Николай Иванов
Смисълът на белия цвят

Макдоналд свали бинокъла, избърса зачервените си очи и внимателно заслиза по каменистия склон. Когато стигна до групата, намести лъчевия пистолет и каза глухо:

— Още нищо няма. Да тръгваме.

Потеглиха в колона след него. Пътят беше осеян с камъни и долове на отдавна пресъхнали реки. На тази планета освен камъни и скали нямаше друго, ако не се смятат синьовиолетовите лишеи, които покриваха огрените от слънцето склонове. Всъщност „слънце“ не беше най-подходящото название на звездата, около която обикаляше планетата, но тя наистина много приличаше на земното слънце. И въпреки това именно тези растения осъществяваха своеобразната фотосинтеза, благодарение на която атмосферата беше пригодена за дишане.

Разузнавателната група на капитан Макдоналд се състоеше от осем души. Те имаха за задача да проучат обстановката и да съставят план за бъдещите военни действия на Завоевателния корпус. Първата задача на Космическата колонизация, която провеждаха те, беше веднага да унищожат всякакви форми на разумен живот, който се намира в по-нисш стадий на развитие. В противен случай Колонизацията рано или късно завършваше с неуспех.

* * *

Пътят стана още по-стръмен и групата започна уморително изкачване. Макдоналд дишаше тежко. Слънцето беше в зенита и жегата ги изтощаваше. Капитанът даде почивка в сянката на една надвиснала скала, а той заедно с адютанта си Джем се заизкачва към билото на възвишението.

От предварителните наблюдения на планетата беше известно, че на нея съществува разумен живот. Извънредно чувствителните радари на земните космически кораби регистрираха следи от изкуствени съоръжения на повърхността й, а на няколко места и източници на енергийно излъчване. Биологичните анализатори подсказваха съществуването на високо организирана белтъчна система. Фактът, че в пространството около планетата не откриха никакви изкуствени спътници или станции, недвусмислено говореше, че цивилизацията долу е на много по-нисък стадий на развитие. С нея щяха да свършат за няколко дни. Наистина идеална планета.

Колкото и да се стараеше разузнавателната група, още нищо не можеше да се открие. Понякога чуваха монотонен шум някъде отвъд хоризонта, но нищо не забелязваха…

Стигнаха върха. Пред тях се простираше вдлъбнатина с огромни размери.

— Не можем да заобиколим — каза Макдоналд. — Ще загубим целия следобед.

— Опасно е да прекосяваме по дъното — Джем оглеждаше кратера. — Това би било чудесна клопка.

— Нямаме друг изход. В края на краищата ние сме въоръжени достатъчно добре срещу неочаквани нападения.

— Опасно е, капитане. Та ние още нищо не знаем за тях.

— Няма как. Тук не можем да останем. До вечерта трябва да изпратя отчета, а сме извървели съвсем малко. Ще ни лепнат още една седмица.

— Защо все пак е необходимо всичко това?

— Кое?

— Това, да унищожаваме тази цивилизация.

— Адютант, не говорете глупости — Макдоналд го стрелна с поглед.

— Но има ли смисъл изобщо всичко това?

— Забранявам ви да говорите така, адютант. За вашите думи тук бих ви дал под съд. Властта ми позволява това и вие го знаете.

„Също, като че държи реч“ — помисли си Джем и попита:

— Но ако и на нашата цивилизация й се случи същото…

— На нашата цивилизация никога не може да й се случи същото, защото ние сме достатъчно развити. Все пак това е борба за съществуване, нали?

Джем не отговори. „Всъщност тук има достатъчно камъни. Един стига, за да му пръсна черепа. Без много шум.“ — но не помръдна от мястото си.

Макдоналд огледа още веднъж кратера и двамата тръгнаха обратно.

Групата заслиза по вътрешната стена. Капитанът погледна слънцето. До вечерта щяха да стигнат.

Дъното на кратера беше осеяно с долове и проходи между скалите. Групата все по-трудно се придвижваше напред, но Макдоналд ги караше да бързат. Съмнението вече започваше да го безпокои. Тези скали наистина можеха да бъдат сигурна клопка за тях. Никога не можеш да кажеш иззад кой камък ще ти свирнат куршум или дявол знае какво — те съвсем не знаеха какво представлява оръжието на тази планета. „Всъщност — мислеше си Макдоналд — те се страхуват от нас. Досега имаха достатъчно време да се покажат. А никакви следи от тях. Дали електронните индикатори на кораба са сгрешили? Невъзможно! Тогава? Не, те наистина трябва да са много примитивни, за да се крият досега. И все пак, ще ги открием.“

Успокоен, капитанът ускори хода, но след малко отново тръгна бавно. Нямаше закъде толкова да бърза. Опасност, такава, каквато си я представяше досега, нямаше. „Само Джем, това копеле, да не забърка някоя каша. Обещах му да не докладвам пред военния съд, но изглежда ще трябва да го направя. Такива като него нямат място тук.“

Джем вървеше малко зад него и съсредоточено гледаше напред. „При първия удобен случай трябва да го пречукам.“ — мислеше той и прехвърляше наум хилядите варианти, които му предлагаше каменистата пустиня.

Групата продължаваше мълчаливо трудния преход. Те бяха издръжливи момчета, които не питаха за нищо. Знаеха само да се спускат с ракети върху планетите и да убиват, да убиват всичко, което би се изпречило на пътя на Колонизацията, та макар и най-безобидните животни и дори растения.

* * *

Внезапно силен гръм разтърси скалите. Нещо тежко изсвистя, падна на стотина метра от тях, завъртя се силно и се пръсна. Хиляди метални парчета зачаткаха по камъните наоколо. Втори гръм и второ такова тяло се пръсна — вече по-близо. Някои изохкаха. Макдоналд пребледня. Кой знае защо, потърси с поглед Джем. Адютантът се беше притиснал до един камък.

— Капитане, тук до мен има пещера — извика той. Действително до него се чернееше невисокият вход на пещера.

— Бързо вътре! — изкрещя Макдоналд.

Всички се втурнаха натам.

Трети гръм. Телата се пръскаха все по-близо.

— Здраво целят — изръмжа някой.

Запалиха електрическите фенерчета. Отначало пещерата не беше голяма, но постепенно, към вътрешността се разширяваше.

— Тук можем да останем временно — каза Макдоналд като си възвръщаше самообладанието. — Пригответе оръжието! Двама с лъчеви пистолети да пропълзят внимателно към входа. Не бива да открият, че сме тук.

— Така ли мислите! — засмя се Джем. — Те сигурно следят всяка наша стъпка. Смешно е да не знаят, че сме тук. По-добре да проверим дали пещерата няма друг изход.

— Добре — капитанът нямаше време да спори. — Още двама да проверят навътре. Впрочем единият ще бъда аз. Още един доброволец?

— Дадено, капитане! — Джем прибра лъскавия пистолет в кобура си.

Макдоналд разбра.

— Не, остани тук. Ако не се върна до половин час… — тук той се запъна, но преглътна и продължи — ще ме заместиш. Инструкциите знаеш.

И тръгна.

Отвън гърмежите бяха престанали.

— Ще изпукаме до един в тази дупка.

— Мълчете! — извика Джем. — Ще се опитам да ви изведа оттук.

— Ха, не говорете глупости, адютанте. И крила да ни поникнат, пак няма да се измъкнем.

Джем погледна човека, който каза това:

— И какво предлагаш, тогава? Да стоим тук и да чакаме да ни избият ли?

— Тогава да се предадем!

— На кого? Знаеш ли ги кои са, какви са?

— А тогава как ще се бием, като не ги знаем? Срещу какво ще се бием?

— Престанете! — Джем изруга — ако убием…

Макдоналд се зададе от дъното.

— Няма друг изход. Затрупан е с камъни. Сякаш нарочно ни бутнаха тук.

Всичкия мълчаха. Оставаше само едно — да се опитат да пробият невидимия обръч.

— Видях ги! Идват към нас — единият от войниците, които бяха при входа, се смъкна при тях. — Идват!

— Как? — Макдоналд го хвана за рамото и го разтърси. — Как идват?

— Не знам. Не виждам оръжие по тях.

— Може би идват с мирни намерения — обади се Джем.

— Ами! Отначало да ни мерят с техните бомби, а после да идват с мирни намерения. Глупости! Пригответе се да ги пречукаме. — Макдоналд влезе в стихията си.

Той отново щеше да убива. „Без оръжие ли са? Толкова по-добре. Сега ще опитат лъчевите пистолети и да видим дали пукалата им струват нещо.“ Промъкна се близо до входа. Наистина някакви черни същества, подобни на маймуни, но не съвсем маймуни, се приближаваха към тях. Бяха наистина без оръжие.

Макдоналд прецени разстоянието — беше повече от благоприятно. И даде заповед за огън.

Три пистолета ревнаха едновременно и три ослепителни лъча лизнаха камъните отпред, а после и съществата. Ония изгоряха в пламъците без никакъв шум и движения. Странно! Да не би да бяха роботи — да са ги изиграли, като са пуснали някакви ламаринени маймуни срещу тях и да ги накарат да издадат тайната на оръжието си? Каква гадост! Трябваше да ги пуснат по-близо. Всъщност, какви роботи? Та те можеха ли да притежават такива съоръжения? Макдоналд вече не можеше да проумее.

— Нищо не можем да предприемем засега — забеляза Джем.

— Само да знаех къде се крият — капитанът сви устни. — До един щях да ги изтребя!

Някой изохка.

— Какво става там?

— Ранен е, капитане. От парчетата на бомбите.

— Само той ли е?

— Не, но другите трима останаха отвън — надупчени.

Макдоналд остана като поразен. Изобщо не бе очаквал това. Но в бързината кой ще обръща внимание на всички!

Раненият се беше облегнал на стената. Помагаха му да бинтова дясната си ръка. Мястото на удара беше разкъсано и подуто. Макдоналд никога не беше виждал такава рана, но нямаше време да мисли за това.

Съществата отново се появиха. По-точно не те, а някакви машини, подобни на всъдеходи, които отлично се справяха с каменистия терен. Отново зареваха лъчевите пистолети. Няколко всъдехода спряха полуразтопени, но другите продължаваха да се приближават.

— Ще трябва да им метнем една протонна бомба.

— Невъзможно! Та те са на по-малко от сто метра. Като нищо ще хвръкнем подире им.

Още няколко всъдехода спряха в пламъци. Изведнъж някакви предмети с форма на сфера, започваха да се търкалят към пещерата. Пистолетите веднага се насочиха към тях, но първата сфера, която се натъкна на огнените лъчи, избухна със силен гръм. Двамата, които бяха при самия вход, отхвръкнаха към стената с разкъсани от детонацията тела.

— Спрете ги! — изкрещя Макдоналд.

Един пропълзя до входа и стреля. Още една сфера се пръсна и той се претърколи надолу без глава. Пещерата се изпълни с камъни и прах. Тогава капитанът си спомни, че електронните индикатори на корабите бяха открили източници на изкуствено добиване на енергия от висок порядък. Това, че нямаха около планетата си спътници, съвсем не означаваше, че бяха толкова примитивни, за колкото ги взеха отначало. Ставаше му трудно да диша. Дробовете го боляха. Наистина, защо беше необходимо всичко това? Кой го беше попитал така?

Джем, който почти се задушаваше от праха, с усилие се доближи до Макдоналд, като прекрачи някакъв труп. Капитанът го видя и вдигна пистолета, но беше късно. Джем го застреля в упор. След това разкопча куртката си, откъсна парче от бялата си риза и като захвърли ненужния пистолет, пропълзя до изхода. Вече никой не стреляше. Може би бяха мъртви. Прахът от въздуха се смесваше със сълзите му, пречеше му да вижда, но той все пак успя да простре ръката си навън и да размаха бялото парче плат.

Последната експлозия срути пещерата.

Те не разбираха смисъла на белия цвят.