Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Перестарок, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- K-129 (2014 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Mandor (2015 г.)
Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, брой 4/1969 г.
История
- — Добавяне
Когато помощникът се върна, диспечерът както и преди това стоеше пред екрана, наклонил глава, напъхал ръце в джобовете си, едва ли не до лактите. В дълбочината на екрана, разчертан като координатна мрежа, пълзеше бавно ярка бяла точка.
— Къде е той сега? — запита помощникът.
Диспечерът се обърна.
— Над Африка — каза той през зъби. — Девет мегаметра.
— Девет… — каза помощникът. — А скоростта?
— Почти кръгова — диспечерът се обърна. — Ти как мислиш? Какво е това там?
— Успокой се, моля ти се — каза помощникът. — Вече нищо не може да се направи… Той е засегнал Главното огледало.
Помощникът се наведе към екрана, вглеждайки се отблизо в цифрите на координатната мрежа. След това погледна часовника си и каза:
— Сега ще мине над станция Гама. Ще го видим кой е.
Диспечерът стана мрачен. „Какво може да се направи повече — мислеше той. — Според мене всичко е направено. Спрени са всички полети. Забранени са всички финиши. Обявена е тревога на всички околоземни станции. Турнен подготвя аварийните роботи…“
Диспечерът напипа на гърдите си микрофона и попита:
— Турнен, какво става с роботите?
Без да бърза, Турнен се обади:
— Надявам се да пусна роботите след пет-шест минути. Когато отлетят, ще Ви съобщя допълнително.
— Турнен — каза Диспечерът, — аз те моля, не се туткай, а побързай!
— Станция Гама — каза помощникът. — Давам максимално увеличение.
Екранът мигна, координатната мрежа изчезна. В черната пустота се показа странна конструкция, прилична на пресечена градинска беседка със странни масивни колони. Диспечерът свирна проточено и скочи. Най-малко това очакваше.
— Ядрена ракета! — извика той изумен. — Какво е това? Откъде е?
Странната конструкция със стърчащи над купола пет дебели тръбни колони бавно се обръщаше. Под купола трептеше лилаво сияние — на неговия фон колоните изглеждаха черни. Диспечерът се отпусна на ръчката на креслото. Разбира се, това беше ядрена ракета. По-точно ядрен планетолет. Фотонна уредба за задвижване, двуслоен параболичен отражател от мезовещество, водородни двигатели. Преди едно и половина столетие имаше много такива планетолети. Използуваха ги за овладяване на планетите. Солидни, бавни машини с голяма издръжливост. Те служиха дълго и вярно, но и последните от тях бяха демонтирани отдавна, много отдавна.
— Наистина… — мърмореше помощникът, — изумително… Къде съм виждал такова нещо?… Оранжерия! — закрещя той.
Диспечерът замижа. „Хиляда тона — помисли той. — Хиляда тона и такава скорост… На парчета… В праха… Роботите! Къде са роботите!…“
На стената върху командното табло светна зелена лампичка и спокоен мъжествен глас произнесе:
— Главната диспечерска… капитан Келог. Веднага да излезе на която и да е орбита от четвърта зона. Да не финишира. Да не се приближава. Да чака.
— Слушам — отвърна смутено капитан Келог. — Да се излезе в четвърта зона и да се чака.
Изображението на екрана потъмня. Отново се появи координатната мрежа и отново в далечината на екрана пропълзя ярка святкаща искра.
Раздаде се гласът на Турнен:
— Аварийният дежурен вика диспечера. Съобщавам, че роботите стартираха.
В същата секунда в десния долен ъгъл на екрана се появиха още две светли точки. Диспечерът нервно потри ръце.
— Благодаря, Турнен — промърмори той. — Благодаря, мили…
Двете светли точки — аварийните роботи — пълзяха по екрана. Разстоянието между тях и ядрения кораб постепенно намаляваше.
Диспечерът гледаше светещата точка, която пълзеше между линиите, и мислеше, че този „старец“ всеки момент ще влезе във втора зона, където нагъсто са разположени космическите хангари и бензиностанциите; че на една от тези станции работи дъщеря му; че огледалото на главния рефлектор на извънземната обсерватория е разбито; че този кораб се движи като слепец и или не чува, или не разбира сигналите; че всяка секунда рискува да загине, ако се вреже в някоя от многобройните тежки конструкции или ако попадне в стартовата зона Д — на космолетите. Той мислеше, че да се спре сляпото и безсмислено движение на този кораб, ще бъде много трудно, защото рязко и безразборно мени скоростта и роботите могат да го блъснат, макар че самият Турнен сигурно ги управлява…
— Станция Делта — каза помощникът. — Давам максимално увеличение.
Отново на черния екран се появи изображението на недодяланата грамада. Избухванията на плазмата под купола бяха станали неравни, неритмични и изглеждаше като че ли чудовището със спазми прибира черните си дебели крака. До него се появиха и смътните очертания на аварийните роботи. Те се приближаваха внимателно и отскачаха при всяко приближаване на ядрената ракета.
Диспечерът и помощникът гледаха с широко отворени очи. Опънал шия, диспечерът говореше през зъби: „Хайде, Турнен… Е, хайде, гълъбче… Хайде…“
Роботите се придвижваха бързо и уверено. Титановите пипала се протегнаха от двете страни към ядрената ракета и се вкопчиха в стърчащите стълбове-колони. Една от щипките не улучи, попадна под купола и стана на прах под удара на плазмата. („Ай!“ — прошепна помощникът.) Някъде от горе пристигна трети робот и се впи в купола с магнитни прилепвачи. Ядрената ракета полетя бавно надолу. Бляскавото сияние под купола угасна.
Диспечерът запита по микрофона:
— Турнен, къде го водиш сега?
— Водя го на нашия ракетодрум — каза Турнен, без да бърза. Той се задъхваше леко.
— Благодаря, Турнен — каза той с нежност. Обърна се към помощника си. — Дай отбой. Изправи графика и нека да започнат отново работа.
— А ти? — запита помощникът жално.
— Аз ще отлетя там.
На помощника също му се искаше да отиде там.
Работата се приближаваше към по-малко или повече благоприятен изход и той беше настроен доста благодушно.
— Ето ти дежурство — каза той. — Още ми треперят краката.
Диспечерът затрака с клавишите и на екрана се появи хълмиста равнина. Вятърът гонеше по небето бели разкъсани облаци, браздеше тъмните локвички между буците твърда пръст, обрасли с хилава растителност. В малкото езерце се къпеха патици. „Отдавна тук не се бяха спускали звездолети.“ — помисли помощникът.
— Все пак ми се иска да зная какво е това — каза през зъби диспечерът.
— Скоро ще узнаеш — обади се със завист помощникът.
Патиците неочаквано полетяха и на малки ята се понесоха напред, размахвайки крила с все сила. Облаците се завъртяха като фуния, смерч от вода и пара се издигна от центъра на равнината. Изчезнаха хълмовете, изчезна езерцето, понесоха се в облаците на бясната стихия изскубнатите с корен хилави храсти. Нещо огромно и тъмно се мярна за миг във въртящата се мъгла, нещо избухна с алено сияние и се виждаше на преден план как затрепери хълмът, изду се и бавно се преобърна като пласт трева под палешника на мощен плуг.
Когато вертолетът се спусна на стотина метра от края на исполинската яма, парата вече беше успяла да се разнесе. В центъра на ямата лежеше на една страна ядреният кораб, дебелите колони на реакторния му пръстен глупаво и безпомощно стърчаха във въздуха. До тях лежаха зарити на половина в горещата течна кал, стоманените тела на аварийните роботи. Един от тях бавно измъкваше изпод бронята своите механични лапи.
Над ямата трептеше горещ въздух.
— Лошо — промърмори някой, докато излизаха от вертолета.
Над главите леко прошумяха витла — още няколко вертолета прелетяха и кацнаха наблизо.
— Да вървим — каза диспечерът и всички тръгнаха след него.
Те се спуснаха в ямата. Краката им потъваха до глезените в горещата течна маса. Не видяха веднага човека, а когато го забелязаха, изведнъж се спряха.
Той лежеше по очи, разперил ръце, заврял лицето си в мократа земя, притискайки се към нея с цялото си тяло и треперейки като от силен студ. Имаше странен костюм, синкаво-бяло и кално лице, пресечено на устните от незаздравял белег.
— Идвам от Марс… По-скоро лекар… Сергей Кондратиев е много зле…
Той местеше разширени очи от едно лице на друго и изведнъж се усмихна…
— Здравейте, праправнуци…
От усмивката заздравелият белег се отвори и на устните му бликнаха червени капки кръв. Всички помислиха, че този човек се е усмихвал за последен път много отдавна. В ямата бързо се спуснаха хора с бели престилки.
— Доктор… — повтори рижият, отпусна се и отметна назад синкаво-бялото кално лице.