Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Все может быть?… [= Все может быть…], (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, броеве 2,3/1971 г.

История

  1. — Добавяне

До излизането от подпространството оставаше всичко минута и половина. И изведнъж нещо стана. Замятаха се като изплашени стрелките на приборите, изскочиха от скалите, опряха се в ограничителите и затрептяха. Отнякъде вътре в звездолета се чуваше глухо бучене. То се усилваше заплашително и се превръщаше в раздиращо пронизително свистене. Сякаш ей-сега ще се пръсне металът. Зад дебелите полупрозрачни прегради на илюминатора блесна ослепително-синьо сияние.

Но хората нищо не виждаха, нищо не чувствуваха. Те лежаха в йонизационни вани с наркоза, безчувствени към това, което ставаше. Автомати управляваха звездолета.

Свистенето достигна непоносимо високи тонове и рязко се прекъсна. В същия миг се върнаха към предишните си деления многочислените стрелки и непроницаемо-мъртвият мрак на подпространството се смени с живата чернота на обикновения свят, прорязан от сиянието на безбройните звезди…

 

 

Трима души нетърпеливо се вглеждаха в екрана. Преди шест години в същата тази кабина те, притиснати един до друг, също така мълчаливо наблюдаваха как в сиво-синкавата мъгла се губи изображението на Земята. Тогава те бяха петима.

След шестгодишни космически скитания те се връщаха към родната планета.

Шест години… А там, на Земята, по техните изчисления бяха преминали тридесет.

— Земята… — въздъхна Ола.

Те следяха непрекъснато малкото, бавно увеличаващо се синкаво кръгче в центъра на екрана, но обичайната радост от завръщането, кой знае защо, я нямаше. Може би защото там някъде, зад мъртвата пропаст на подпространството, те оставиха двама от другарите си. Но в края на краищата Космосът иска жертви. И те знаеха какво ги очаква.

Гнетеше ги друго: без да се колебаят, те пожертвуваха тридесет земни години за идеята, но нищо не постигнаха. Зад тях останаха десетки планети и никъде не откриха нито едно разумно или просто живо същество.

— Защо? — Ола се сви край пулта и стисна ръцете си. — Защо беше всичко? За да се върнем към самото начало ли?

Анс беше по-голям и по-опитен от другарите си. И за него това беше вече втора експедиция и — второ разочарование. Той прекрасно разбираше за какво мислят сега неговите спътници. И каза, сякаш без да се обръща към никого, но това беше отговор на думите на Ола:

— В науката всякакъв резултат — даже отрицателният — е резултат.

Рон рязко се извърна от екрана и без да гледа Анс, произнесе сухо:

— Защо? Та нима ти по-лошо от мене знаеш, че в дадения случай това е неприложимо. Какво узнахме? Че на двадесет и три планети няма живи организми. Но пък това не изключва възможността, че на двадесет и четвъртата те могат да съществуват. Ние нямаме никакъв резултат, Анс.

— Все пак, вероятност…

— Остави. Ти просто търсиш потвърждения на своите теории. А ние… Ние с Ола летяхме за друго.

Анс не отговори. А и какво да говори, когато Рон е прав. Като математик Анс знаеше, че вероятността да съществуват планети, населени с високоразвити разумни същества, е малка. И даже направи сензационно изследване, с което доказа, въпреки мнението на всички, че Земята е единствена обитаема планета. И в същото време, без да обръща внимание на това, участвуваше в търсенето на други цивилизации, гореше и се надяваше и всеки път, когато неговите песимистични формули все пак се оправдаваха, изпитваше най-искрено разочарование. Анс не можеше да разбере сам себе си — като че ли в него живееха двама Анса: и ако единият тежко преживяваше всяка несполука при космическото изследване, за другия — Рон беше съвършено прав, — за другия те служеха само като потвърждение на неговите изчисления. И въобще математиката научи Анс на много. Тя го направи разсъдлив и неприбързан.

А Рон беше нетърпелив и горещ.

— Да, ние с Ола летяхме за друго — повтори той.

Анс мълчаливо отиде към прозрачния шкаф на централния контролен регистратор, който отбелязваше показанията на приборите, и започна да преглежда лентата. Веждите му се издигнаха и лицето му прие учудващо-съсредоточено изражение. Той се вгледа в записа, след това върна лентата назад, прегледа я още веднъж и повдигна рамена.

— Влизаме в зоната — кратко съобщи Рон. — Ориентация?

Анс остави лентата и се долепи до окуляра на астронавигатора.

— Курс? — запита Рон, а ръката му беше допряна до копчето за ръчното управление.

Анс мълчеше.

— Курс? — повтори Рон.

Анс мълчеше.

— Какво се е случило?

— Нещо не е в ред с приборите — неуверено съобщи Анс. — Ола, а как е връзката?

— Координационният център не отговаря — отговори Ола.

— Ще почакаме — спокойно реши Анс. — А засега да вземем курс по главната телеустановка.

Настъпи най-притеснителното време — последните часове от полета.

Накрая Рон, като погледна скалата на радиовисотомера, съобщи:

— Влизаме в зоната!

Той натисна копчето на таблото, като приведе в действие системата за връзка със Земята преди приземяването. Звездолетът изпрати условни сигнали, с които оповестяваше на земните станции за приближаването си.

Сега и тримата непрекъснато гледаха окото на индикатора над пулта. Сега Земята ще хване звездолета в конуса на радиовълните и ще поеме управлението. Тази операция беше проверена до съвършенство много отдавна и тримата предварително знаеха какво ще стане. Още минута, минута и половина и контролното око ще заблести с изумрудени светлини, а това ще означава, че полетът фактически е завършен, ако не за звездолета, то при всички случаи за тях. Всичко останало ще направи Земята.

Но преминаха не по-малко от три минути, а окото все още си оставаше безжизнено.

— Какво става там? — раздразнено каза Рон.

— Опитай се да се свържеш с космодрума, Ола — предложи Анс.

— Опитвам — отвърна Ола, — не отговарят.

— Странно — промърмори Анс. — А въобще нещо чува ли се?

— Музика? Подобна на джазова. И някакви гласове. Но е трудно да се разберат.

— Определи положението на „орбиталните“, Рон — разпореди се Анс. — Налага се да кацнем сами.

Рон се хвърли в локационната кабина, но след минута се появи в командното помещение развълнуван.

— Слушай, Анс! Орбитални няма!

— Какво значи „няма“? Те се движат по нови орбити?

— Няма ги въобще.

— Странно — замислено каза Анс и като че ли отговаряйки на собствените си мисли, добави: — Възможно ли е за тези години на Земята да са се изменили системите за кацане?

— Но нали ние не можем да се приземим сами — каза Ола.

— Ще оставим звездолета на кръгова орбита — реши Анс, — а сами ще се спуснем в аварийна ракета. Потомците ни нещо не много любезно ни посрещат.

Всичко беше готово за спускане. Оставаше само да затворят люка и да се натисне пусковото копче. Но преди да напуснат звездолета, Анс още веднъж погледна в командната кабина. Той се приближи към централния регистратор, прегледа лентата, откъсна от нея доста дълго парче, нави го внимателно и го сложи в джоба на комбинезона.

Ракетата са приближаваше към Земята. До нейната повърхност оставаха не повече от сто километра, но на сигналите, както и преди, никой не отговаряше. Затова пък предаванията на земните радиостанции сега се чуваха доста ясно. Ола включи приемника и веселите мелодии на джаза изпълниха ракетата. Като въртеше копчето за настройка, тя бързо премина през всички диапазони — навсякъде звучеше само музика.

— Може да се помисли, че те имат някакъв всеобщ празник — предположи тя.

— Изглежда — раздразнено отвърна Рон. — Може би на Земята сега само това правят — веселят се. Иначе как да се обясни мълчанието им?

— Тридесет години е голям срок — замислено каза Анс. — Още повече в нашето стремително време.

— Какво ще правим?

— Ще кацаме. И най-добре на тридесет и втория космодрум в Средиземно море, ако, разбира се, все още съществува.

— Че къде може да се дене? — удиви се Рон. — Това е дежурен космодрум, специално предназначен за приемане на експедиционни кораби.

Анс повдигна рамене.

— Всичко може да се случи… Да кацаме!

— Като на чужда планета — тъжно забеляза Ола.

Рон погледна циферблата на прибора, който пазеше от деня на отлитането времето по нулевия меридиан на Земята. Осем часа и шестнадесет минути. Той по навик хвана Слънцето с визьора и натисна копчето на пулта. Всичко останало трябваше да изпълни автоматиката.

Ракетата послушно пое курс и плавно навлезе в облаците. Тримата гледаха напрегнато на контролния екран.

Когато сивата пелена се разнесе, те видяха, че космодрум няма, а под тях е плътна водна повърхност. Ракетата бавно се спускаше…

Анс се наклони към пулта, придвижи ръчката, променяйки режима на работа на двигателя. Но този път ракетата не се подчини и продължи спускането.

— Аварийният комплект, лодката! — заповяда Анс.

Полюшвайки се на леките вълни, те гледаха как изчезваше под водата оранжево-бялата тръба на ракетата. Тя потъваше вертикално, сякаш паметник. Изплува и се залюля шамандура, която обозначаваше мястото, където потъва ракетата.

Рон огледа хоризонта и въздъхна дълбоко.

— Земя…

— Вода — уточни Ола.

— Както и да е — каза Анс, — нашето пътешествие завърши. Е, Ола, може би сега ще успееш да се свържеш с някаква база.

Ола извади от херметическата кутия портативна радиостанция и изпрати в ефира сигналите на звездолета.

Но както и по-рано, отговор нямаше.

— Къде все пак пропадна космодрумът? — запита Рон.

— Възможно е да се е насъбрала грешка в молекулярния генератор — предположи Анс — и в резултат ние сме се определили неправилно.

— В генератора! — удиви се Ола. — За шест години? В най-лошия случай някаква хилядна от секундата.

Анс не отговори нищо: той попипа с ръка джоба на комбинезона си, където лежеше лентата със записа от контролния регистратор.

— А вие нищо ли не чувствувате? — тревожно запита Ола.

Анс и Рон я погледнаха въпросително.

— Някак тежко се диша, като че ли сме на голяма височина.

— Действително — съгласи се Рон. — Аз също чувствувам някакво притеснение.

— Може би ние сме на някакво високопланинско езеро? — предположи Ола.

— Аз не зная планинско езеро с такива размери — със съмнение каза Анс.

— Но твоите знания са с тридесетгодишна давност — възрази Рон. — Тогава много неща можеше да ги няма.

— Ето какво — реши Анс, като гледаше мрачно надвисналото над водата небе, — налага се да използуваме старинния способ. Ще изберем направление по компаса и ще се придвижим. В края на краищата тази „вода“ има някъде бряг. А през нощта може би небето ще се очисти и тогава ще се ориентираме по звездите.

Но през нощта и на следващата сутрин небето беше все така безпросветно сиво. Брегът също не се показваше. Няколко пъти високо прелетяха самолети, те сигурно бяха рейсови. Рон пускаше ракети, но те, изглежда, не привличаха вниманието им. Към средата на втория ден ги взе на борда си голям океански лайнер. На неговия белоснежен борд беше написано нещо с неизвестни букви. Командата и пасажерите приказваха на някакъв странен език, който напомняше смесица от английски, руски и френски с примес на някакви африкански наречия. Но колкото и чудно да беше, смисълът на думите беше понятен. На свой ред хората на борда също без особен труд разбираха езика на пътешествениците. Но никой за нищо не ги разпитваше. Просто ги заведоха в свободна каюта, пренесоха нещата им от лодката.

— Може да се помисли — каза Рон, — че такива срещи в океана стават едва ли не всеки ден.

— А мен най-много ме удиви техният език — забеляза Ола. — Нима са изнамерили в наше отсъствие някакъв общ език.

На вратата се почука. В каютата влезе висок представителен беловлас човек с бял кител, с блестящи копчета.

— Радвам се да ви приветствувам на борда на „Амадея“ — произнесе той доста учтиво. — Какво се е случило с вас? Корабокрушение? Може би авиационна катастрофа?

— Ние се връщаме от космически полет — обясни Анс — и бяхме принудени да кацнем в океана.

Кой знае защо, капитанът леко се усмихна и внимателно огледа Анс, след това Рон и Ола.

— Не разбирам защо се усмихвате — не издържа Рон. — Тук няма нищо смешно. Ние отсъствувахме тридесет години.

— О, да, да — кимна капитанът, — разбирам, разбирам.

— Моля ви — с официален тон произнесе Анс, — съобщете за нашето пристигане.

— О, да, да, разбира се — отново кимна капитанът и при това някак странно се усмихваше. — Разбира се.

— Може ли да научим на кого принадлежи този кораб и накъде пътуваме? — осведоми се Анс.

— И коя година е? — добави Ола.

Но капитанът само хитро присви очи и като се поклони, учтиво излезе от каютата.

— Нещо не ми харесва това — забеляза Рон, когато вратата се затвори след капитана. — Не са ли много неясностите?

— Аз ще се изкача горе и ще се постарая да намеря някой по-разговорлив — предложи Ола.

— Да почакаме — реши предпазливият Анс. — Рано или късно всичко ще се изясни.

До сутринта никой повече не ги безпокои.

След закуска капитанът се яви отново и съобщи, че през деня корабът ще пристигне в пристанището. Отново отклони подробен разговор и вежливо се сбогува.

Последните часове от принудителното плаване минаваха особено бавно. Рон и Ола дремеха на койките си. Анс приседна до масата и разви парчето лента от регистратора…

Накрая корабът влезе в пристанището. Вратата на каютата беше отворена и космонавтите, без да чакат покана, се изкачиха горе.

Макар че техните яркооранжеви комбинезони доста рязко се отличаваха от светлите дрехи на повечето от пътниците, никой не им обръщаше внимание.

На палубата цареше обикновената суетня, предизвикана от пристигането в голямо пристанище, и космическите пътешественици с труд намираха свободно място на борда.

— Отново нещо непознато — забеляза Рон, като погледна брега, където правите линии на грамадните сиви здания отиваха в облаците.

— Прилича на Ню Йорк, но това не е Ню Йорк — каза Ола.

— А друг подобен град аз не си спомням — замислено произнесе Анс.

— Но за тридесет години биха могли да ги построят напълно — възрази Рон. — Нима не е така?

Анс замълча.

Когато „Амадея“ беше привързан, на борда се изкачи човек в униформа и се приближи към тях. Той се представи като служещ от градското управление и съобщи, че му е наредено да ги заведе в хотела.

Като остави космонавтите в хотела, той им каза, че на другия ден сутринта ще ги приеме Главният учен експерт.

Нетърпеливият Рон предложи да тръгнат веднага из града, но Анс го разубеди. Действително в своите комбинезони на улицата, те биха изглеждали най-малко нелепо. Други дрехи нямаха. Нямаха и пари. Добре, че не им искаха да плащат за храната.

— Ще потърпим до утре — каза Анс. — Възможно е сутринта нещо да се изясни.

Вечерта Рон и Анс излязоха на балкона. Откъм океана духаше свеж ветрец, но небето както и преди си оставаше оловносиво. Някъде в тъмното глухо шумяха вълните.

— Послушай Анс — каза Рон — и все пак не са ли доста много изненадите за два дни? Пропадналият космодрум, пониженото налягане, странният език, неизвестният град, а и не много тържествената среща за хора, които се връщат от такава експедиция. Някакъв служещ от градското управление…

— Кой знае, може би за тях такива събития са станали обикновено нещо?

— Съмнявам се. Аз забелязах нещо съвсем противоположно. Автомобилът, с който пътувахме, явно беше по-малко съвършен от колите от наше време. И лайнерът, и самолетите, които прелитаха над нас. Ти обърна ли внимание, че никъде няма нито едно изображение на ракета? А по нашето време ракетата беше емблемата на века… Анс, струва ми се, че те въобще не знаят какво е ракета. Какво се е случило Анс? Нима за това време те са се върнали назад?

— Виждаш ли, Рон — бавно каза Анс. — Нещо се е случило, когато излизахме из подпространството. — Той извади лентата на регистратора и я разви направо на перилата на балкона. — Гледай! Виждаш ли тази празнина в записа?

— Че защо мълча? — удиви се Рон.

— А какво можех да кажа? — отговори Анс. — Аз и сега не зная нищо определено.

— Но даже ако нещо се е случило — с напрежение в гласа каза Рон, разглеждайки лентата, — нали това би могло да повлияе само на нас, а не на тях.

— Не зная. Всичко това предстои да се изясни.

Някъде долу в града удари полунощ.

Рон машинално погледна часовника си.

— Още една загадка — възкликна той учудено.

Анс повдигна вежди въпросително.

— Вчера, когато ни взеха на кораба — обясни Рон — аз си сверих часовника с корабния. А днес в пристанището видях, че е избързал с цели двадесет минути. Аз отново го сверих, но сега отново е напред с осем минути. Осем минути, Анс! А това е хронометър с кварцов стабилизатор.

— Възможно това да е повлияло и на часовника ти — Анс кимна към лентата на регистратора.

— Не разбирам защо да не разпитаме някого: коя година е сега, що за град е този, най-после в коя страна се намираме?

— Става нещо не съвсем обикновено — бавно произнесе Анс, като подбираше думите си. — По-добре да не изпреварваме събитията.

— Гледай, Анс, гледай! — Рон го хвана за ръката.

Горе облаците постепенно се разпръскваха. Между облаците вече можаха да се видят отделни звезди. Те ставаха все повече. Рон и Анс с напрегнато внимание се вглеждаха в небето. Изведнъж силен порив от вятъра прогони и последните облаци, над тях като че ли се вдигна театрална завеса и в цялото си великолепие засияха звезди.

Рон и Анс замряха. Всеки от тях вече разбра, но беше необходимо време, за да укрепне в съзнанието догадката.

В прозрачната висота над главите им се разстилаше съвършено чуждо небе.

— Това… не е Земята — прошепна Рон, — а ти, Анс, ти досещаше ли се?

— Досещах се. Но предположението изглеждаше неправдоподобно: самолети, лайнер, хора — доста голямо сходство.

— Да, да, самолети, хора — Рон явно беше разстроен. — Но това не може да бъде, Анс!

— Това е! — твърдо каза Анс. — На чудното може да се учудиш, но трябва да се примиряваш. Нищо не може да се направи.

— Но ние даже не знаем как се озовахме на тази нелепа планета? — гласът на Рон трепереше. — Защото това значи, че ние не можем да се върнем на Земята.

— Това е особен въпрос — меко каза Анс, — възможно е да ни се удаде да разчетем записа на регистратора. Но защо казваш на „нелепа планета“? Ние все пак намерихме себеподобни! Ти сам мечтаеше за това.

— Даже премного подобни — промърмори Рон.

В полумрака на балкона се мярна сянка.

— Ола?

— Аз всичко чух — прошепна девойката.

Те стояха един до друг и гледаха лежащия в краката им блестящ с огньове неземен град!

Ола първа наруши мълчанието:

— Не, не, всичко е твърде неправдоподобно! Аз съм готова по-скоро да се съглася с това, че са се преместили звездите на небето, че се е случило нещо с хората. Тук е почти както на Земята. Нима може това да бъде просто съвпадение?

— Не, Ола, това не е просто съвпадение — каза Анс. — Сходството, за което говориш ти, може да се разбере. Както изглежда, жителите на тази планета са се развивали в почти еднакви условия, както и земните. Тук действуват същите физически закони, техните прояви са почти еднакви със земните. И няма нищо чудно, че техните инженери и учени са дошли до същите научни и технически решения.

— А ти как ще обясниш — намеси се Рон, — че именно ние, благодарение на чисто случайно стечение на обстоятелства, попаднахме точно на тази планета, където има не просто цивилизация, а почти земна цивилизация.

— Ако в цялата Метагалактика има дори една такава планета, то вероятността за попадение вече не е равна на нула. А ако вероятността не е равна на нула — по принцип събитие може да стане. И най-доброто доказателство е, че то действително се случи.

— Всичко това, взето заедно, е просто невероятно — каза Ола — особено сходството на езиците.

— Не се ли удивяваме доста на редките явления — бавно произнесе Анс, като че ли разсъждаваше гласно сам със себе си. — Ако се замислим, то удивително е тъкмо това, което много пъти се повтаря.

— Какво искаш да кажеш с това? — не разбра Рон.

— Някакъв нов космически обект, единствен по рода си, предизвиква шок у астрономите. А изобилието на приличащи си една на друга звезди и галактики им изглежда естествено. Но не е ли по-удивително това, че в различните области на Вселената се образуват почти еднакви звезди и галактики?

Анс прекара ръка по лицето си.

— Аз трябва да помисля, Ола. Аз трябва да помисля.

 

 

Когато на следващата сутрин ги представиха на Главния експерт, Анс без всякакви предисловия обяви:

— Ние долетяхме при вас от друга планета и искаме да установим контакт с вашата цивилизация.

Главният учен експерт, много напомнящ земен академик от класическите времена, като чу тези думи, не се учуди, както можеше да се очаква, а се усмихна със същата усмивка, както и капитанът на лайнера. Той монотонно произнесе:

— Вашата версия предизвиква напълно законни съмнения. Повечето учени смятат, че никакви други цивилизации не съществуват въобще. Що се касае до предположението, че при нас могат да долетят другопланетни космонавти, приличащи на самите нас като две капки вода, то съгласете се сами, това изглежда просто смешно.

— Можете да се смеете — любезно каза Анс — ние действително сме от друга планета.

— Тогава няма ли да се опитате да обясните този парадокс, млади човече? — все със същия безразличен тон произнесе експертът.

— Ще се опитам — спокойно каза Анс, — защото това е парадокс не само за вас, а и за нас. Аз очаквах този въпрос и съм мислил над него.

В безцветните очи на експерта блесна нещо подобно на интерес.

— Във Вселената има множество еднотипни звезди и еднотипни галактики — продължи Анс, — нима не е логично да се предположи, че трябва да съществуват и достатъчно много еднотипни планети?

— Логично е — съгласи се експертът.

— Но защо в природата възникват еднотипни обекти? Да, защото светът е един и в сходните физически условия действуват едни и същи закони.

— Не споря — апатично забеляза експертът. — Аз говоря за това със студентите си от първи курс.

— Значи вие трябва да се съгласите с мен. Ето така по пътя на еволюцията се определят основните закони, а нейният резултат зависи от устойчивостта. Преживяват само устойчиви обекти. А в сходни условия те трябва да бъдат еднакви.

Докато Анс говореше, искрицата интерес, която беше светнала в очите на експерта, безнадеждно угасна.

— М-да, строго научно — промърмори той с кисела физиономия. — Но нали така е написано във всеки учебник.

— Прекрасно — каза Анс. — Защо тогава вие се съмнявате?

— Такава е теорията — уморено произнесе експертът, като че ли на него му се е случвало да обяснява това хиляди пъти. — Но тя, уви, не е потвърдена от факти.

— Ние сме този факт, който я потвърждава — усмихна се Анс.

— Този факт е доста невероятен за такава вероятна теория.

— Ах, ето какво… — Анс, изглежда, започна да разбира. — Вие искате теорията да бъде невероятна? Моля, аз имам и друго обяснение. Боя се, че то ще ви се стори доста фантастично.

Експертът се усмихна скептически.

— Слушам ви.

— Защо от една клетка се развива куче, а от друга котка? Вероятно за това също е написано във вашите учебници. Генетически код — нали така? Програма на развитието, записана в хромозоми. А не може ли да се предположи, че такава програма съществува и в мъртвата природа?

— Доста любопитна мисъл — експертът явно се заинтересува. — Но къде е записана тази ваша програма?

— Най-вече на уровена на елементарните частици. Може би във вътрешната структура на протоните или неутриното, или на някоя фундаментална частица, от която се състоят останалите.

— Хм!

— Сега вече ви е понятно защо природата се повтаря: защо съществуват две еднакви планети и изглежда още много такива планети.

Рон и Ола с учудване гледаха Анс. Но експертът удовлетворено се облегна на гърба на креслото.

— Това вече е съвсем друга работа, стройно и красиво — произнесе той с такъв вид, като че ли изпробва нов неизвестен деликатес. — Сега първото условие може да се смята за изпълнено.

Анс не разбра какво искаше да каже експертът и затова дипломатично замълча, очаквайки.

— Надявам се, че освен тези, много интересни съображения — вежливо продължи експертът, обърнат към Анс, — вие имате и други, по-убедителни доказателства?

— За съжаление нашата ракета потъна в морето. И макар че мястото е отбелязано с шамандура, едва ли ще бъде възможно да я издигнем на повърхността.

— Така, така — каза експертът, отново усмихвайки се скептично. — Разбирам.

— Но ние оставихме звездолета си на орбита като изкуствен спътник — невъзмутимо продължи Анс. — На него има запасна ракета за кацане и, ако това е необходимо, всеки момент можем да я извикаме.

— Добре — съгласи се експертът. — Утре на обед!

Анс се поклони мълчаливо.

В колата Рон запита:

— Ти наистина ли вярваш в тази фантастична хипотеза?

Анс помълча малко, след това произнесе мрачно:

— Както каза един велик поет, трябва да се постулира невъзможното, за да се постигне невъзможното.

* * *

На следващия ден край града се бяха събрали много хора. Точно на обед се появи Главният експерт, а с него представители на властта и учени.

Тримата земни жители излязоха на специално заградена площадка. Ола, като настрои портативния предавател, изпрати радиокоманда на звездолета.

Настъпи тишина на напрегнато и търпеливо очакване.

Изминаха петнадесет минути. И изведнъж някъде във висините се роди тънко мелодично свистене. Ракетата за кацане се спускаше бързо.

Ето тя меко докосна земята и величествено застина.

Раздадоха се аплодисменти, поздравителни викове. Пред тълпата се разлетяха разноцветните огньове на фойерверките.

Земните жители стояха до своята ракета и чакаха. От групата, водена от Главния научен експерт, се отделиха трима. С тържествени стъпки те се отправиха към пратениците на Земята. Първият носеше в протегнатите си ръце кутийка, обвита в блестяща розова материя.

Като се приближи до космонавтите, той отвори кутийката, извади от нея три големи медала с ярко зелени ленти и тържествено ги окачи на всеки от гостите.

— Знаменателно — шепнеше Рон. — Първият междупланетен контакт.

След това този, който ги награди, предаде кутийката на един от съпровождащите го и вдигна ръка. Зацари пълна тишина.

— Приятели — произнесе той по микрофона, който му беше поднесен мигновено. — Приятели, днес аз имам удоволствието да наградя с почетни медали трима наши съграждани…

— Какво говори той? — учуди се Рон.

Но Анс го стисна здраво за ръката…

— Аз с удоволствие им връчвам тези награди — продължи ораторът — за най-добра мистификация през годината!

Тримата земни жители се спогледаха изумено.

— Нима не ги убеди даже ракетата! — удивено каза Ола. — Но нали те никога нищо подобно не са виждали!

— Сигурно именно затова — философски забеляза Анс. — Винаги по-лесно можеш да повярваш в някакъв невероятен фокус, отколкото да повярваш в реалността на неизвестното.

Тримата пратеници на Земята с бляскащите медали стояха мълчаливо пред възбудената тълпа, която възторжено приветствуваше победителите на популярния традиционен всепланетен конкурс за най-добра мистификация през годината.

В този момент те мислеха за това, че съвсем не е толкова просто да се установи контакт с друга цивилизация, дори ако тази цивилизация прилича на земната като две капки вода.

Край