Стефан Чирпанлиев
Шлемът

На всички в центъра за космически изследвания беше ясно — от новооткритата звезда излъчваха сигнали за помощ. Инженер Иванов работеше с шлема и бързо дешифрираше. Не можеше да се изясни дали там се водеше космическа война или ставаше някакъв гигантски природен катаклизъм.

Звездолетът „Гагарин“ беше готов за път. Само след няколко дни щеше да бъде синтезирано свръхтвърдото гориво в подземните лаборатории. До окончателната формула на синтеза оставаха няколко стъпки. Асистентът на инженер Иванов — Огнян — лично ръководеше производството на горивото.

В кабината на Иванов влезе Академика. Очите му весело святкаха през очилата:

— Здравейте, как се чувствувате?

Инженерът въздъхна. Как му се искаше сега да снеме този проклет сребрист шлем и да приглади пред огледалото оределите, прошарени коси. После да зарови глава в снежнобяла възглавница и да спи, да спи… Или не, не — по-добре е да отиде поне за няколко дни в родното балканско селце и да подиша въздуха, напоен с мириса на здравец, да се възхищава на златистите свещи на лопена, да си припомни детството…

Той беше много доволен, че обявиха това селце за резерват и сега в две хиляди и… година, човек може да се любува на оная застинала архитектура, на дървените къщи с плочести покриви…

— Другарю Иванов, лошо ли ви е? Да позвъня на дежурния лекар? — гласът на асистента го стресна.

— Не, не — усмихна се вяло Иванов. — Извинете, нападнаха ме някакви необикновени асоциации. Навярно от умората. Да ви призная, работата с тоя шлем ми дотегна. Вече цял месец работя с него…

— Зная, драги, но какво да се прави. Вие сте единственият на Земята, защитен чрез шлема от ония тайнствени лъчи, които забавят човешкото развитие. Изглежда, че някъде в Космоса не желаят земните жители да излизат извън черупката на Слънчевата система и от стотици години постоянно ни облъчват. Помислете само колко открития направихте за един месец. Каква жалка наука е била евристиката досега. През целият двадесети век значителните открития бяха броени, а сега — всеки ден…

— Да, но все пак аз съм човек, а всеки човек се уморява. Пък за лекарство против умората няма време да се помисли. Нашите братя от далечната цивилизация ни викат на помощ и ние сме длъжни да им помогнем.

Академика свали очилата си. Очите му бяха изпълнени с топъл блясък:

— Да, лекарството против умора може да почака. Знаете ли какво, аз мога да варя чудесно кафе. Нека да прибегнем до старото средство за освежаване. Къде ви са приборите?

— Тук в барчето. С моя бързовар кафето става за секунда, но важна е естествено пропорцията. И настроението.

Академика каза през рамо:

— Знаете ли за какво съм дошъл?

Иванов се изправи и приближи:

— Вероятно не да варите кафе.

— Да, има нещо такова.

— Готов съм да ви изслушам.

Академика постави приборите. Кафето сладко задимя.

— Академичният на Центъра реши вие да бъдете командир на звездолета „Гагарин“.

Иванов отиде до прозореца. Отвън весело махаха клонки дърветата, пренесени тук от далечния Балкан…

* * *

Дежурният лекар нахлу в кабинета на Академика.

— Случи се беда! Инженер Иванов получи парализа на лицевия нерв.

Академика, който разглеждаше някакви документации на микролента, вдигна очи и го погледна:

— А кой ще бъде сега командир на звездолета? Кой ще носи шлема, за да може да вземе най-съвършени решения по време на полета?

Дежурният лекар каза тихо:

— Може би асистентът му Огнян. Той е най-близкият човек на инженер Иванов, негов сънародник и доколкото показват нашите клинични досиета, има желязно здраве, млад е…

Академика заизтрива без нужда очилата с големи диоптри.

— Дали ще се съгласи инженерът да предаде защитния шлем — та той е по-ценен от всички корони на света. Направен е от сплав, отразяваща неизвестните лъчи, които хиляди години са задържали развитието на човечеството. Това е освобождаване на човешките възможности в невероятни мащаби…

Лекарят кимна леко с глава и излезе. Академика грабна видеотелефона. След малко на малкия екран проблесна усмихнатото лице на Огнян.

— Имайте готовност да поемете командата на звездолета „Гагарин“ — каза тихо Академика.

Лицето на Огнян помръкна:

— Какво се е случило с инженер Иванов?

— Елате в кабинета ми и заедно ще отидем при него.

Инженерът сякаш очакваше някого. Той повдигна глава. Лицето му беше опънато и побледняло. Очите му сълзяха. Като видя Огнян, в крайчеца на устата му се появи кротка усмивка. Повика го да се приближи.

Високият мъж с детска червенина по бузите направи няколко малки крачки. Иванов разроши смолистата коса и го целуна по челото.

„Разкоронясването“ траеше не повече от час. Академика се вълнуваше. Дали шлемът на Иванов ще прелее вълшебната си сила и на Огнян. Дали ще може да се усмихва инженерът, като се освободи от шлема. Той вече не е млад — минава сто и двадесетте…

Дежурният екип от инженери и лекари излезе от лабораторията. Академика ги посрещна и веднага хвана подръка главния лекар.

— Е?

— Инженерът заспа. Преди това бълнуваше за родното си село, нейде в Стара планина.

— А Огнян?

— Той пък започна да декламира стихове. Изглежда, че щом шлемът спря потока на тайнствените лъчи, настъпва някакво особено психическо състояние.

— Та той бил поет?

— Не, стиховете бяха от български поет, поета на огнените гриви, както го нарече Огнян.

— Интересно, интересно — клатеше глава Академика — да видим дали асистентът ще доведе формулата за свръхтвърдото гориво за звездолета докрай…

Главният лекар спря и кръстоса ръце пред гърдите си:

— Въпросът за приемствеността на евристичните способности, с които ни дарява шлемът на Иванов, не е изяснен.

— Там е цялата работа — каза загрижено Академика. — А знаете ли, че сигналите за помощ стават все по-тревожни…

— Всичко зависи от състоянието на инженер Иванов. Той единствено може да помогне на Огнян да се ориентира в сложната формула на свръхтвърдото гориво:

Главният лекар се щипна по брадичката:

— Знаете ли, аз нямам шлем, но ми дойде една интересна идея. Да пренесем Иванов с ракетен вертолет в родното му село. Сигурен съм, че там ще се възстанови най-бързо.

… Връзката между никому неизвестното старопланинско село и Центъра се установи веднага чрез комуникационните спътници. Огнян видя избистреното лице на сънародника си и тайно му завидя, че той е там, в родината. Косите му бяха посипани със сребърен прах, а на лицето грееше кротка усмивка. От парализата — ни следа. Инженерът сякаш не беше боледувал.

Те разговаряха накратко. Огнян старателно записваше — като прилежен ученик. След малко той извика:

— Еврика! Съобщете в подземните лаборатории, че работата може да продължи. Ето разковничето — и той посочи на Академика ситните формули в тефтерчето.

— Значи Иванов е бил близо до формулата, но нямаше щастието на Архимед да извика „Еврика“ — каза тъжно Академика.

— Да, жалко — прошепна Огнян.

— Защо жалко — намеси се инженерът от екрана. — Важното е, че звездолетът „Гагарин“ ще излети. Другарю Академик, имам към вас една молба.

— Кажете! Готови сме да изпълним всяко ваше желание.

— Не, не, молбата ми е малко по-особена. Като изпратите гагаринци, моля да ми дойдете на гости — ще ви заведа на лов в резервата. Тук отново са развъдени диви кози и глигани…

— Разбира се! И ще си варим кафе по моята рецепта. Ще донеса и грузински коняк.

— Шлемът работи отлично, другарю Иванов — каза Огнян. — Можем да започнем масово производство.

— Огнян се чувствува добре — прекъсна го Академика. — Това е брате, младост. Та той е едва на шестдесет! Само че не може да си сресва алаброса. Шлемът пречи.

— Другарю Иванов — намеси се отново Огнян. — И аз имам една малка молба.

Иванов трепна неспокойно.

— Кажи, Огняне!

— Утре звездолетът тръгва на път. Моля ви в минутата на старта да откъснете стръкче балкански здравец. Тъй е било от века — на изпроводяк се къса китка от любимо цвете.

Инженерът наведе глава. Академика мълчеше. Малкият екран на видеотелефона потъмня.