбото отново ще долети, все по-съвършено.

— Ние не можем никога да се отклоним, никъде не можем да се скрием. Нашата планета е на показ за всеки, който иска и който може да я види. А ако ние се отзовем, те също могат да ни приемат. Не трябва да се доверяваме на неизвестността, но трябва да се вярва в разума, в разума на тях, другите, на разума от другите планети.

Около мен мракът пробуждаше съмнения, в които неочаквано изчезваха и се възвръщаха шумът, стъпките, гласовете. Беше необходимо да привикна към тази ситуация…

* * *

Разсъмването рисуваше далечните контури на Тян Шан. Съзвездията бледнееха.

Ние стояхме в креслата на Централния пункт за далечни космически връзки. Изобщо експериментът ни се беше удал. На двеста милиона километра нашата трета станция прелетя със страшно голяма точност за разлика от първите две и сполучливо изведе изследователски спътник на тази планета, която упорито се криеше под гъстите облаци.

Сега ние вече знаем, че при такива условия на налягане, температура, състав на атмосферата, каквито съобщи радиоизлъчването на кълбото, разумен живот на планетата не може да има.

— Но предаването се прекрати едва-що парашутът бе слязъл на повърхността на планетата — намеси се операторът.

— Глупост! — засмя се инженер-изпитателят. — Сигурно вътрешната му антена е попаднала в засенчено пространство. На следващия спътник ще направим такава антена и такъв предавател, които ще излъчват радиовълни даже ако спътникът претърпи космическа катастрофа.

Операторът също се засмя. После отправихме погледи към небето, към голямата бяла звезда, която трепкаше, също като че ли сигнализираше, и която не предполагаше какво я очаква в предстоящата година.