Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Dark They Were, and Golden-eyed, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, броеве 7,8/1968 г.

История

  1. — Добавяне

Вятърът от полето отнесе дима от ракетата. Вратата се отвори с глухо щракане. Пръв излезе един мъж, след това жена с три деца, а след тях — останалите. Всички тръгнаха през марсианските ливади към селището, построено неотдавна. Мъжът остана сам със семейството си.

Вятърът развяваше косите му, тялото му се напрягаше, като че ли потънало в безмерната пустота. Жена му стоеше до него: тя потрепваше. Децата като мънички семена трябваше отсега нататък да се врастнат в почвата на Марс.

Те гледаха лицето на баща си с вдигнати нагоре глави, както се гледа слънцето, за да узнаят, какво време е настъпило в живота им. Лицето му беше студено и сурово.

— Какво ти е? — запита жена му.

— Да се върнем в ракетата.

— И на Земята?

— Да. Чуваш ли?

Стенещият вятър духаше, без да престава. Какво ще стане, ако марсианският вятър изсмуче душите им като мозък от кости. Мъжът се чувствуваше потопен в някаква течност, която можеше да разтвори неговия разум и да изгори спомените му. Той погледна хълмовете, изгладени от неумолимата ръка на времето, развалините на града, загубени в море от трева.

— По-смело, Хари — обади се жена му, — вече е доста късно. Зад нас са шестдесет и пет милиона мили, ако не и повече.

Светлокосите деца бърбореха на разни гласове под марсианското небе. Отвръщаше им свистенето на вятъра в твърдата трева. Мъжът взе куфарите.

— Да вървим — произнесе той — като човек, който стои на брега на морето и е готов да се хвърли и да потъне.

Те се отправиха към селището.

Семейството се наричаше Хари Битеринг, жена му Кора, децата им Дейн, Лора и Дейвид. Те живееха в малка бяла къща, ядяха вкусна храна, но неувереността не ги напускаше нито за миг.

— Аз се чувствувам, — често говореше Хари, — като буца сол, която се разтопява в планинския поток. Ние не принадлежим на този свят. Ние сме хора от Земята. Тук е Марс. Той е предназначен за марсианците. Хайде да отлетим обратно на Земята.

Жената поклащаше отрицателно глава.

— Земята може да бъде взривена от бомба. Тук ние сме в безопасност.

Всяка сутрин Хари проверяваше всичко наоколо — топлата печка, саксиите с кървавочервените герании: нещо го принуждаваше да върши всичко това, като че ли очакваше, че изведнъж нещо няма да бъде в ред. Сутрешните вестници, още миришещи на мастило, пристигаха направо от Земята с ракетата, която идваше всяка сутрин в шест часа. Той разтваряше вестника пред чинията, когато закусваше и се стараеше да говори оживено.

— След десет години, тук на Марс, ние ще бъдем милион или повече. Ще има големи градове, всичко! Плашеха ни, че ние няма да успеем, че марсианците ще ни прогонят. А нима ние видяхме тук марсианци? Нито един, нито една жива душа. Наистина ние видяхме градове, но изоставени, в развалини, не е ли така?

— Не зная — забеляза Дейв, — може би тук има марсианци, но невидими? Понякога, нощем, като че ли ги чувам. Слушам вятъра. Пясък чука по стъклата. Аз виждам този град, високо в планината, където някога са живели марсианци. И струва ми се, че виждам как там наоколо нещо се движи. Ти как мислиш, татко, марсианците не са ли сърдити, за това, че ние дойдохме?

— Глупости! — Битеринг погледна през прозореца. — Ние сме безобидни хора. Всеки мъртъв град си има свои призраци. Памет… мисли… възпоминания… — Той отново погледна към хълма. — Вие гледате стълбата и мислите: как е изглеждал марсианецът, който се е изкачвал по нея? Гледате марсианските рисунки и мислите: как е изглеждал художникът? Вие сами си създавате призраци. Това е напълно естествено: въображение… — Той прекъсна и запита: — Вие отново ли сте се ровили в развалините?

— Не, татко. — Дейв внимателно разглеждаше обувките си.

— Помнете, вие трябва да стоите по-далече от тях! Подай ми сладко.

— Аз чувствувам, че нещо трябва да се случи — прошепна Дейв.

И „нещото“ се случи още този ден, привечер. Лора тичаше с плач през цялото селище. Обляна в сълзи, тя влезе в къщи.

— Мамо, татко, на Земята има безредици — плачеше тя. — Сега казаха по радиото… Всички космически ракети са разрушени. На Марс вече няма да идват ракети. Никога!

— О, Хари! — Кора прегърна мъжа си и дъщеря си.

— Ти уверена ли си, Лора? — тихо запита бащата.

Лора плачеше. Дълго време се чуваше само пронизителният писък на вятъра.

„Ние останахме сами“ — помисли Битеринг. Обзе го празнота, прииска му се да удари Лора, да извика: не е истина, ракетите ще долетят! Но вместо това той поглади главичката на дъщеря си, притисна я към гърдите си и каза:

— Това е невъзможно, те може би ще долетят.

— Да, но кога, след колко години? Сега какво ще стане?

— Разбира се, ние ще работим, ще се трудим и ще чакаме. Докато долетят ракетите.

През последните дни Битеринг често бродеше из градината сам, като зашеметен. Докато ракетите тъчеха в пространството своята сребърна мрежа, той се съгласяваше да се примири живота на Марс. Защото той всяка минута можеше да си каже: ако поискам, утре ще се върна на Земята. Но сега мрежата изчезна. Хората останаха лице с лице с безкрайността на Марс, обгаряни от зноя на марсианското лято, скрити в домовете от марсианската зима. Какво ще стане с тях, с останалите?

Той приклекна до лехите, в ръцете му трепереше малко гребло. „Да работя — мислеше той. — Да работя и да забравя.“ От градината той виждаше марсианските планини. Мислеше си за гордите древни имена, които носеха върховете. Хората, които се бяха спуснали от небето, не обръщаха внимание на тези имена и смятаха марсианските реки, гори и морета безименни. Някога марсианците строяха градове и ги назоваваха; покоряваха върховете и ги назоваваха; пресичаха моретата и ги назоваваха. Планините се разрушиха, моретата пресъхнаха, градовете бяха вече развалини. И хората с някакво чувство на скрита вина даваха на древните градове и долини нови имена. Че какво пък, човек живее със символи. Имената бяха дадени.

Битеринг беше целият в пот. Огледа се и никого не видя. Тогава той свали палтото си, след това връзката. Окачи ги внимателно на клона на прасковата, която беше донесъл от дома от Земята.

Той се върна към своята философия за имената и планините. Хората промениха техните имена. Горите и долините носеха имената на земни вождове, учени и държавни дейци: Вашингтон, Линколн, Айнщайн. Това не е хубаво. Старите американски колонисти бяха постъпили по-умно, като бяха оставили древните индиански имена: Юта, Минесота, Охайо, Айдахо, Милуоки, Осео. Древни имена, с древен смисъл. Той гледаше замислен далечните върхове и размишляваше: измрели марсианци, може би вие сте там?…

Подухна вятър, пръсна дъжд върху листата на прасковите. Битеринг протегна загорялата си ръка и тихо извика. Докосна се до цвета, повдигна няколко цветчета от земята. Обърна ги върху дланта си, попипа ги, отново ги обърна. Накрая извика жена си:

— Кора!

Тя се показа на прозореца. Той затича към нея.

— Кора! Тези цветя… Виждаш ли? Те са други! Не са такива! Това не са цветове на праскова!

— Не виждам разлика — отвърна тя.

— Не виждаш? Но те са други! Аз не мога да определи точно това. Може би едно листенце повече, може би формата, цвета, аромата…

Децата изскочиха от къщи, наблюдаваха как баща им тича от леха на леха и изскубва ту лук, ту морков, ту репичка.

— Кора, ела тук, погледни!

Те разглеждаха зеленчуците.

— Нима морковите са такива!

— Да… Не… — Тя се колебаеше. — Не зная.

— Ти знаеш… лукът не е лук, морковът не е морков. Вкусът е същият, но и друг. Ароматът не е такъв, какъвто беше по-рано.

Той почувствува как се разтупка сърцето му.

— Кора, какво е това? Какво се е случило? Ние трябва да се махнем от тук.

Той се затича из градината. Попипваше всяко дърво.

— Розите! Розите! Ще станат зелени!

Те стояха и гледаха зелените рози.

А след два дена Дейн се втурна в стаята.

— Идете и погледнете кравата. Аз я доих и видях… Вървете!

Те отидоха в обора. На кравата растеше трети рог.

Зелената трева пред къщата леко, едва забележимо преливаше към виолетово, като пролетен люляк.

— Трябва да се махаме — каза Битеринг. — Това не може да се яде безнаказано, ние също ще се превърнем кой знае в какво! Аз няма да позволя това. На нас ни остава само едно: да унищожим всичките плодове.

— Но нали те не са отровни!

— Отровни са. Отровата в тях е тънка, много тънка. Тя е малко, едва-едва се усеща. Но не бива да се докосва.

Той нерешително разглеждаше къщата.

— Даже домът ни. Може би вятърът го е изменил. И въздухът. И нощните мъгли. Стените, подът — всичко се е изменило! Това вече не е дом за хора!

— Ах това твое буйно въображение!

Той облече палтото си, върза връзката си.

— Аз ще отида в града. Трябва да направя нещо. Скоро ще се върна.

— Хари, почакай! — извика го жена му.

Но той вече беше заминал.

В градчето, на засенчените стъпала, които водеха към зарзаватчийницата, стояха няколко души и си бърбореха безгрижно.

На Битеринг изведнъж му се прииска да стреля във въздуха, да ги разбуди. „Какво правите, глупаци? — помисли той. — Седите тук? Вие чухте ли новината: ние сме пленници на чужда за нас планета! Действувайте! Не ви ли е страх? Не се ли боите? Какво искате да правите?“

— Как си, Хари? — извикаха му те. — Ела при нас.

— Почакайте — възрази им той. — Вие слушали ли сте последните новини, а?

Те се засмяха и кимнаха с глава.

— Какво смятате да правите?

— Да правим? Какво може да се направи тук?

— Да построим ракета, ето какво!

— Ракета? И отново да се върнем към предишните тревоги? О, не!

— Вие сте длъжни! Видяхте ли цвета на прасковата, розите, кравата?

— Разбира се — отговори един от тях.

— И не се страхувате?

— Не много. Ние не забелязваме. Като че ли не.

На него му се доплака.

— Вие трябва да работите заедно с мене. Ако останем тук, ние също ще се изменим. Във въздуха има нещо. Марсиански вирус ли… Кой ли знае какво. Семена, прашец… Вие чувате ли?

Те мълчаха и го гледаха.

— Сам! — обърна се той към един от тях.

— Да, Хари?

— Ти ще ми помогнеш ли да строим ракета?

— Аз имам купчина железа и една връзка чертежи. Ще ти ги отстъпя…

Всички се засмяха.

— Сам — каза изведнъж Битеринг, — очите ти…

— Какво им е, Хари?

— По-рано те бяха сиви, нали?

— Защо питаш?

— Сега те са златисти.

— Нима? — промълви Сам.

— И ти стана по-висок и по-строен!

— Може би.

— Сам, защо очите ти пожълтяха?

— А твоите какъв цвят имаха? — запита Сам.

— Моите? Сини, разбира се!

— Е, тогава погледни. — Той му подаде огледалце.

Битеринг се поколеба, след това поднесе огледалото към очите си…

— Ето, види ли какво направи? — укорително забеляза Сам. — Счупи ми огледалцето.

Хари Битеринг се пресели в работилницата и започна да строи ракета. Пред широко отворената врата се спираха хора, тихо разговаряха и се шегуваха. Понякога му помагаха да повдигне или да премести нещо. Но по-често гледаха с все по-златисти очи.

Идваше Кора и носеше в кошница закуска.

— Аз не искам това — повтаряше той, — ще ям само запасите от Земята. Това, което донесохме с нас. Не това, което е пораснало в градината.

Жена му го гледаше. А той не я гледаше, а разгръщаше чертежите си.

— Хари, Хари — повтаряше тя жално.

— Ние трябва да се махаме от тука. Трябва!

Нощите бяха изпълнени с вятър, който струеше в лунната светлина през морето от трева, в пустите поля, през руините на градовете, които почиваха вече 120 века. В селището домът на Битерингови с трепет чакаше и се боеше от промяната.

Лежейки в леглото си, Хари чувствуваше как се удължават костите му, как изменят формата си, размекват се също като топящо се злато. Спящата до него жена беше мургава и златоока. Тя спеше, спокойно спяха в креватчетата си бронзово загорелите деца. А вятърът свиреше зловещо в изменилите се праскови дървета, люлееше лилавата трева, късаше от розите зелени листчета.

На изток се появи зелена звезда.

Странни думи се отрониха от устните му.

— Йоррт… Йоррт — повтаряше той.

Това беше марсианска дума. Той не знаеше този език.

Посред нощ той скочи от леглото, избра номера на Симпсон.

— Кажете ми, какво значи думата „йоррт“?

— Ами това е древномарсианското название на нашата Земя. А защо питате?

— Просто така.

Слушалката падна от ръката му.

„Ало, ало, — повтаряше тя, докато той съзерцаваше зелената звезда. — Битеринг! Отговорете, Хари!“

Дните минаваха, пълни с метален звън. Той сглобяваше железния скелет на ракетата с неохотната помощ на трима равнодушни мъже. След час той се чувствуваше уморен, трябваше да почива.

— Действува ти планинският въздух — му казваха, смеейки се.

След няколко дни жена му каза тихо:

— Хари, запасите се свършиха. Нищо не остана. Аз ти донесох марсианска храна.

Битеринг седна тромаво. Взе сандвич, разтвори го, разгледа го, и започна да яде.

— Почини си днес — каза жена му. — Днес е толкова топло. Децата искат да отидат на канала да поплуват. Ела с нас.

— Не бива да губя време.

— Само за един час — настояваше тя, — къпането ще ти помогне.

Слънцето жареше, денят беше безветрен. Те вървяха по брега на канала по бански костюми — бащата, майката, децата. След това седнаха. В очите на жена си и на децата Хари видя злато. По-рано те не бяха златни. Прониза го тръпка, която се стопи в лъчезарния поток на зноя. Хари се изтегна на тревата. Беше доста уморен, за да се бои.

— Кора — запита той, — отдавна ли станаха очите ти златни?

— Те винаги са били такива.

— Не. Преди три месеца бяха кафяви.

Те лежаха на слънце.

— А на децата? — запита той. — Също ли бяха златни?

— Когато децата растат, цветът на очите им понякога се изменя.

— Може би ние също сме деца. Поне за Марс. Сполучлива мисъл! — Той се засмя. — Да отидем да се къпем.

Те се гмурнаха във водата. Той се потапяше все по-дълбоко, до самото дъно, като някаква златиста струя. Прииска му се да се опъне на дъното и да лежи в зелената тишина и спокойствие.

Излизайки на повърхността, той гледаше небето. „Там, в равнината, — мислеше той, — струи огромна марсианска река и в нея ние всички сме потопени, нашите каменни домове и дървени къщи, а тя тече и измива нашите тела, удължава костите ни…“

На брега стоеше малкият Дейн и гледаше баща си.

— Утха — каза той изведнъж.

— Ти какво говориш? — запита бащата.

Момчето се усмихна.

— Ти знаеш. Това по марсиански е „татко“.

— Къде научи това?

— Не зная. Никъде. Утха!

— Какво искаш?

Момчето не се решаваше да каже.

— Аз… На мене ми се иска… да променя името си.

Майката се приближи към тях.

— Нима името Дейн не ти харесва? Защо?

Дейн нетърпеливо пристъпваше.

— Вчера ти викаше: „Дейн, Дейн, Дейн“, а аз като че ли не чувах. Мислех, че това не се отнася за мене. Аз имам друго име и искам да се наричам с него.

Битеринг слушаше внимателно с туптящо сърце.

— Какво е това име?

— Линъл. Хубаво е, нали? Може ли да се наричам така? Може ли? Ти позволяваш ли?

Битеринг изтри челото си. Той мислеше за ракетата. Строеше я сам. Сам даже в собственото си семейство, съвсем сам… Той чу думите на жена си: „Защо не?“ Чу собствените си думи: „Разбира се, можеш да се наричаш така“.

— Хей! — зарадвано завика момчето. — Аз съм Линъл! Аз съм Линъл! — и заподскача през целия път.

Битеринг погледна жена си.

— Защо направихме това?

— Не знам — отвърна тя. — Той добре го измисли, нали?

Те отидоха в планината. Бродиха по древните лъкатушещи мозаични пътеки, между все още струящи фонтани. Намериха се пред малка, изоставена вила с чудесен изглед към долината. Тя беше на върха на хълма. Тераса от светлосин мрамор, обширни зали, в градината басейн. Тук беше прохладно. Марсианците не признаваха големите градове.

— Колко е хубаво тук! — извика жената на Битеринг. — Не може ли да се прекара цялото лято тук?

— Да се връщаме — отвърна той. — Да се връщаме в селището. С тая ракета имам още много работа.

И все пак тази вечер не го напускаше мисълта за прохладата на вилата от светлосиния мрамор. С течение на времето ракетата започна да губи смисъл. Ентусиазмът намаляваше. Той мислеше за това понякога със страх, но зноят, опияняващият въздух и нощният вятър вършеха своето.

Един ден до него достигнаха гласовете на хора, които стояха пред прага на работилницата. Битеринг излезе.

Той видя върволица от камиони, пълни с багаж, деца. Те се движеха бавно по прашната улица.

— Всички излизат в планината. Да летуват — му каза някой. — А ти, Хари?

— Аз имам работа.

— Работа! Ракетата може да се завърши и есента, когато стане по-прохладно.

Битеринг въздъхна тежко.

— Вече скелетът е почти готов.

— През есента ще ти бъде по-леко.

„През есента ще бъде по-леко“ — помисли той. — „Времето ще стигне“.

— Да вървим, Хари! — викаха го всички.

— Добре — отвърна той, чувствувайки как се стопява волята му в гъстия, зноен въздух. — Добре. Да тръгваме.

— Там има вила над канала. Знаете ли канала Тира? — каза някой.

— Ти говориш за канала Рузвелт.

— Тира. Това е старомарсианско име. Аз намерих такова място в планината Пилан…

— Тоест, в планината Рокфелер? — запита Хари.

— Аз казвам в планината Пилан — възрази Сам.

— Да — произнесе Битеринг, потъвайки в гъстия като течност зной. — В планината Пилан.

На следния ден всички помагаха да товарят камиона. Багажа носеха Лора, Дейн и Дейвид. По-право — Тил, Линъл и Вер, защото сега те искаха да се наричат така.

Мебелите оставиха в бялата къща.

— Те ставаха за Бостон — забеляза майката. — Даже за този дом. Но там, на вилата? Не. Ние ще се върнем тук есента.

Битеринг беше спокоен.

— Аз вече знам какви мебели са ни необходими за вилата — каза той като помълча. — Големи и удобни.

— А енциклопедията ти? Ще я вземеш ли?

Битеринг се обърна.

— Аз ще дойда за нея тази седмица.

Затвориха крановете на водата, на газта, затвориха прозорците, заключиха вратата и се запътиха към камиона. Бащата погледна багажа.

— Дявол да го вземе, малко е — каза той. — В сравнение с този, който донесохме на Марс — само една шепа!

Запали мотора. Известно време гледа бялата къща. Прииска му се да изтича до нея, да я пипне, да се прости с нея. Стори му се, че отиват на далечен път, че оставят тук нещо, към което никога вече няма да се върнат, което никога напълно няма да разберат.

Лятото пресушаваше каналите. То минаваше през полето като пожар. Къщите на опустялото селище се разсъхваха и пукаха. В работилницата ръждясваше скелетът на ракетата.

Късно есента на склона, близо до вилата, стоеше доста почернелият златоок Битеринг. Той гледаше долината.

— Време е да се връщаме — напомни жена му.

— А твоите книги? — запита тя — твоите най-хубави костюми?

Тя каза: „А твоите илес, твоите йор уеле оре?“

— Селището е пусто — отвърна той. — Никой не се връща. Няма за какво.

Дъщерята тъчеше килими, синовете извличаха странни мелодии от старинни флейти, а смехът им пробуждаше ехото в мраморната вила.

Битеринг гледаше селището в равнината.

— Какви странни, какви смешни къщи имаха тези пришълци от Земята!

— Те не са знаели други — отвърна жената. — А и самите те какви бяха! Добре, че си отидоха.

Те се спогледаха. Думите, произнесени от тях ги поразиха. След това двамата се засмяха.

— Къде отидоха те?

Двамата се замислиха. Той погледна жена си, Тя беше висока, матова, стройна, като дъщеря си. Тя го гледаше и той й се струваше по-млад. Като по-голям син.

— Не знам — каза тя.

Те се обърнаха. Хванаха се за ръце и мълчаливо тръгнаха по пътеката, покрита с тънък слой студена чиста вода.

Пет години след това долетя ракета от Земята. Димейки, тя се спусна в долината. От нея изскочиха шумни, възбудени хора.

Новодошлите започнаха търсенето сред хълмовете. Капитанът устрои щаба в запустелия бар. Там се яви на доклад първият разузнавач.

— Селището е пусто, сър. Но ние намерихме живи същества, туземци. В планината. Те са високи, със златни очи. Марсианци. Те са много кротки и дружелюбни. Ние поговорихме малко с тях.

— Високи ли? — замислено повтори капитанът. — Колко са?

— Шестстотин до осемстотин души. Живеят в планината в мраморни развалини. Те са с мургава кожа, тънки, стройни. На вид са здрави. Жените им са красиви.

— Не казаха ли те какво се е случило със жителите на селището?

— Нямат никакво понятие.

— Странно. Вие не мислите ли, че тези марсианци са ги унищожили.

— Те изглеждат толкова кротки. Може би е имало някаква епидемия, болест…

— Възможно е. Това е една от тези тайни, които ние никога няма да разгадаем.

Капитанът огледа стаята, погледна прашните прозорци, голите върхове на планината, играещия блясък на каналите, заслуша се в тихия шепот на вятъра. След това, опомняйки се, удари с ръка по разтворената пред него голяма карта.

— Предстои ни много работа. — Гласът му звучеше равномерно и тихо, а слънцето залязваше зад сините хълмове.

— Трябва да се строят нови селища, да се вземат проби за бактериологически изследвания. Да се съставят нови карти, да се дадат нови названия на планините, реките и други подобни. Да поработи въображението. Какво, ако наречем тези планини — планина Линколн, този канал — канал Вашингтон? И защо да не наречем тази долина на името на Айнщайн, а ето по-нататък… Вие слушате ли ме, лейтенанте?

Първият офицер с усилие отвърна очи от тънкия син дим, който обгръщаше далечните склонове.

— Какво? Да, слушам Ви, капитане.

Край